През 1948 г. Общото събрание на ООН приема Всеобщата декларация за правата на човека. От тогавашните 58 страни, членуващи в ООН, 48 са гласували „за“, нито един „против“, осем са се въздържали и две не са гласували. Шест от държавите, които не са подкрепили Декларацията, са от новосформирания съветски блок.
Сред четирите основни свободи на първо място в Декларацията е поставена свободата на словото. През 2008 г. Народното събрание на Република България приема декларация, в която заявява своята категорична подкрепа на международния документ. Въпреки това, струва ми се, че в нашето общество и в нашите институции тази свобода не се оценява с полагащото ѝ се достойнство. Декларацията е приета именно защото посочените в нея свободи и в частност свободата на словото са били отнемани или ограничавани в миналото, а съществува такава опасност и за в бъдеще. Целта на Декларацията е да защити правата на човека, защото чрез тях се изразява свободата, а свободата се нуждае от защита и отстояване.
В първия ден след деветосептемврийския преврат в Горноджумайския затвор е убит създателят и главен редактор на вестник „Зора“ Данаил Крапчев. Впоследствие бруталното убийство е маскирано като самоубийство. По-късно убитият е осъден от т. нар. „народен съд“. Последният брой на най-авторитетния в продължение на четвърт век български вестник излиза на 7 септември 1944 г. Той е бил трибуна на Димитър Талев, Йордан Йовков, Александър Божинов, Райко Алексиев. Още от първите часове на отечественофронтовската власт наред с репресиите над неудобните личности започват репресии и над свободното слово. В първия ден на „свободата“ е спрян и най-масовият български вестник „Утро“, достигащ еднократен тираж 320 000 бр., но четен реално от над един милион читатели, който излиза без прекъсване от 1911 г. Негов редовен сътрудник е Борис Руменов – Борю Зевзека. На 10 октомври 1944 г. вечерта в дома му на ул. „Добри Войников“ №29, идват двама въоръжени, единият от които е поетът и бивш партизанин Станислав Вихров. Казват му, че е арестуван, извеждат го и брутално го убиват. Трупът му, надупчен от куршуми, е намерен в Перловската река. След години убиецът казва на вдовицата му, че е застрелял мъжа ѝ по погрешка, защото го помислил за Елин Пелин. Въпреки че е ориентиран към хората с леви възгледи и е списван от леви интелектуалци, скоро след 9 септември 1944 г. е спрян и в. „Заря“, който излиза от 1914 г. и достига тиражи до 112 000 бр. На 4 април 1945 г. издателят му Атанас Дамянов е осъден от т. нар. „народен съд“ на дълги години затвор и са конфискувани всичките му движими и недвижими имоти.
Свободата на словото в България е задушена още от първия ден на комунистическата власт. През следващите 45 години всяка дума е под контрола на идеологическата цензура. Една от първите свободи, които нашето общество усети след 1989 г., беше свободата на словото. Тя не беше пълна и не се постигна лесно, но все пак и до днес е една от реалните свободи.
За съжаление ние нямаме традиция да ценим и браним тази свобода. В първите години на демокрацията обществото имаше чувствителност и реагираше срещу всеки опит за ограничаване на свободата на словото. Постепенно чувствителността се притъпи. Притъпяването беше контролиран и дирижиран процес. Днес цензурата не е идеологическа, защото няма идея, която да бъде бранена. Днес цензурата брани интереси.
Процесите, които се развиват в Българското национално радио – тези, които се прикриват и тези, които успяват да изплуват на повърхността, са тревожни и опасни. Те са завоалирани във фрази, които ги омаловажават и оневиняват, но дори откъслечните фрази предизвикват тревога. Ние, които сме изживели половината от живота си в липса на свобода, знаем колко тя е задушаваща и смазваща. Затова сме особено чувствителни. Свобода за развлекателни предавания има и винаги ще има. Те не пречат на интересите на никого. Не се занимават нито с Гешев, нито с Решетников, нито с продаването на национални интереси, нито с купуването на политици. Те създават идеална среда всичко това да се случва.
Силвия Великова беше заплашена, свалена от ефир и възстановена за часове. Това отключи верижен процес. Генералният директор на БНР уж се опита да я защити, но заплахите към самия него очевидно надвишиха смелостта му. Казал на Силвия Великова: „Е, няма да си намериш работа никъде!“. Какво е изразил с тези думи – заплаха ли, съчувствие ли, предупреждение ли или просто констатация. Което и от тези предположения да е вярно, е еднакво тъжно и тревожно.
