Начало Идеи Дебати След скандала „Марковска“
Дебати

След скандала „Марковска“

Портал Култура
26.11.2012
1402

За скандала „Марковска“, партийните договорки и имитацията на демократични жестове, довели до криза на най-висшата съдебна институция в България – вижте гледните точки на политолога Даниел Смилов и социолога Живко Георгиев.

Даниел Смилов: Опитите за ръчно управление в съдебната система са контрапродуктивни

С Даниел Смилов разговаряха Димитрина Чернева и Тони Николов

Какви дефекти на институционалната система в България показа скандалът „Венета Марковска“?

Скандалът показа някои системни дефекти на парламентарната процедура за номиниране и избор на конституционни съдии, а и на начина, по който функционира съдебната власт. Показа проблем по отношение на функционирането на прокуратурата – оказа се, че там има материали, които  са отлежавали и които излезнаха наяве при избухването на скандала. Можем да предположим, че щом има материали за г-жа Марковска, има такива и за други хора на високи позиции. Това са инструменти, чрез които те могат да бъдат държани в зависимост. Всичко това обяснява огромната степен на неформалност в работата на нашата съдебна система. Съществува голям парадокс – от правна гледна точка българската съдебна система би трябвало да е силно независима. Ние имаме всички институционални гаранции за тази независимост, става дума за съдебна система с Висш съдебен съвет. Подобна система съществува в Италия например, но тя оперира по съвършено различен начин. Това означава, че формалната страна на организация на институцията няма нищо общо с начина, по който тя функционира. Съществуването на подобни папки, в които има информация за определени хора и които престояват в прокуратурата и биват изкарвани наяве в удобен момент, показва, че неформалните влияния доминират системата и няма голямо значение как е организирана тя институционално. Притеснително е също така как ще бъде решен самият казус. Смятам, че посоката, в която се върви в момента, е общо взето правилна. Идеята е да се отмени това решение на Народното събрание и да се започне нова процедура. Конституционните съдилища са важен елемент от съвременната демокрация, в която не доминира само гласът на мнозинството, но се спазват базови конституционни принципи като разделение на властите, права на човека и пр. Това са абстрактни принципи и нерядко при прилагането им възниква нужда от интерпретация. За това е особено важно какви хора отиват в Конституционния съд. Освен високи морални качества те трябва да могат да интерпретират цялостно конституционната рамка в политически и социален контекст, защото понякога техният глас тежи повече от гласа на парламентарното мнозинство.

Интересна е аналогията между начина, по който бяха избрани новите членове на Конституционния съд, и проведения наскоро избор за членове на Висшия съдебен съвет от парламентарната квота. Какви са поуките и промените, които налагат тези два избора?

При избора на парламентарната квота за ВСС процедурно беше въведено високо ниво на прозрачност. Нараснаха театралността на избора и неговата  видимост, но остана въпросът дали няма нещо скрито зад всичко, което беше извадено на показ, дали зад процедурите на прозрачност не стои всъщност една формалност. Този проблем изби при избора за Конституционен съд. Парламентарното мнозинство се опита да повтори процедурата и я разигра като театър – ето, това са кандидатите, ние ще ги представим, те ще минат малко формално през едно изслушване и това е като че ли достатъчно. Оказа се обаче, че не е достатъчно. Този път възникнаха много сериозни въпроси, които поставиха под съмнение кандидатурата на Марковска и от нейна гледна точка щеше да е по-добре, ако изслушването не беше толкова формално. Струва ми се, че това е основният проблем на процедурата.

При избора на парламентарна квота за ВСС няколко неправителствени организации предложиха на депутатите своя листа с номинации за членове на съвета. Само един кандидат от гражданската квота участва на практика в надпреварата и успя да направи видима пропастта между себе си и излъчените от парламентарните групи кандидатури. Смятате ли, че възможността  граждански организации да участват със свои номинации при избора на длъжности в институциите на съдебната власт от страна на парламента би гарантирала по-малко формалност на процедурите и по-добри кандидатури.

Не мисля, че гражданските организации могат да заменят парламентарните групи и партиите по отношение на задълженията и отговорностите, които им вменява конституцията. Аз приветствам включването на гражданските организации, но това е по-скоро съветническа роля, която не позволява да се носи кой знае каква отговорност. основната отговорност е концентрирана върху политическите групи, които конституцията оправомощава. Ролята на гражданския сектор е да показва слабостите на процедурата, когато има проблем. Не можем да заменим партиите с граждански организации, по-скоро трябва да използваме гражданските организации като като коректив на процедурата.

