0
2532

След маските

Paint It Dark, „Нарисувай го тъмно“, най-новата изложба на Катрин Томова в галерия „Нюанс“. Първата препратка, за която се сещат зрители и интервюиращи, е песента на „Ролинг Стоунс“ Paint It Black, „Нарисувай го черно“. Катрин не отрича връзката, но уточнява защо: „Палитрата ми се промени, неочаквано ме сполетя такава тъмна живопис“. Не крие причината: ковидът, ковидът, неговата!… който според нея ни бил превърнал в анонимни същества. „Емоционалността ни се промени!“, възкликва. Смисълът – всеки смисъл, всички смисли, е вече по-тягостен. Не само в платната ѝ, но и в живота: „Тази изложба и този колорит за мен не са характерни“.

Да не са, така е. Но пък са характерни за времето, в което ни се е паднало да живеем. Време мрачно, dark, истерично, несгодно. Време изпитание. И на това изпитание всеки отговаря по своему. Някои с изкрейзване. Други с потулване. Трети с логорея. А Катрин с изкуство. Изчистено изкуство, фино и дълбоко. Без финтифлюшки, а директно и прямо. Изкуство, което пронизва и провокира. И така смисля и осмисля.

Тези лица, тези лица… Тези обезличени лица. И тези наметала без снага, които май ги крепи единствено мракът. Джоан Роулинг описва подобни ужасяващи същества в книгите си за Хари Потър, нарича ги диментори. Ето какво представляват според Уикипедия: „Те са високи, нямат очи, а само уста, с която прилагат последното си и най-страшно оръжие – Целувката на Диментора. Дименторът изсмуква душата на жертвата си през устата. Тези същества не прощават, интересуват се само от това да могат да се хранят. При приближаването на диментор магьосникът или не-магьосникът изпитва силно чувство на безнадеждност, отчаяние и тъга, сякаш никога повече няма да изпита радост и щастие. Те изсмукват всяка щастлива мисъл“. (Във „Властелинът на пръстените“ Питър Джаксън в същия вид ни прожектира назгулите.) Дименторът разгражда менталността ти, идентичността ти, същността ти. Разпадаш се…

„Ролинг Стоунс“, Хари Потър, Толкин… Толкова много асоциации – количеството зависи от силата на артистичното послание, от силата на изкуството. Изкуството на Катрин Томова значи е силно, значи е сублимно. Също както силно и сублимно е изкуството на един англичанин, за когото няма как да не се сетиш, след като видиш тази ѝ изложба, нарисувана тъмно. Художникът Френсис Бейкън. Разбира се, тя не го копира, нито заимства, а направо го краде: „Добрите художници копират, великите – крадат“, казват, че бил казал Пикасо (някои обаче оспорват: Стив Джобс вкарал тези думи в устата му). В устата на Харолд Блум обаче, великия американски литературен критик, никой не вкарва нищо, той сам формулира това важно изречение: „Страхът от влияние поврежда слабите таланти, но насърчава каноническия гений“. Катрин Томова не просто е насърчена, тя направо насърчена поощрено парадира: картината ѝ на мъжа с отворена уста и с триъгълно лица, с изтеглена към земята брадичка, е предизвикателна препратка към някои от най-известните платна на Френсис Бейкън. Изкуствоведите твърдят, че тази отворена уста била негова запазена марка, откраднал я бил от филма на Сергей Айзенщайн „Броненосецът Потьомкин“. А какво да кажем за задраскването, тези ярки червени линии, скриващи очите и лицето? Бейкън прави същото със знаменития портрет на папа Инокентий Х на Веласкес. Ще си помислиш даже, че изложбата Paint It Dark е сякаш дело на ръката на Френсис Бейкън, само че преродена. Да не би тази изложба да е някаква регенерация? 

Не, не е. Изкушение би било да срещнем така осезаемо инкарниран творческия акт на Пиер Менар, автор на „Дон Кихот“, но ситуацията тук е друга, различна. Както различни са и образите на Френсис Бейкън и Катрин Томова. Най-голямото различие е в интенцията – англичанинът рисува деформирано, българката рисува обезличено. (Обезличена е дори тази шарена глава, насочила към нас накървавено злочесто око със сива склера. Все едно ни казва: „Не ме гледай, че отвън съм пъстър, отвътре съм сив, целият отвътре съм сив и тъмен“. Но не ни го казва, няма с какво – устата му е сякаш зашита, àко и да продължава чак до ухото му – като на „човека, който се смее“.) За картините на Бейкън, ако бях някой правоверен марксистки критик, щях да кажа, че показват разкривеното и уродливо лице на корпоративния капитализъм. Но понеже не съм, ще кажа иначе: той изважда на бял свят същността на човешкото такова, в каквото се е превърнало след векове мрачна (подчертавам мрачна) история. Негови са думите: „Планетата ни е кланица на ръба на унищожението“. И още: „Всички ние сме потенциални трупове, разфасовани и провесени на ченгели – Разпятието не е нищо повече от това“. Той няма вяра, Катрин няма надежда: „Емоционалността ни се промени!“ Чувствата, чувствата, те не са живи…

Затова и лицата на нейните герои са такива мъртви, безлики, безгледни. Докато тези на Френсис Бейкън – дори чудовищни, дори изродни, дори дегенерати – дишат. Знае се как е стигнал до тях – купил си във Франция книжка с описание на болести на устната кухина. Катрин стига до своите, след като те са свалили маските. Ние всички с тия маски така свикнахме, така се сраснаха те с лицата ни, че когато ги смъкнем – нямаме лица. Мракът ги е изял, тъмното ги е изяло. Или по-скоро обезформило. Или още по-добре – метализирало. Лице-забрало: спуснат надолу шлем, чиято роля обаче е не да предпазва, а да изравнява. След маските нямаме уста, нямаме очи, нямаме уши, нямаме нос – и когато всичко това нямаме, ставаме едни и същи – еднакви и унифицирани. Неипостасни. Неперсонни. Неиндивидни. Киборги…

На Запад стана мода да се говори за постчовешкото. На Изток – в центъра на София, в галерия „Нюанс“ през октомври 2021 г. – с това постчовешко се сблъскахме катастрофически. Катрин Томова ни го показа: Paint It Dark = Paint It Cyborg.

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияЗлополучието на поета министър
Следваща статияЕдна легенда се завръща