Вече от трийсет години в ефира излъчват десетки радиостанции, появяват се нови, други замлъкват, но Националното радиото си остана едно. Самият този факт е вече признание и оценка на слушателите. В Радиото понякога се случват кризи, които са като концентрирана извадка от общото ни живеене в България. В този случай кризата е, че новият генерален директор очевидно е бил заплашен от неизвестното задкулисие, което за нас, обикновените граждани, си остава без цвят, без политическа окраска, без име, без лице, без дух, без свяст, но затова пък с излишък от арогантност, алчност, усещане за всевластие и с убеждението, че съвестта на всеки „обикновен“ гражданин може да бъде контролирана и направлявана в желаната от тях посока. Последващите действия на новия генерален директор са панически и хаотични. Очевидно няма сили да застане срещу заплахата. Но няма и достатъчно вяра в закона, и в обществото. А човек не може да се бори сам, защото когато е сам, може спокойно да бъде заплашван.
По повод на скандала в Радиото ме попитаха: в свят на лъжа ли живеем? Отвърнах – по скоро в свят на привидност. Нищо не е такова, каквото е. Да, Радиото има нов директор, който би трябвало да го ръководи, но всъщност го ръководи друг. Има съд и прокуратура, но те не правораздават, защото са под контрол. Има здравна система, но тя е една бездънна яма, в която потъват парите на данъкоплатеца. Има училища и университети, в които преподавателите са административни служители. Над всичко витае усещането, че има невидим и недосегаем център, който дирижира живота в България. Не познаваме лицата на хората в този център, не знаем имената им, дори не знаем дали имат лица и имена. Заради всичко това председателят на Медийната комисия в Парламента може спокойно да каже: „Айде стига с тая свобода на словото вече, вие луди ли сте, полудявате ли с тая свобода?“
В индекса за 2018 г. на международната организация „Репортери без граници“, която изследва свободата на медиите в 180 държави, България заема 111-о място. Тези анализи се ползват с международен авторитет. Те са индикатори за обществата. Те очевидно показват, че в България има проблеми, защото с всяка следваща година нашата страна пада все по-ниско в класацията. И точно председателят на Медийната комисия избухва – „Айде стига с тая свобода на словото вече, вие луди ли сте, полудявате ли с тая свобода? Кое не му е свободно?“
Оттук е само крачка до „Айде стига с това минало, с този комунизъм, с тези учебници по история, трябва да се гледа напред към бъдещето“.
Всичко остава без цвят, без политическа окраска, без име, без лице, без дух, без свяст, но затова пък с излишък от алчност, арогантност, усещане за всевластие и за това, че съвестта на всеки „обикновен“ гражданин може да бъде контролирана и изменяна в желаната от тях посока. В нашето общество очевидно има дълбоко неразбиране и непознаване на проблема със свободата и с нейното отсъствие. Председателят на Медийната комисия продължава: „Ами те всички хора ме плюят като каруцари, всеки има свобода на словото. И какво по-свободно от това?“ Според него това е свободата, това е мерилото за свобода. Според него критиката е плюене. „Репортери без граници“ не правят своите класации според това колко е „оплют“ Вежди Рашидов. Изготвяният от тях индекс си е извоювал международен авторитет, защото се изготвя на професионално равнище. Когато му хвърлим дори бегъл поглед, едва ли бихме се усъмнили, че страните, които са на челните места ги заслужават. Последните места се заемат от Еритрея, Северна Корея и Туркменистан. Едва ли някой би се усъмнил, че и тези места са заслужени и реални. България е между Етиопия и Мали – това не е златната среда. Трудно ми е да кажа кое е по-печално – дали 111-то място на България или арогантното незачитане на този тревожен факт.
Преди два дни чествахме 111-та годишнина от провъзгласяването на Независимостта на България. 111 години по формалните критерии нашата държава е независима. За 111 години независимост стигнахме до 111-то място по свобода на словото. Независимостта не може да бъде истинска без истинска свобода на словото. Само чрез свободно слово обществото може да бъде възпитавано да цени и отстоява своята свобода и независимост
