Разговор с поета Александър Христов за поетичната му книга „Не“ (издателство Scribens, 2024)

Предлагам ви да започнем нашия разговор с едно необичайно сравнение – между вашата книга „Не“ и „Жертвени клади“ на Асен Разцветников. Времето между двете книги е точно сто години. Макар и различни, намирам паралели между тях. От една страна – жертвата, от друга – библейските образи. Разбира се, при Асен Разцветников причината да напише книгата е съвсем различна, но и в двете книги има бунт, гняв, силни емоции и образи, свързани с огъня и морето. Емоции, родени от невъзможността за промяна, чувството за погубване и в същото време –  желанието за нещо ново, което да се роди, нуждата да се продължи напред. Вие намирате ли връзка между двете книги?

Не очаквах така да започнем, но от друга страна, мога само да се радвам, че в едно изречение присъстваме аз и Асен Разцветников, и конкретно „Жертвени клади“ – първата му поетическа книга. Много по-рядко някой коментира емоционалната страна на това, което пиша, особено за четвъртата ми стихосбирка „Не“. Връзка между книгите сигурно има. Когато съм писал стихотворенията, не съм си давал сметка за това, но Асен Разцветников е един от авторите, които много ценя. Забелязвал съм връзките, които правя с него, и по-рано, това не е нарочно и целенасочено. Тази невъзможност и това усещане за човешката застиналост, опитът да намерим начин да излезем от някаква ситуация, да отстояваме позиции, дори желанието да намерим начин да бъдем себе си във време, в което сякаш всичко казва: „Не е така, не може“, и ние отговаряме по същия начин. Този невъзможен диалог, който се случва помежду всички ни, избуя в книгата. И оттам ми се струва, че няма как в съзнанието ми да не съм потърсил опора, без да разбирам дори. Истината е, че ситуациите са много различни, минал е век. От друга страна, приликите в усещането за време може и да ги има. Може би усещането, че това, в което вярваме, или това, което искаме, или това, което сме направили, е просто част от пейзаж, който се срива пред очите ни. Може би това поражда подобни емоции – и гняв, и бунт, и желание все пак човек да се запази, да се съхрани от всичко, което му се случва – в него и извън него, в света, в който живеем. При Асен Разцветников, в „Жертвени клади“, много ценя това, че човешкото надделява, че има енергия, упорство в човека, което го запазва и съхранява. Надявам се и при мен да се усеща. В същото време тогавашният кошмар едва ли може да бъде сравняван с нещо, което тук и сега се случва. Това, разбира се, не пречи на емоциите да се срещат, да се повтарят. Все пак човекът, колкото и да е различен, едни и същи неща минават през съзнанието му и го вълнуват. В моята книга емоцията беше важна и исках да я запазя. Исках тази книга да е различна, трябваше да кажа „не“ на много неща, за да се появи. Трябваше да се изправя пред себе си и да кажа „Да“ на книгата, която се казва „Не“.

Запомняш вълните,
сякаш са строфи.
Инак ще сричаш морето.
Историята – палимпсест
във въртопа.
Забравата – лодка
на дъното.
Който стигне брега,
ще повтаря:
дълбокото започва с урока,
че покоят е лъжа,
щом истините са подводни.
И на плитко, и на пясъка
думите са риби.
Живи и неживи
само по редове се разминават,
щом в стиховете
няма точка. Инак
защо все още плуваш.

Наричате историята палимпсест във въртопа. В тази книга ми се струва, че търсите време, което е изгубено – време, в което можем да вярваме, което ни обединява, дава ни възможността да бъдем заедно. Търсите земя, на която да се стъпи – сигурност, която едновременно е изгубена и паралелно с това като че ли съществува в литературата, в света на идеите, в света на човешкото.

