В Деня на будителите изброяваме имената на онези българи, които са полагали усилия със слово да събуждат сънародниците си, защото те още не са съзнавали, че са народ, още са нямали държава, която да градят и да бранят, институции, които да ги ръководят, закони, по които да живеят. Учим биографиите на тези будни българи от ранните класове в училище, учителите ни учат да ги почитаме, да се вдъхновяваме от техните дела и да ги имаме за еталон не само на родолюбие, но и на човеколюбие и безкористна себеотдаденост. И самите учители, които ни учат на тези добродетели, са също будители. Този празник е непреходен, защото будителството няма да угасне никога.
През 1922 г. правителството на Александър Стамболийски приема внесеното от министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски предложение на 14 видни интелектуалци, между които и Иван Вазов, денят на свети Иван Рилски – 1 ноември, да се празнува като Ден на българските народни будители. Това е празникът на светеца, който преди промяната на светския календар през 1916 г. се е празнувал на 19 октомври и който след промяната на църковния календар през 1968 г. се празнува също на 19 октомври. Няма нищо по-естествено от това празникът на закрилника на българският народ да разшири своя мащаб и значение и да стане празник на всички български будители. Естествено е именно най-почитаният светец да се почита като пръв будител, защото светостта сама по себе си е будителство.
Всъщност трудно е да кажем къде е началото на будителството. Будителско в своята същност е полемичното съчинение на Черноризец Храбър „За буквите“, тъй като той дискутира с опоненти, които оспорват делото на славянските просветители Кирил и Методий. До нас не е достигнал оригиналът на тази кратка творба, но са се запазили над сто по-късни преписа, което е свидетелство, че тя е изпълнила предназначението си да просвещава и да буди.
Въпреки че светите братя Кирил и Методий имат отделен празник, всъщност именно те поставят начало и дават посока на будителското дело на славяните, които преди тях „нямаха Книги, но, бидейки езичници, с черти и резки четяха и гадаеха. А след като се кръстиха, принудени бяха да пишат с римски и гръцки букви без порядък“. И за да изрази убеждението си, че това е невъзможно, Черноризецът дава за пример характерни славянски думи – Богъ, Животъ, Црькъı, Ѩзъıкъ. Заради Бога, Живота, Църквата братята просветители създават славянската Глаголица, за да проповядват чрез нея сред моравските славяни Божието слово. По-късно тя е заменена от по-удобната Кирилица, но и в нея остават 14 букви за характерните звуци на славянската реч. С тази азбука св. Климент отива в Охрид, създава школа и започва да сее просвета и пробуда.
Можем да изброяваме имената на просветителите и будителите, можем да добавяме още и още имена, но не може зад множеството имена да не съзрем това, което ги свързва и ги нарежда в златния списък на пробудата. Всички те са служили на словото и чрез словото. Това ни дава основание като главно средство, оръдие на будителството да наредим словото. Азбуката са знаците, графичната система за изписване на словата, на живата реч. Писмеността е сборът, включващ съкровищницата от всички писмени текстове. Но и едното, и другото служат на словото, защото незаписаното слово не оставя следа, изгубва се, не оставя памет.
В Дена на будителите ние всъщност отдаваме почит пред паметта. Будителите са тези, които са се посветили на паметта, за да се борят със забравата. Тяхното оръжие е словото, но ясното и разбрано слово – не „с черти и резки“, не с „букви без порядък“, а слово, оживотворено от Животворящия Дух.
Писателите знаят – да работиш със словото е дар, но и изнурителен труд – ежедневно, ежечасно. Този дар не различава делници от празници. За него няма почивен ден. Един поет ми е разказвал – първо чувам или първо ми се явява – словосъчетание, то започва да работи в мен, докато стихотворението излезе на повърхността, докато се роди. А на въпроса ми как точно пише – един майстор на къси разкази ми обясни, че просто сяда пред компютъра, има някаква бегла идея, но когато започне да пише, тя от само себе си добива плът и кръв. Аз самата се затруднявам да дам логичен и разбираем отговор, той всеки път е различен, понякога отговорите се отричат взаимно. Има невидима нишка, о която се придържаш като слепец, опипом, за която смътно предчувстваш, че ще те преведе през пусти пространства, непонятни, враждебни и тъмни, без ориентири. По средата на това пространство се спираш и започваш за кой ли път да си задаваш все същите въпроси – защо си причинявам това премеждие, какъв е смисълът, не може ли да се живее по по-друг начин, по-лесен, по-приятен и т.н. Но не може. За нищо на света един писател не би сменил призванието си с друго. Не професията си, а призванието си. Не би разменил дара да работи със словото за който и да е друг дар, защото именно през словото проблясва и се артикулира друга действителност, която иначе остава скрита, непроявена.
Последният абзац не е отклонение от темата, а потвърждение, че основният будител е словото – което беше в началото и ще бъде вовеки. Който работи със словото знае, че то е твърд камък, не се поддава лесно на обработка. Когато гледаме изящните фигури на Микеланджело, трудно можем да си представим колко твърд е мраморът, от който са издялани и колко хиляди удари на чука и длетото делят грубата скала от завършената скулптура. Словото е също толкова твърд мрамор. При работата с него има лутане, отчаяние, залитане в крайности, но има и узряване, изграждане на позиция, прозрение. Словото е тайнство и работата с него също е тайнство. Затова нека в Деня на будителите да отдадем почит към Словото, защото то е Будителят, на който са се посветили всички будители.