Говорите за  политическа отговорност, но тя е съвършено невидима в случая с избора на г-жа Марковска, която беше номинирана от т. нар. „независими“ депутати и подкрепена както от управляващите, така и от опозицията.

Проблемът е, че след това се оказа, че мнозинството не стои зад тази кандидатура. От ГЕРБ заявиха: „Това не е нашият кандидат, нашият кандидат е Анастас Анастасов“. Това измиване на ръцете е проблематично, защото няма как една кандидатура да бъде избрана без подкрепата на ГЕРБ. Трябва ясно да се каже, че вината и политическата отговорност за тази кандидатура е колкото на т. нар.  независими депутати, толкова и на управляващите от ГЕРБ, защото без тяхното участие този избор не би се състоял.
Това, което ме смущава повече е лансираният профил на конституционен съдия. Защо ГЕРБ и независимите кандидати се спряха точно на г-жа Марковска? Ако мисли системно отговорният политик би трябвало да прецени кои са най-важните проблеми в съдебната система и да подбере онези кандидатури, които имат ресурс да ги решат. Скандалът „Красьо Черничкия“ илюстрира много добре точно тази неформалност – имаме институция, която би трябвало да гарантира независимост, а всъщност решенията се взимат по някакъв абсолютно абсурден начин с участието на одиозната фигура на Красьо Черничкия, който се оказа някакъв брокер между политици, бизнесмени и магистрати.

Излиза обаче, че казусът с г-жа Мароквска е същият – имаме една фигура, която удовлетворява както една голяма част от управляващото мнозинство, така ДПС, имайки предвид връзките с адвоката на Ахмед Догани,  и една част от БСП, по-специално лобито на Георги Първанов. Това не е ли синдром на безпринципното напасване на политическите сили и на предварителните договорки.  

Както казах, отговорният политик би трябвало да извади напред онази кандидатура, която е в състояние да се справи с проблемите и да се противопостави на тези тенденции. И тогава възниква въпросът г-жа Марковска ли е най-добрият кандидат. С какво в своята кариера тя е  показала, че се противопоставя на този тип практики в съдебната система? В крайна сметка г-жа Марковска е била дълги години ключов фактор в тази система, ключов фактор във ВСС и ВАС.

Каква е опасността скандалът „Марковска“ да бъде оценен не като предизвикан от системни дефекти и проблеми, а като единичен случай, породен от неблагополучаната номинация на една конкретна персона? Говорехте за формализма, за това че прокуратурата държи в зависимост висши магистрати и чиновници. С други думи каква е опасността да бъде недогледана същината на проблема?

Опасността е голяма. Не съм голям оптимист, че този казус ще отключи разрешаването на големите проблеми на българската правна система. Дано все пак има някакъв ефект на катарзис. Президентът трябва да бъде окуражен, защото пред него възниква въпросът за последователността. Той каза „А“, трябва да каже и „Б“.

Какво означава да каже „Б“ според вас?

Интересно е каква ще е неговата позиция по време на избора на главен прокурор и при избора на нов конституционен съдия от страна на парламента. Плевнелиев успя да демонстрира позиция, която му дава кредит на доверие. Ако обаче този акт остане изолиран, той ще бъде забравен бързо и президентът няма да може да натрупа политически капитал. Разбира се, президентът е малко встрани и не може да се очаква той да оправи съдебната система. Много е важно какъв ще бъде отзвукът от всичко това върху самите магистрати. Вярно е, че ролята на политиците е решаваща и въпреки всички институционни гаранции бариерите за политическо влияние в съдебната система не са непробиваеми. Надявам се, че този скандал ще покаже на политическата класа, че опитите за ръчно управление в съдебната система са контрапродуктивни и биха могли да подкопаят собствената й легитимност. Стана дума за гражданското общество и неговата мобилизация. Все пак трябва да си дадем сметка, че гласът на гражданското общество не е чак толкова силен и е по-скоро маргинален в общите дебати и особено в медиите. Дано този скандал доведе до по-интелигентно отразяване на случващото се в съдебната система от страна на медиите и дано интересът бъде насочен не само към персоналния скандален елемент, а към системните проблеми.

В крайна сметка до проваления избор на съдия Марковска се стигна в резултат на натиск от страна на Европейската комисия. Как се държаха според вас управляващите от ГЕРБ, как бихте определил завоя, който направиха?