Може би наистина това е времето на литературата, на изкуството, на културата – във всеки смисъл на тези думи, колкото и както да ги разбираме. По-скоро несигурността поражда сигурност. Ние сме сигурни, че всичко наоколо е несигурно, и това ни кара да си мислим: ако това е сигурно, то няма ли как да се хванем за това? В книгата това не звучи толкова пряко и толкова лесно – поне аз не го виждам така. В книгата това е свързано с търсенето на време, на земя, на вяра – в какъвто и да било смисъл – вяра в човека най-вече. Ако трябва да го кажа с едно изречение: тази книга е търсене на човека и неговото време. Ако сме загубили представата, че човекът за самия себе си е нещо съществено важно и незаменимо, ако всичко подлежи на такава замяна, на отдаване, на продаване и изобщо може да бъде унищожено просто ей така – то за какво да се хванем тогава? Идеята, която не ме напуска и до днес, е, че човек се хваща за себе си накрая, когато нищо друго не му носи утеха, вяра, не усеща разбиране и всичко му е несигурно. Не знае къде да стъпи и в какво време изобщо се намира. Тогава се връща в себе си. Колкото и тази книга да се опитва да огледа света навън, в крайна сметка накрая всичко се събира в това, че ако нещо важно е останало, то е човекът да не пуска себе си, да не загубва себе си. И „себе си“ не в този клиширан смисъл на „бъди себе си“, а по-скоро в усещането, че има нещо важно в него – някакво роднинство със себе си, някаква възможност. Историята като палимпсест, миналото, в което понякога живеем – те да не бъдат нещо, което ни закотвя, а нещо, от което да се оттласнем, за да намерим какво е останало, какво е тук и сега. В книгата се търси настояще, което да е вътрешно, което да е човешко време.

Тук „себе си“ може би означава и знание – знание за историята, за културата. То е и вид взаимност – желанието това знание да бъде споделено и общо преживяно.

Струва ми се, че няма друг начин. Паметта, която носим – споделената, културната памет, каквато и да е друга памет – накрая става лична. Защото какво значение има културната памет, ако не е наша, ако не се опитаме да вземем нещо от нея, да я разберем? Освен разбиране и споделяне, важно е и осъзнаването, стремежът към абсолютно осъзнаване, за да може човек наистина да живее, а не да е просто пуснат по течението. И ми се струва, че няма друг начин да се излекуваме от онова, което смятаме, че е болно и ни тормози – онова, което ни убива дори. Това е единственият вариант – през паметта, вътре в нея. Всяко едно нещо може да бъде погледнато извън себе си, но когато става дума за абстракции – за вяра, за памет, за време – колкото и конкретни измерения да имат, накрая те могат да бъдат разбрани през себе си, усетени и така излекувани. Когато на човек му се е случило нещо ужасно, възстановяването от него не става с бягство, премълчаване и отхвърляне – то става единствено като се посрещне, като се погледне лице в лице, колкото и трудно да е понякога. И разбира се, това не става просто ей така, не става отведнъж, понякога дори не се получава. Но струва ми се, че книгата се опитва да се справи и с това: как живеем с всички тези образи от убийства и войни? Как ги приемаме? По какъв начин паметта ни продължава да функционира и запазва нещо хуманно, нещо добро, ако трябва да използвам още по-гръмка дума? Как да стане, освен ако не го посрещнем и не го видим?

И нищо
не следва; навсякъде
пластмасови спасители
за деца,
наемни хищници
вместо възрастни,
екранни стрелбища
пред всички ни;
и нищо
не следва; и страхът
е вълк в клетка, и гневът –
сляпо животно
с оръжие в ръцете,
и истината
няма мерник,
и светът е залп
от вчера за днес;
светът е утре
и утре е лъжа; и нищо
не следва; нищо
и никакъв
човек, щом за момчето
големият е войник,
за порасналия –
малък звяр,
за неспокойните –
последна мишена;
но защо повярва,
че нищо
не следва, защо ти е
свят, ако заличава
света.

В книгата се вижда, че властта е дресирала по такъв начин човека, че той се е превърнал единствено в изпълнител, затворен в клетка. Това е съчетано с насилие, война, хаос, ехо-стаи. Читателят на моменти има усещането, че се намира във врящ казан, от който не може да се излезе, не можем да отстъпим назад и да осмислим всичко това.

