Гидиън Рахман е журналист, главен колумнист по външните работи на „Файненшъл таймс“, преди това редактор и чуждестранен кореспондент в Брюксел, Вашингтон и Банкок на „Икономист“. Той е и автор на книгата „Епохата на автократите“, която наскоро излезе на български език в поредицата „Власт и отговорност“ на издателство „Сиела“, чийто създател и селекционер пък е Свилен Спасов. Книгите от поредицата „по правило“ съчетават журналистическия с изследователския подход и помагат за ориентацията на нашия читател след разклащането на либералния консенсус. А конкретно „Епохата на автократите“ следи разположението на силите от обратната страна на либералната демокрация, където автократите (от гръцки: αὐτός – сам и κρατέω – властвам) начело с Владимир Путин набират популярност в стремежа си да подменят политическия ѝ модел със своя собствен, който наричат нов световен ред. За да е ясно какъв ще е новият ред, друг негов голям радетел – китайският лидер Си Дзинпин, обявява, че нямат място идеи като „универсални ценности“, „гражданско общество“, „западната представа за журналистика“ (тоест независима от държавата) и т.н.
Либералната демокрация е обсадена не само отвън, но и отвътре, тъй като автократите още нямат самочувствието да я нападнат директно, а предпочитат със средствата на пропагандата и постистината да подтикнат гражданите на Запад сами да се откажат от нея в полза на някаква контролирана демокрация (контролирана именно от автократи). И все повече успяват, което на всичкото отгоре изглежда само „подгряващо изпълнение“, тъй като демокрация „с началник“ не е демокрация, а преход към диктатура. „Демокрацията е като трамвай. Возиш се, докато не стигнеш крайната си дестинация. А след това слизаш“ – цинично ще признае автократът от съседна Турция Реджеп Ердоган. Крайната дестинация в случая няма как да бъде нещо друго освен присъщото на диктатурите упражняване на власт с принуда и болка.
У нас специално преходът към диктатура може да се окаже и по-бърз, отколкото в останалите източноевропейски държави, защото още не е завършил противоположният – към демокрация, и ако не се усетим навреме, нищо чудно страната да я връхлети втори Девети септември. Той по същността си ще е същият като първия, но естествено ще е твърде различен в перипетиите си 80 години по-късно и няма лесно да се разпознае приближаването му, а когато това стане, най-вероятно ще е късно.
„Епохата на автократите започна с идването на Владимир Путин на власт в Русия през 2000 г.“, пише Рахман, но „от началото на XXI в. явлението „автократ“ се установява в почти всички големи световни властови центрове: САЩ, Китай, Русия, Индия, ЕС и Латинска Америка“. Книгата съдържа политически портрети в перспективата на волята за власт на Владимир Путин, Си Дзинпин, Нарендра Моди, Доналд Тръмп, Реджеп Ердоган, Виктор Орбан, Родриго Дутерте, Бенджамин Нетаняху, Жаир Болсонаро, Андрес Мануел Лопес Обрадор, Абий Ахмед, Мохамед бин Салман и други. Между тях, разбира се, има твърде много различия, както от гледна точка на личните им съдби и културната им принадлежност, така и от пропорцията между елементите на демокрация и диктатура във все още хибридния им модел на управление. Рахман обаче приоритетно изследва общите им черти, за да изгради в наслагването на персоналните портрети колективния портрет на днешния автократ, заел се да замени демокрацията с режим, които се характеризира с:
– налагането на еднолично управление с култ към личността (Рахман е поставил на книгата си подзаглавие: „Как култът към личността заплашва демокрацията по света“);
– фабрикуването на вътрешни и външни врагове (на първо място „колективният Запад“);
– обявяването на опонентите за терористи и систематичното им сплашване и вкарване в затвора;
– отнемането на независимостта на съдебната система и на медиите;
– дискредитирането на интелектуалните елити, неправителствените организации и доктрината за човешките права;
– превръщането на управлението в семеен бизнес или на кръг от приближени и толерирането на корупцията, въпреки апелите за борба с нея;
– разпространяването на фалшиви новини, алтернативни факти и конспиративни теории, така че „истината просто да се превърне в една от многото версии на събитията“;
– използването на религията за политически цели и въвеждането на държавна идеология с религиозни, националистични и етнонационалистични компоненти – „терорът трябва да бъде представен за осъществяване на специфична идеология“, пише навремето Хана Аренд.
Впрочем немалко от тези черти могат да бъдат открити още в зародиш и в управленческия модел на България през прехода. Изтъкна го наскоро, макар и индиректно, не друг, а почетният председател на ДПС в обръщение към съпартийците си, с което поиска оставката на доскорошния си най-близък съратник Делян Пеевски: „Никога, от създаването си преди повече от 34 години, Движението не е използвало мутренски подходи за заплашване на семействата ни, за отнемане бизнеса на хората с прокуратурата и полицейските служби. Умишлено се създава страхова психоза за живота, работата и имуществото на хората“. Можеше да добави и корупцията, овладяването на медиите или култа към личността в партиите (на какъвто се радва самият Доган)… Конфликтът, който неминуемо възниква между фигури с автократски наклонности у нас, е единственият шанс те да започнат сами да информират обществото за престъпленията си – всеки за другия.