Завоят малко позакъсня. Проблемът ескалира с изслушването на Марковска в парламента и бе задълбочен от силната подкрепа, която тя получи от водещи фигури на управляващото мнозинство. След това дойде завоят. При цялата тази смяна на позиции няма как управляващите да излезнат с особени позитиви. Президентът спаси положението в последния момент. Ако г-жа Марковска се беше заклела, това наистина би прераснало в конституционна криза, защото ще имаме една институция, чиято легитимност е под въпрос. Разбира се, трябва да се приветства самото желание за прозрачност. Нека си дадем сметка, че в едни предишни времена нямаше изобщо да стигнем да такъв тип дебати – толкова безпроблемно влизаха и излизаха определени хора в различни институции. Прозрачността все пак води до някакво позитивно развитие. Трябва обаче да имаме предвид, че ако прозрачността не води след себе си позитивни реформи, тя ще срине още повече доверието в тези институции. Защото ако всичко остане така както си е било, само че много по-видимо за много по-широк кръг от хора, резултатът най-вероятно би бил ниско доверие в системата. Макар че се чудя колко по-ниско може да падне още доверието.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, гост-преподавател в Централно европейския университети в Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика.

Живко Георгиев: Европейският натиск поражда само имитация на демократични жестове

С Живко Георгиев разговаря Димитрина Чернева

Как оценявате демонстративния отказ на президента Плевнелиев да присъства на клетвата на Венета Марковска за конституционен съдия? Нарекохте иронично жеста му „смел“. Защо, не беше ли това единственият възможен изход от ситуацията?

То е ясно, че всичко това нямаше да се случи, ако не бяха сърдитите реакции от страна на големия брат – институциите на ЕС и отделни посланици – и ако Бойко Борисов не беше силно повлиян от тези реакции постфактум, след като всичко се беше случило, а не преди това. Не съм убеден, че това беше единственият възможен изход от ситуацията. От гледна точка и на политическия, и на човешкия морал има далеч по-цивилизовани и по-достойни възможности. Безспорно кандидатурата на Венета Марковска беше уязвима и стана още по-уязвима в контекста на развиващите се събития, в който се съчетаха мнения и публични реакции от страна на европейските институции и на българската общественост. Ако обаче това е бил единственият възможен изход от ситуацията, имаме много лоша диагноза за състоянието на българската демокрация.

Какви други възможности за излизане от ситуацията бяха пропуснати?

Мисля, че най-доброто решение беше самата Венета Марковска да си подаде оставката или парламентът да вземе решение, с което да оттегли предложението си. Начинът, по който реагира президента, е лишен от морални основания, не прокарва мъдри политически внушения и, което е по-лошо, създава правен прецедент. Някои анализатори проиграха абсурдните ситуации, които биха възникнали, ако този механизъм за бламиране на решение на върховния орган на нашия конституционен ред, а именно на българския парламент, бъде проигран и в друг контекст. Не биваше парламентът да допуска някой друг да взима решението, защото той беше първоначалният генератор на това решение.

Тоест парламентът сам допусна това налагане на вето от страна на президента?

Това действие няма нито правния, нито моралния смисъл на президентско вето, защото самият президент очевидно беше притиснат от обстоятелствата.

Върху кого ще паднат негативите от този скандал? Венета Марковска беше номинирана от т. нар. независими депутати, но нейната кандидатура бе подкрепена и отстоявана от управляващото мнозинство.

Възможно е част от негативите да бъдат стоварени върху главите на номиниралите я независими депутати. Зад тази кандидатура обаче стои целият парламент. Очевидно мнозинство от депутати са подали своя глас в нейна подкрепа. Не съм сигурен дали атаката срещу Венета Марковска е предизвикана от чисто морален избор или става дума за отстояване на някакви други групови интереси. Мисля обаче, познавайки особеностите на българския политически живот, че навярно е второто. Политическият живот в България е борба на малцинства, а не борба за отстояване на някакъв общ интерес или на общи принципи. В българския политически морал важи един-единствен принцип – няма принципи, има обстоятелства. И в тези обстоятелства влизат най-вече частните интереси.

Как да си обясним факта, че точно тази кандидатура беше подкрепена от най-голямото парламентарно мнозинство – от управляващи и опозиция?

