1
2079

Слепи баби, шапки невидимки

Честно казано, много се чудех дали да пиша точно този текст. Не за друго, а понеже и написан, и ненаписан – май все тая (ще узнаете защо). В крайна сметка реших да пиша – това, че керванът си върви, не пречи на кучето да лае. Поне ще се е заявило – тука е…

Надежда Делева има такъв роман – „Невидими“. Разказва за онези от общността ни, които подминаваме с лека крачка, без да им обърнем и капка внимание. Сякаш не съществуват, сякаш са въздух, сякаш са си сложили на главата шапка невидимка и ние преминаваме покрай тях със забързания си ритъм, без да (ги) отчетем, че ги има. Тези хора са невидими в социума, а в глобалния свят изглежда има невидими литератури. Такива, които никой не базари за слива, дето се вика, защото и на тях са им нахлупили шапката невидимка. Литератури terra incognita бяло петно на културната карта…

Такива „прозрения“ ме връхлетяха, докато четях книгата с шаржове на писатели от Анди Туи (Andy Tuohy) и техните кратки биографии, написани от Карълайн Тагарт (Caroline Taggart), издадена от „Orange books“ (2018, превод Майре Буюклиева). Книгата е част от поредицата на британското издателство „Octopus“ и е леко комиксов опит да бъде запозната публиката с някои от знаковите имена от писменото изкуство на ХХ век през особените рисунки на Анди Туи. На английски досега са произведени три: „Великите съвременни писатели от A до Z“, „Великите съвременни художници от A до Z“ и „Великите филмови режисьори от A до Z“. На български са преведени и трите. На четирите странички, отредени за всеки автор, има сбит текст, някой интересен факт, отделен в каре, шаржа и понякога снимка на писателя/художника/кинорежисьора заедно с негова корица на книга/картина/кадър от филм. Изборът, разбира се, е напълно субективен и това го признава самият рисувач. Тук говори за писателите:

Когато издадох книгите „Великите съвременни художници“ и „Великите съвременни режисьори“ преди около две години, мисълта за това как да сведа имената в списъка до необходимия брой не ми даваше мира. С „Великите съвременни писатели“ нещата се усложниха още повече и, честно казано, щеше да ми е по-лесно да изредя 520 имена, отколкото 52. Карълайн Тагарт, нашата редакторка Хана Ноулс и аз започнахме, като дефинирахме много грубо значението на „съвременен“ като „преуспял през 20 век“. 

Та сред тези „преуспели през 20 век писатели“ Туи и Тагарт не са счели за нужно да включат нито един писател от Източна Европа. Повтарям: нито един, шапка невидимка.

Не че книгата бъка от скандинавски писатели примерно, съвсем не – те също не са сметнати за достойни, макар че Нобеловата награда непрестанно се премята в текста като знак и гаранция за „преуспялост“. Няма я гениалната Астрид Лингрен. Да речем обаче, че тя е детска писателка, но го няма и Кнут Хамсун – него пък вероятно заради залитанията му по националсоциализма. Сигурно поради това отсъства и Езра Паунд – един от най-великите поети на ХХ век, но и без него англоезичните автори просто потопяват всички останали: от 52-ма изредени цели 33-ма пишат на английски. Вярно, не всички от тях са британци или американци: книгата започва с Чинуа Ачебе, нигерийския нобелист, вътре са и индийците Р. К. Нараян и Салман Рушди, както и австралиецът Питър Кери. Всички останали англо-пишещи са от Великобритания или САЩ, ако не броим канадката Маргарет Атууд. И макар че преводачката на книгата Майре Буюклиева при представянето ѝ изказва съжалението, че „много от авторите, които са важни в световната литературна история и са попаднали в книгата, за съжаление, не са издавани у нас“ (това впрочем не е докрай вярно), всъщност бихме могли с основание да се запитаме: „А дали пък точно това са ВАЖНИТЕ, ВЕЛИКИТЕ автори на световната литература; не са ли тези, които влизат в нея, просто важните за англоезичната литература?“ И следователно тази книга, без да иска, по един съвсем непреднамерен начин да е плод на англоцентричния империализъм, окупирал световната култура? Как иначе да си обясним, че в нея са включени само петима немскоезични писатели (Гюнтер Грас, Херман Хесе, Франц Кафка, Томас Ман, Стефан Цвайг), петима френскоезични (Симон дьо Бовоар, Самюел Бекет, Албер Камю, Марсел Пруст, Жан-Пол Сартр), едва трима, пишещи на испански (Хорхе Луис Борхес, Габриел Гарсия Маркес и Федерико Гарсия Лорка), двама руснаци (Владимир Набоков и Александър Солженицин), като първият е изтъкнат не с рускоезичните, а с англоезичните си романи, по един италианец (Итало Калвино), китаец (Лу Сюн), един японец (Юкио Мишима), един арабин (египтянина Нагиб Махфуз). Португалският е представен от бразилка, а ако сме още по-точни – от еврейка, бежанка от Галиция, – Кларис Лиспектор, сякаш Фернандо Песоа никога не е съществувал. А след като стигнахме до липсите (празнините, пропуските, конските капаци, сляпата баба), нека попитаме къде са Роберт Музил, Херман Брох, Томас Бернхард, Фридрих Дюренмат и Макс Фриш; Луи-Фердинан Селин, Йожен Йонеско, Маргьорит Юрсенар, Жорж Сименон, Ален-Роб Грийе, Жан-Мари Гюстав льо Клезио; Октавио Пас, Хулио Кортасар, Марио Варгас Льоса, Мигел Анхел Астуриас; Йосиф Бродски, Михаил Булгаков, Андрей Платонов, че дори, ако щете, и Максим Горки; Дино Будзати, Умберто Еко, Салваторе Куазимодо; Акутагава Рюноске, Адонис (Али Ахмад Саид Асбар), Рабиндранат Тагор; Жозе Сарамагу и Жоржи Амаду?… Говоря за шапки невидимки, ама май ще е по-добре да говоря за превръзки връз очите, слепите албионски очи…      

