В подкаст по време на Нюйоркския филмов фестивал в Линкълн център в края на 2022 г. журналистка зададе въпрос на ирландската режисьорка Шарлота Уелс, предизвикала фурор с пълнометражния си дебют „След слънце“, защо е избрала това заглавие. Тя обясни, че няма никаква мистерия в решението ѝ, просто е попаднала на серия лосиони с алое вера, които се препоръчват за кожа, с названието „След слънце“.[1]
Любовта на Уелс към киното не е от пръв поглед. Първоначално тя учи в Кралския колеж в Лондон, после и в Оксфорд. После заминава за Ню Йорк и започва да се занимава с продуциране на арт проекти. Тя завършва две програми в Нюйоркския университет, а покрай обучението в Tisch School of the Arts Graduate Film на университета режисира три късометражни творби: „Вторник“ (2015), „Обиколки“ (2016) и „Тъжна Коледа“ (2017). Филмите имат награди от престижни международни форуми, публикувани са на страницата ѝ: https://charlotte-wells.com/.
Обединява ги според Уелс това, че персонажите отричат или се опитват да избягат от нещо, което ги подтиква към тревога, отказват да се съвместят със ситуацията. Тези късометражни опити донякъде се опират на биографията на режисьорката, а в определени моменти са доказателство за една съвременна тенденция, чиито корени можем да търсим в началото на експерименталните филми: киното вече не иска да пребивава в обикновеното разказване, а в картината дразнител, предизвикваща емоции. Общото между тези три късометражни филма е темата за липсите. Във „Вторник“ бащата е починал, но дъщерята ритуално всеки вторник се отбива в дома му, за да усети мириса на спомена за него. В „Обиколки“ липсата се изразява като агресия. Когато мъж в метрото притиска с тялото си момиче и пътниците са свидетели на случващото се, за зрителя остава възможността да се идентифицира с преживяното. В „Тъжна Коледа“ липсата на обич предизвиква изгаряне на коледното дръвче, а и домът на героите изчезва в огъня.
Не е лесно да се обясни в какво се състои прелестта на „След слънце“. Сюжетът представлява споделен спомен, разказан през сетивата на пораснала дъщеря, която сякаш наблюдава баща си в метафизичен рейв – тук всички танцуват и с телата си показват онова, което не са успели да произнесат в реалността. В „След слънце“ порасналата Софи подрежда спомените си от детството, за да развърже тъгата по липсващия родител. Спомените са като слънчеви зайчета – осезателно нахлуват в съзнанието. В тях има звук от видеокамера, която превърта сюжета, потокът на паметта е съвкупност от пиксели, картините се сменят, а под тях откриваме малката Софи – 11-годишно хлапе, махащо с ръка. Софи на Франки Корио е необикновена Алиса, която прекарва седмица с баща си в Турция, за да бъдат заедно. Калъм на Пол Мескал е чувствителен, трептящ в самотата си родител, който предчувства настъпването на криза. Калъм и Софи не живеят заедно, защото родителите са се разделили, но между тях има обич, разбиране, желание за помощ, умиротворение въпреки раздялата.
Софи снима всичко с видеокамера – басейна, стаята с голямото и малкото легло, баща си, книгите му за медитация. Шегува се със заниманията му по тай-чи, често не може да разгадае дългите паузи на мълчание, в които Калъм е някъде другаде. Двамата празнуват рождени дни, правят дяволии, пият чай и разговарят с търговец на килими, учат се да бъдат себе си. Понякога са тъжни, понякога весели, но са заедно, те са едно тяло и не забравят да си кажат „обичам те!“.
Зрителят има възможност да допише филма, да замени тягостното мълчание с предполагаеми реплики между възрастните Калъм и Софи, ако наистина можеха да се срещнат. В подобно празно диалогично пространство, по време на една песен на легендарните „Куин“ и Дейвид Бауи, може би те ще се прегърнат, защото любовта не е старомодна дума, а най-смисленото усилие, битка, жертва.
Камерата прави своето последно завъртане през стаята от настоящето – неочаквано слива спомена: летище, един мъж снима и се отдалечава. Частица от спомените ни са нега по невъзможното минало, те са невидим отрязък от пъзела на времето, когато сме били щастливи. Но най-важното е да осъзнаем смисъла на всеки отрязък, за да сме истински живи!
[1] Abbassov, J., 2022. Mia Hansen-Løve & Charlotte Wells on Memory, Time, and Autofiction in One Fine Morning & Aftersun. NYFF. [viewed 29.01. 2023 ]. Available from: https://www.filmlinc.org/daily/mia-hansen-love-charlotte-wells-on-memory-time-and-autofiction-in-one-fine-morning-aftersun/