Така би трябвало да изглежда по принцип една смислена номинация за отговорен и надпартиен по дефиниция пост, какъвто е постът на конституционния съдия. В България обаче този механизъм и този тип гласуване не работи по подходящ начин. Не познавам Венета Марковска, не познавам нито нейния морален и човешки, нито нейния професионален облик. Склонен съм на допусна, че при една строга и обективна оценка тя едва ли би била по-уязвима от много по-отговорни от нея политически фигури в България. Просто се оказа, че груповата логика на подкрепа или противостоене е в състояние да произвежда подобни фарсове и уязвяващи авторитета на България ситуации.

Каква е тук ролята на прокуратурата?

Пак странности. Защо тази информация става публична едва сега? Все пак говорим за персона, която и преди номинацията си е била на отговорна позиция в съдебната система. Защо тази информация не е била достъпна за народните представители? Би било редно тази информация да бъде предоставена, след като парламентът вече е излъчил своите кандидати за обновения състав на Конституционния съд. Избирателното активиране на съдебната власт като информационен източник, противоречивата позиция, която зае Министерството на вътрешните работи – също елемент от правораздаващата система – показват в каква малка степен този правов  ред, който имаме, се доближава до нормите, назовани съвкупно правова държава. Това е, което успяхме да създадем за 20 години. Спомням си – все пак възрастта е предимство понякога – ентусиазма от трансформацията на обществото в началото на 90-те години и бурните дебати за това накъде трябва да се движим. Ключовите лозунги бяха: „Демокрация“, „Пазарна икономика“ и „Правова държава“. На правовата държава най-малко й провървя. Пазарна икономика с едни или други дефекти все пак създадохме. Някаква демокрация, поне като процедури, поне като някои елементи от масовата култура все пак възникнаха, макар демокрацията у нас да остава фасадна. На правовата държава обаче изобщо не й провървя. И това навярно е основният проблем на страната.

Казахте, че фарсът продължава, визирайки номинацията на Петър Стоянов. Какво имате предвид?

Не е работа на Бойко Борисов да се стреми за пореден път към ролята на кукловод. Той и без това е силно подозиран в подобни амбиции. Има и кадърни кукловоди, но при условие, че не са достатъчно публични. Публичното заиграване с тази очевидно любима роля показва, че той не прави разлика между съдбата на българските футболни клубове и съдбата на демократичните институции. „Тигрите“ от Бистрица не могат да бъдат модел, по който да се формира българската държавност.

Някои анализатори отчитат като положителен момент факта, че сигналът от ЕС все пак бе дочут, че се правят някакви опити за прозрачност. При предишни управления и това не се случваше.

Това не е особена утеха. И преди европейският натиск е пораждал някакви жестове в правилна посока, но по-често е пораждал имитация. И сега наблюдаваме имитация. Имитация, защото този жест не е демократичен сам по себе си. Вероятно българският премиер си е въобразил, че е крайно време фасадата на българската демокрация да бъде разрушена и самият той да замени тази фасада.

Наскоро излезнахте с данни (агенция „Галъп Интернешънъл“ – бел. ред.), че разликата между ГЕРБ и БСП се стопява. За първи път публикувате толкова негативна за управляващите прогноза.

Това се случва, тъй като доверието, което имаше ГЕРБ, се топи всеки месец с по процент, процент и половина, а не толкова, защото БСП е усвоила някакви нови електорални полета. Двете партии се стремят към 20 % електорална подкрепа. В  момента разликата е 3 % – все още е статистически значима, но ако продължава тази тенденция и ако продължават старанията на ГЕРБ да сервира на българското общество странни и безотговорни идеи, този процес ще продължи. Аз нямам съмнение, че в реална електорална ситуация към БСП ще има прилив по логиката на т. нар. негативен или наказателен вот. Това ще го разберем всички – и социолози, и избиратели – непосредствено преди изборите. Седем-осем месеца преди изборите това слабо се усеща, защото този негативен вот е импулсивен, той е сравнително емоционален и се разкрива по време на самата кампания. Във всички случаи изборите обещават да бъдат нелеки за ГЕРБ. Те вече не са еднозначен лидер в политическото пространство.

Живко Георгиев е завършил социология в Софийския университет, където преподава теория на емпиричното социологическо изследване и маркетингови проучвания. Председател на Българската социологическа асоциация в периода 1990 – 1991 г. Член на УС на Института за социална интеграция и негов председател в периода от 2002 до 2008 г. Директор по изследванията в социологическа агенция „ББСС Галъп Интернешънъл“. Познава добре процесите в левия политически спектър и е сред най-активните анализатори на политическия процес.

Портал Култура
26.11.2012

Свързани статии

Още от автора