За пореден път той ни показа кой къде е. На това са способни единствено светците. Денят, в който чествахме неговата памет и тържествената церемония около паметника му в центъра на София, се оказа най-страшното разобличение на днешните управници. По-страшно разобличение от лавината от публикации, от смразяващите факти за грабеж, от мизерията, от окървавените протести. Завесата пред лицата на хората, които уж държат в кабинетите си портрета на Левски, се раздра до долу и видяхме същинския им лик именно в деня, в който чествахме паметта на Левски. Но другояче не можеше и да бъде, защото, както е известно, животът освен битов, реален план, съдържа и друг, духовен, метафизичен план. И мълчаливото каменно лице на Апостола изведнъж отмести видимата реалност, за да видим и узнаем истината за днешния ден на България – но вече казана и потвърдена и от него.
Какво видяхме и какво узнахме?
Видяхме един президент, който чете едно кухо слово и докато го чете, изпитва страх и срам. Но все пак, трябва да отбележим, въпреки страха си и срама си, той си изпълни задължението. Прочете словото си. Това трябва да му се зачете.
Видяхме и други официални лица – вицепремиера Цветан Цветанов, председателя на парламента Цецка Цачева, кмета на София Йорданка Фандъкова и прочие. Добре. С присъствието си вие заявявате държавната почит на институциите, които представлявате, към паметта на Апостола, а вероятно и личната си почит. Така и трябва да бъде. Но какъв беше този чудовищен кордон от полиция, жандармерия, че и военни, както разбираме, наоколо? На какво отгоре? Че и снайперисти по покривите! Бре! Дори и Хизбула да беше залегнала наоколо, не ви трябваше такава охрана. Това е ден на обща почит към онзи един син на България, който положи костите си за нея – ден, в който участват държавата в лицето на управляващите и народът. С този кордон вие постигнахте едно – показахте огромната пропаст между вас и народа. И това също без съмнение ще ви се зачете, защото на този ден всеки жест и всеки знак, както ви е известно, се превръща в символ.
Друго нещо. Министър Ангелов, какви бяха тези бронирани коли, тези „пустинни котки” около паметника? Вие сте висш офицер от българската армия. През некъсия ви живот поне на маса с колеги сигурно е ставало дума, че понятията за чест на офицера са по-високи, отколкото за обикновения гражданин. Тези „пустинни котки” ви изядоха главата. Ами като сте чествали паметта на Апостола с тях, защо не докарахте и танкове? Че и един хеликоптер да беше кръжал отгоре. Дотам води вашата логика. Министър Аню, вие поне изглеждахте балансиран човек.
Сетне. Отсъствието от церемонията на Бойко Борисов. Защо? Протестите са си протести, протестът е обичайно право на гражданите в една демокрация, но Левски си е Левски. Бойко се скри от Левски – това би било едно добро вестникарско заглавие. Ами тогава поне откачи и портрета на Апостола от стената зад гърба си в кабинета, щом не намери сили да дойдеш, да му се поклониш и да го почетеш. И дори да рухнеш на колене пред паметника му. Ето това трябваше да направиш.
Представяш ли си го как крачи по замръзналата февруарска кал на софийското поле към бесилото си? Не си го представяш. Защото тогава щеше да дойдеш. А тази картина как ти се струва? Да ти прилича на нещо? На нещо днешно? На нещо сегашно?
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
