Начало Идеи Гледна точка Слепота
Гледна точка

Слепота

966

Ще започна патриотично – с „Аз съм българче” ще започна. Но няма да цитирам това най-родолюбиво в цялата ни литературна класика стихотворение – всички го знаем наизуст. И не само ние – милиони наши сънародници, цели поколения са расли и израсли през годините и епохите по вазовски с него. Да го припомням сега строфа по строфа е просто обидно – това би значело да подценя интелигентността на читателя. Въпреки всичките ми резерви към патриотизма като явление, аз съм сигурен, че стихотворението и днес има своето място в националната ни духовност – ще го има и утре. Защото въпреки всички глобалистични тенденции през последните десетилетия, въпреки ускореното интернационализиране на света, националните ни корени са се себесъхранили. Пък и никой от задграничните ни приятели и партньори не е тръгнал да ни денационализира – тезата, че ЕС, видите ли, цели да ни изтръгне от националните ни корени, за да ни денационализира и европеизира, не обслужва истината, а подсказва примитивизма, почвеничеството и ретроградността на най-антисветските, на най-мракобесническите български политически сили, които, за мое съжаление, стъпиха междувременно и на парламентарния подиум. Алтернативата или България, или Европа е безпочвена и недействителна – във формалната логика подобна алтернатива се нарича фалшива. Реалната повеля на времето гласи: България в Европа.

Колко несъстоятелна е тезата, противопоставяща България на Европа, пролича и чрез вълненията, придружили премахването на Паметника на съветската армия неотдавна. За мен този паметник е монумент на злото и грозното, мемориал, легитимиращ и възвеличаващ единственото робство, в което ние, българите, сме робували – съветското. А народ, който величае чуждестранните си поробители, не е свободен и еманципиран народ, независимо от институционализираната в Република България демокрация. Напук на цялата ни многопартийност и на всичкия ни парламентаризъм, такъв народ явно още не си е доробувал, на такъв народ душата му плаче не за простор, а за господар, който да я стопанисва, за такъв народ робството е благодат, а свободата – проклятие. Носи ли един народ (пък и един отделен човек) робството в сърцето си, превърне ли той мракобесието от външна политическа сила в собствена душевност и в собствен манталитет, никаква официална демокрация не може да го превърне в свободолюбив, да го озари с онази „искра любородна”, възпята още от възрожденския ни поет.

Аз съм, разбира се, щастлив, че Паметникът на съветската армия бе премахнат – още по-щастлив щях да бъда, ако не беше той вдиган изобщо. Съгласен съм, че всеки народ трябва да помни и знае историята си – така, както всеки човек трябва биографията си да помни и знае. И в двата случая злото и грозното трябва да бъдат запаметени – ако не за друго, то поне като поука, като урок, чрез който да бъдат те избягвани в извечния ни път във времето, като надежда да не бъдат повтаряни и с нова дата старите крушения и старите робства. Но не това е гражданското предназначение на Паметника на съветската армия – той не запаметява и не документира, а величае и възвеличава, героизира и фалшифицира най-зловещия период от историческото ни минало, заплашвайки така и националното ни бъдеще. Заплашва го с нови издевателства, с нови робства, с нови диктатури. Заплашва да пренесе отново кремълския деспотизъм на родна земя – така, както вече направи това СССР преди цял един човешки живот, така, както и в края на ХІХ в. под предлог, че ни освобождава и монархическа Русия се опита да обездържави младата българска държава и да превърне страната ни в руска губерния.

Защо започнах с „Аз съм българче” ли? Ами защото всички онези родни русофили, че и русоиди, парламентаристи, политически лидери и лумпени, които дежуряха ден и нощ седмици наред в сянката на Паметника, за да го охраняват от справедливия гняв на съгражданите си, се позоваваха (позовават се и сега) на патриотичния си порив, на родолюбието, на националното си съзнание – и те използваха в акциите си Вазов като аргумент. Тяхното обществено поведение обаче няма нищо общо с искреното и безкористно родолюбие на народния поет – то е по-скоро негово отрицание, негова антитеза. Защото, нахлувайки без всякакво основание и в разрез с всички международни норми на родна земя, през средата на миналия век СССР ограби и обезличи България, лиши я от националност и от собствена държавност, превърна я във външнополитическа функция на Кремъл, хвърли я в едно невиждано в цялата ни национална история тоталитарно робство. Така че нищо родолюбиво няма в изстъпленията на родните фенове на Паметника на съветската армия – в техните вандалски метежи няма и искрица от вазовския възрожденски плам. Защото докато патриотизмът на Вазов е последователен и доживотен, с русолюбието му съвсем не е така. Вярно е, че младият Вазов гледа на руските войски като на братушки, като на наши освободители и благодетели, погледът на стария, на зрелия Вазов обаче е вече противоположен. След имперските набези на руснаците на родна земя, в стиховете на късния Вазов те са вече не братушки и освободители, а по-скоро нашественици и наши поробители, които ни носят на щиковете си не свобода, а „иго ново”.

Не са освободители и благодетели, а имперски завоеватели и поробители руснаците и за всичките ни значими възрожденци – от Раковски до Ботев, от Левски и Любен Каравелов до Ангел Кънчев и Бенковски, до Захари Стоянов и Стамболов. За всички тези благородни и чисти люде Русия е не освободителка, а вечно будна имперска заплаха. Разликата между тях и мазохистичната преданост на днешните ни русоиди към всичко руско, включително и към господстващия в днешна Русия терор, е разлика между здравето и болестта, между искреното възрожденско родолюбие на предците ни и фалшивото, показно и користно патриотарство. Наглостта, с която днешните кремълски лакеи си присвояват святото наследство на дедите ни, е път назад към едно ново робство, поощрявано и обслужвано от нашата собствена слепота.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора