Застанах на спирката да чакам тролея. Беше няколко дни след празника. И то не какъв да е празник, а празникът на българската култура, на българската словесност.
Няма да крия, работата в библиотеката ме изморяваше. Хем бях на половин щат. Разбира се, и парите бяха наполовина. Срам ме е да кажа колко ми беше заплатата, половинката библиотекарска заплата. Истината е, че тя стигаше за цигарите, кафето и билетите за тролея. Ако си стоях вкъщи и не работех нищо, пак щях да имам толкова пари, тоест николко. Все едно че бях безработен. С една дума, месечната ми заплата беше горе-долу колкото дневния надник на един депутат. Но сега да не излезе, че се оплаквам. Не, аз се борех. Пишех разни текстчета, които се опитвах да публикувам в разни вестници и сайтове. Някъде плащаха, другаде – не. Но – каквото-такова, както казват дядовците. То, като погледнеш, и аз вече бях дядо. Но още не ми беше хрумнала никаква мъдра мисъл. Все пак се успокоявах – може би някога и на мен щеше да ми хрумне някоя мъдра мисъл.
Добре че на спирката имаше пейка. Седнах на пейката, започнах да се оглеждам. И видях на стъклото изрязана и залепена част от вестникарска страница. Без заглавие, без автор. Извърнах се и прочетох текста. Текстът беше следният:
Празникът е хубаво нещо. Самата дума го издава – ден, опразнен от работа, сърце, опразнено от грижи. Когато са залепени няколко такива дни един за друг, става още по-добре. Поне на теория.
Само че теорията е едно, а практиката, живият живот – съвсем друго нещо.
Както е известно, на теория ние добруваме, слънцето грее, цветята цъфтят, мушиците летят.
Е, какво по-хубаво нещо тогава от няколко почивни дни?
Нищо по-хубаво. Нека народът да си почине, да разхлаби ярема.
Само че почивката у нас всеки я разбира по различен начин. В това е проблемът. Един иска да нахрани душата, а друг – тялото.
Един иска да се наспи, друг – да свърши цялата изостанала работа по дома, трети – да отиде на риба.
През социализма ние развивахме културата на работното място. И времето не ни стигна да развием културата на свободното време. Макар че имаше наченки, имаше някакви културномасовици, които, апропо, сега са видни капиталисти.
А преходът пък така ни смля, че забравихме изобщо какво означава думата култура. Това впрочем продължава и до днес.
И не успяхме да се подготвим като хората по тази тънка наука – празнуването.
Празникът е специален феномен, той иска познаване. Иска нагласа, настройка, логистика, финанси, психология.
Затова, понеже изтървахме специалната подготовка за празника, ние си я караме по старому.
И така бива, стига да не забравяме едно – в по-старите времена е празнувала общността. Трапезата, виното и песните.
А днес празникът, или по-точно свободното време, наречено празник, обикновено се случва в рамките на семейството.
Преходът превърна приятелските кръгове в редки телефонни обаждания.
А я се опитай да пееш песни само пред жена си. Нали веднага ще ти скрие шишето.
Старците и младежите са най-облагодетелствани. Като най-притеснени финансово, те нямат високи изисквания. Старците ще се съберат на приказка в градинката, ще галопират с бастунчетата и ще си спомнят как се е празнувало едно време. Трапезата, виното и песните. Младежите ще си купят двулитрови бири, ще турят гаджетата на коленете, ще гледат старците на отсрещната пейка и ще си говорят за времето, когато ще станат велики.
Мнозина ще се опитат да хукнат сред природата.
Но и тук ни очакват изненади. Ако само коляното те предаде, пак се ядва. Ще откършиш една тояга и ще продължиш. Но има и по-страшно.
Наскоро ми разказваха за едни, които потеглили да нагледат виличката си след дългата зима. Отиват, гледат – виличката я няма. Просто я няма. Изпарила се е.
Затова казвам, че празникът е сложно нещо. Ако в работата си кочияш, ще гледаш да се правиш на лорд. Ако в офиса мълчиш, сега ще искаш да се наприказваш, да държиш речи. Ако шефът те мачка, сега ще искаш да мачкаш ти.
Има и хора, разбира се, на които не им пука много-много празник ли е, делник ли е.
Тези хора са най-спокойни.
Безработните.
Е, хайде, до следващия празник!
Тролеят ми дойде. Качих се. Седнах на една празна седалка. Вече бяха изминали две-три спирки, когато мълния проряза главата ми. Чакай, чакай! Този текст, който прочетох на спирката, ми беше познат. Хубава работа! Да не би да го бях писал аз?