Все пак книгата се казва „Не“. Понякога не можем да кажем „не“ на тази ситуация. Понякога се опитваме да го направим, да избягаме, да намерим изход, да се осъзнаем и не се получава, особено когато сме вътре в цирка, на манежа, в клетката. Не можем да се откъснем от това, за което сме вързани, не можем да погледнем отстрани. Има и такива ситуации в книгата, затова ми се иска в тези стихотворения към края на книгата изходът да е възможност, на която не може да се каже „не“, защото иначе човек се самоунищожава, сам се превръща в жертва на себе си. Иска ми се читателят да се запита: „Аз така ли живея? Това ли се случва наистина? Наистина ли живеем в цирк, в който сме животни с намордници и гласът ни няма значение? Можем ли да живеем по друг начин?“

Скупчихме се
като пеперуди,
всичките – нетрайни,
незаменими,
непонятни
и за нас самите.
Въртяхме се
ден след ден –
сякаш вързани
за грамаден пумпал –
с неизброими,
несломими, ненужни
пламъци
за убиване, стени
за разбиване, мрежи
за късане.
Чухме – обясняват се
неудобства,
несъгласия, причини
за нерви
и рани, но не знаем
колко ще погълнат
огньовете,
щом карфицата
и човека пробожда,
щом за делата му
накрая
само от пепелта
ще се узнае.

Пишете за „децата на думите“. Може ли езикът да бъде спасение?

Децата на думите сме всички хора, които се занимаваме с литература. Търсим през езика варианти и начини да осмислим, да разберем и да се познаем. Това е опората – езикът, изразът, културата. Когато нищо друго не може да донесе спасение, посланието е там – в думите. Неизреченото, премълчаното, ненамерило думите си, намира път в нас, променя ни, а понякога ни контролира. Словото е онова, в което човекът се връща. Ние сме словесни създания. Това е фундаментът, благодарение на който много неща са се случили. Има една неделимост между слово и дело: човек, ако тръгне да говори нещо и не го направи, тогава нещата се разминават в самото му съзнание. Струва ми се, че това единство между слово и дело е търсено. Дали е намерено спасението в книгата? Не знам, тъй като в поантите от време на време оставям такива възможности. Струва ми се, че дори само да посочим, че е възможно, е важно, защото ако кажем, че не е възможно, то как ще разберем, дори да дойде?

Образите на водата и морето са много важни за цялата книга. Чрез тях проследявате определена история, започвайки от сътворението. Като че ли от морето се ражда всичко.

Водата като метафора, като пространство, винаги се прокрадва в стихотворенията ми. Първите стихотворения в книгата са свързани с морето – искаше ми се да започна с подобни стихотворения, преди да се премине към всичко останало: войната, социалните дилеми и проблеми, обществените сътресения, начинът, по който сякаш живеем, като вниманието ни е окупирано, превзето и превърнато в оръжие срещу нас самите. Това, че вниманието ни се краде от сто страни по сто начина и че сме постоянно занимавани с всичко, е непоносимо. Не се сещам за предходен период, в който човекът да е толкова информиран и толкова трудно да може да намери изход от това море от информация. Но измежду всички тези истории вътре, тези варианти на отношение към историята, накрая сякаш кръгът е затворен.

Да понесеш,
както морето
всички кораби,
да приемеш брега,
да чуеш:
светът е вълна
в разказите на моряците.

Остава само сол –
самотно слабо ехо –
от думите
на големите дни,
на малките епохи,
докато не изчезне
изведнъж
като котва без въже.

Ще се преповтаря
като стихове,
както всичко,
което – и да умира –
ще изплува,
щом потрябва.

Александър Христов е доктор по българска литература и асистент в Катедра „Българска литература“, ВТУ Св. св. Кирил и Методий. „Не“ е четвъртата му поетическа книга, автор е и на „Крайпътна обител“ (2017), „До първата сянка“ (2021), „Ако мястото е време“ (2022). Носител е на награди за поезия, белетристика, критика. Стихотворенията му са превеждани на английски, испански и немски език. Заедно със Северина Плачкова е създател на литературните срещи „Близък прочит“, представящи съвременни български автори във Велико Търново.