Изреждайки (най-фрапантните) пропуски, си мисля, че май не бива да се дразним от това, че тази книга с „великите съвременни писатели“ е беззрачна за територията на Балканите, че и на цяла Източна Европа. За нейна (неука) сметка е, че изобщо не се е сетила за Чеслав Милош и Збигнев Херберт, за Ярослав Хашек и Карел Чапек, за Ищван Йоркен и Шандор Мараи, за Иво Андрич, Милош Църнянски и Йован Христич, за Исмаил Кадаре, Мирослав Кърлежа, Никос Казандзакис, Константинос Кавафис, Назъм Хикмет, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева (прочее, „Случаят Джем“ няма английски превод – не е ли редно да инициираме най-сетне такъв?) и Константин Павлов…

Затова уточнявам: като казах в началото, че кучето напразно лае, то е за авторите на тази книга, запушили сетивата си за голямата, наистина ГОЛЯМАТА литература на Източна Европа. Но пък му се иска на песа да лае с пълно гърло за нас самите, склонни на моменти да се правим на слепи баби за собствените си културни върхове, дето са не по-малко величествени от тези, които ни пропагандират (за) „великите“. Другите – тяхна работа (по-скоро тяхна сляпа инвалидност), може и да ни нахлузват на главите шапка невидимка; въпросът е да не си я нахлузваме доброволно ние. И така сами да си слагаме превръзка на очите за собствените си културни наследства и постижения… 

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияГодишни награди на Портал Култура 2019
Следваща статияСлово за Задушница

1 коментар

  1. Пълен абсурд е да се тика Константин Павлов. Стига с това перманентно екзалтирано величаене.
    Обаче къде са Е.Кестнер, Е.М.Ремарк, Хайнрих Бьол, Харуки Мураками, Борис Акунин, Милорад Павич, Робер Мерл, Алберт Санчес Пиньол , Орхан Памук, Виктор Ерофеев , Анатоли Рибаков, Борис Пастернак, Леонардо Шаша. Очевидно това е някаква лична класация на някаква групичка субективни писачи ( лаици, надничащи по каталозите), а защо е преведена като важна и меродавна , с особена тежест на меродавна инстанция, е друг, чисто комерсиален въпрос, купете книгата, пък после питайте. Подобни класации, особено в специализираните списания за рок-музика, се правят през две седмици, някои дори изхвърлят далеч надолу албумите на Бийтълс, поставяйки в първите места съвсем случайни заглавия и колкото по-млади са съставителите, толкова по-напред изтикват посредствени албуми.
    Така че статията е по-скоро също лично-субективна, поради пропуснатите имена, които пък аз субективно припомням . Примерно , пропуснат е Георги Марков или, що пък не Виктор Пасков с „Балада за Георг Хених“.
    Та тези класации винаги са субективни, не бива да се чудим. Нима тук нямаме хиляди примери на невидими за критиката съвременни автори, нарочно премълчавани и отбълсквани от шуробаджанашките журита? Точно пък в България класациите са най-уязвими поради абсолютно нагаждаческия манталитет в литературните мафийки.
    Завършвам с един мой цитат:
    „Хвърчащата класна стая”
    Помните чудесната книга на Ерих Кестнер, с чудесния предговор, с чудесния изглед към снеговете на Цугшпице, с чудесната пеперуда Гертруда и хубавичкото теленце Едуард с двете мънички рогца. Помните Юстус и Непушача и цялата училищна история, около която по-нежните читатели си поплакват, трогнати. Нашето поколение имаше книгите от миналото, допускани по някакъв начин, тази е била написана през 1933 г. Родителите ни, родени и живели малко в онази епоха, са хванали за кратко времето, когато България е била европейска държава, с училища, строени и оборудвани по европейски образец, с учебници, писани по европейски образец, с трамваи, влакове, автомобили, магазини, стоки, красиви къщи, паркове, градоустройство – все правени по европейски образец…“