В последна сметка определящ в своята повторяемост за всички автократи е гладът за повече власт – по-всеобхватна и по-продължителна, постигната, ако трябва, с руиниране на конституцията. В това отношение отново шампион е Путин – вече четвърт век управлява Русия и си е осигурил възможност да го прави още дълго. Автократите ни най-малко не се тревожат, че неограничената им власт изглежда зловещо с насилието, до което неизбежно води. Невинните му жертви в Украйна вече са стотици хиляди и това не е първата война на Путин, а на съвестта му лежат и вътрешнополитически убийства, било на опозиционера Алексей Навални, или журналистката Анна Политковская. Ердоган пък използва преврата срещу себе си, за който продължава да има сериозни съмнения, че сам го е организирал, за да се разправи с критиците си и с независимите и либералните гласове в Турция. Арестуваните, сред които са генерали, полицаи, съдии, журналисти, учители, интелектуалци, надхвърлят 100 000 души, чиито нормален живот за броени часове е прекъснат и превърнат в кошмар. Си Дзинпин продължава в Китай характерното за комунизма строителство на лагери, като впечатляващи с мащаба си там са репресиите в борбата за власт (основно срещу своите): от края на 2012 г. са разследвани повече от 2,7 милиона души и са наказани милион и половина. И Мохамед бин Салман предизвика масови арести на критиците си в Саудитска Арабия, без да е готов да появи толерантност дори към роднините си. „Единственият безопасен вариант бе подмазваческото одобрение за новия престолонаследник“, пише Рахман за него и обръща внимание на „склонността му да извършва убийства“. Абий Ахмед не остана по-назад с арестите на опозиционни политици и журналисти в Етиопия, придружени със сведения за изтезанията им. Моди е обвиняван, че „тихомълком е насърчавал погрома срещу мюсюлманите“ в Индия, довел до смъртта на около 1000 души. Във Филипините с оправданието на водената от президента Дутерте „война срещу наркотиците“ скоропостижно са убити над 7000 души. По преценката на Рахман: „От всички лидери, появили се в Епохата на автократите, той се откроява като най-явния главорез“. И Нетаняху, въпреки съчувствието към Израел заради варварската атака на Хамас, шокира света с престъпно в непропорционалността си насилие в Газа, чийто обект стават и жени, и деца.
Тръмп в „Епохата на автократите“ е представен в зле прикритата си завист към другите автократи, защото САЩ имат достатъчно устойчива демократична система, за да възпрепятстват неговите изявени автократски мераци. Рахман пише: „Възхищава се на авторитарните управници и предпочита, както политиката им, така и тяхната компания пред тази на блудкавите либерали: „Колкото по-корави и зли са те, толкова по-добре се разбирам с тях“. От тези думи на Тръмп става съвсем ясно, че онова, което най-дълбоко, „по човешки“, така да се каже, свързва автократите, са злодеянията им. Откъде иде желанието им да упражняват насилие?
Идва от самата еднолична власт – когато тя се упражнява в култ към личността и започне да нараства безконтролно, минава една психологическа граница, след която, подобно на Нерон или Калигула, на Хитлер или Сталин, носителят ѝ се превръща в психопат. Според екип от международно признати специалисти сред основните белези на психопата, заедно със задължителния нарцисизъм и патологичните лъжи, е и липсата на емпатия, отговорност и чувство за вина. Психопатът е безразличен към чуждото страдание и ако се преструва на загрижен, то е, за да скрие готовността си сам да го причинява. Във филма на Мартин Макдона „Седемте психопата“ като най-сигурния знак за психопатия е изведено отнемането на живота. Именно то е пределната проява на безконтролна власт, която по самата си психопатична логика генерира жестокост. За да усети, че подчинява, автократът трябва да прекърши волята на подчинените, а за да е сигурен, че я е прекършил, трябва да ги кара да страдат, без да могат да му окажат съпротива. Казано в обратен ред: всеки, който оказва съпротива, трябва да страда или направо да бъде убит. А отпадането на съпротивата е напълно достатъчно условие автократите да влязат в зоната на жестокостта, защото тя „не изисква мотив извън себе си, тя изисква само възможност“, по думите Джордж Елиът.
В дългата история на човечеството едва либералната демокрация успява да спре, да направи недопустими жестокостите на властта, като превърна основната ценност на християнството – любовта към ближния – от религиозно предписание в завършена социално-политическа система. Нещо повече: тя намери сили да победи двата най-жестоки режима на XX в. – фашисткия във Втората световна война и комунистическия в Студената война, и да разшири териториите си, включително и към България. Сега срещу нея се е изправила трета напаст – автократите на XXI в., убедително описани от Рахман. Всеки от тях разполага с еднолична власт, но заедно с това те взаимно се хвалят и подкрепят и се организират в нещо като „клуб на автократите“ за борба с либералната демокрация. Дали тя и този път ще се справи? Рахман не е особено оптимистичен, но тъкмо безпокойството му за нея трябва да е сигнал за избирателите, че ако я загубят, после не ги чака нищо друго освен управление с принуда и болка. Затова първият критерий за кандидатите за власт, по който лично аз отдавна се водя, е да не приличат на хора, способни да поръчат убийство.
