„Топологични деформации“, изложба на Илиан Любенов в Гьоте-институт в София, до 27 януари 2026 г.
„Бъдещето вече е тук. Просто все още не е широко разпространено.“
Уилям Гибсън
Изложбата на Илиан Любенов[1] в Гьоте-институт показва част от неговите фотографии и тушови рисунки – създавани през годините с рапидограф и понякога с чертожни инструменти върху огромни листове техническа хартия, изобразяващи фантастични сцени, в които природата и техниката балансират съжителството си. Не се разпознават стандартизираните знаци за топографско чертане. Илиан дава воля на фантазията си и съчинява, комбинира, по памет или по снимка. Паметник. Вход на действаща минна галерия. Колянов вал. Разчленен V-образен шестцилиндров двигател на камион „Скания“. Чешма. Иглолистно дърво. Границите на гората, сипеи, промойни, оврази, скали, склонове, релеф.
„При много стръмни места хоризонтите се сливат“ – инструкциите в методическите ръководства по чертане понякога звучат почти поетично. В графичните рисунки на Илиан ландшафтът е компресиран лабиринт и ориентацията се губи. Някои са изградени на принципа на противопоставянето: от едната страна – машинни остатъци, претопяване на скрап, странно асимилиране на едни машини от други, а от другата страна – избуяващата флора, дивите растения и активираният природен цикъл, който трябва да върне ситуацията в предцивилизационна нормалност.
Нещо подобно се случва в специалните пояси с контролиран достъп, налаган поради безопасност или нормативни изисквания, в зоните около рудници, кариери или други съоръжения, отделени с цел защита на населението и околната среда от шум, прах, разлет на скални късове (при контролирани взривове); в преходните територии между активните добивни площи и външната среда, които не се експлоатират и служат за намаляване на риска и въздействието от процесите; в участъци с достъп само за упълномощен персонал, поради риск от срутване – нестабилни откоси, свлачища, подготвени за взрив участъци и т.н. Контролът на тези площадки е част от всекидневната работа на Илиан. В тях по време на локдауна през 2020 г. е можело да се наблюдава благотворното въздействие върху природата и дивия живот от забавеното човешко темпо – разказва художникът.
В „Задушаваща култура“ от 1968 г. и в други свои текстове френският художник Жан Дюбюфе критикува господстващата художествена и културна система за това, че проявява тенденция да нормализира и обезврежда истинската изобретателност в изкуството. Дюбюфе защитава концепцията си за art brut („сурово изкуство“) като противоотрова срещу институционализираната култура. Твърди, че обществените норми превръщат изкуството в „опиат“ и го лишават от иманентната му освобождаваща сила. Тя може да се открие по-скоро в създаваното от хора, които не се възприемат като художници и не произвеждат изкуство с намерението да бъде показвано.
В класическото разбиране на Дюбюфе „чистотата“ на art brut произтича от липсата на съзнателна рефлексия. В неговия модел изкуството се явява като инстинктивен акт, който се ражда извън социалните структури и без стремеж към публичност. В днешния контекст обаче другостта вече може да не се мисли единствено като форма на изключване, а като осъзната позиция на присъствие. В свой скорошен текст украинската художничка Тамара Сарафова разсъждава върху ролята на художника в граничните ситуации на физическа заплаха и дефинира нова група артисти – постаутсайдери, които заемат активна гражданска позиция и не са „извън света“, въпреки че обитават „гранични“ зони и съхраняват интуитивния и „суров“ характер на своя израз. Става дума за художници без академично образование, които използват биографията си като изходен материал, но се занимават с актуални теми, участват в изложби, културни дебати. Автономията им спрямо институционалната система е нещо, от което не биха искали да се лишат. Работата им добива очертания на пресечната точка между аутсайдерското и съвременното изкуство и съчетава интуитивна автентичност и емоционална искреност със съзнателно участие в актуалния културен контекст. Най-често тяхното изкуство излиза наяве, без да разчита на посредничество от страна на изследователи и куратори, и не се нуждае от представяне. Заявяват се пряко и в това също прозира инстинктът на самоосъзнаването. Тезата за постаутсайдерството предлага различен начин да се говори за творчество, родено извън официалните коридори, и дори поставя под съмнение легитимността им, тяхната пригодност да говорят за съвремието.
В този смисъл и за Илиан Любенов художествената практика е самостоятелно поле на лична рефлексия, паралелно на професионалната дейност като инженер. Визуалният му език се ражда на пресечната точка между специализацията му и критическото въображение и рефлектира дългогодишния опит в сферата на добива, техническото строителство и трансформацията на ландшафта. Епохата на антропоцена обозначава в геоложки термини нашия период, в който човешката дейност се превръща във водещ фактор за климатичните и екосистемните промени на планетата. Интензивният добив на подземни ресурси и екстрактивният модел на развитие са ключов двигател на тези процеси и затова съвременните дебати около антропоцена обръщат специално внимание на геологическата материя и нейните социални, политически и икономически измерения. Концепции като „вертикална територия“ и „колониално подземие“ разглеждат начина, по който земните недра са превърнати в пространство на власт, контрол и експлоатация. Идеята за „минералния век“ поставя акцент върху дълбоката зависимост на човешките общества от подземните минерални ресурси и върху начина, по който тази зависимост оформя модерната цивилизация. Паралелно с това се развиват и алтернативни, незападни и индигенни геоложки теории, които предлагат различно разбиране за строежа и произхода на Земята. Те разглеждат геологията не само като научна дисциплина, а и като културна и политическа практика, тясно свързана с местните общности, традиции и отношенията им с територията. В този по-широк хоризонт антропоценът се мисли не просто като геоложка епоха, а като поле на напрежение между различни знания, политики и визии за връзката между човека, планетата и материалния свят.
В изложбата на Илиан Любенов в Гьоте-институт (до 27 януари 2026 г.) зрителите ще открият широк тематичен обхват, но и устойчиви мотиви: съпротива и подчинение, самота и принадлежност в прореза между необузданата природа и инвазивната хипертехнологизация. Разказва се за състояния след края на познатия ни свят, в които реалната катастрофичност и личната драма на геоложкото съществуване са органично свързани. Работите му не са нито алегория, нито пряка метафора, а изграждат цялостен фантастичен свят с детайлна визуална логика и убедителни образи. Макар да изразяват напрежение и уязвимост, в тях има пространство за открития и неочаквана надежда. Подземия, недра, ресурси, бъдеще, живи и неживи субекти са темите, които художникът разгръща на прага между съвремието, индустриалната история и човешката емпатия.
[1] Илиан Любенов (род. 1976, Перник) е машинен инженер и специалист по минна механизация. Завършил е Минно-геоложкия университет в София, а професионалният му път е свързан с най-големите предприятия в Перник и региона. Има зад гърба си няколко самостоятелни изложби в родния си град, по една в София и в Кюстендил и редовни участия в зоналните изложби „Струма“.
