0
1701

Слово за Възнесение Господне

„Възнесение Христово“, стенопис от манастира „Св. Николай Чудотворец“ в с. Сеславци, Софийско, XVI–ХVІІ в.

Днешният ден е един дванайсетте големи Господски празници. Въпреки това не е толкова лесно да се обясни богословския смисъл на Христовото възнесение. Затова не е излишна препоръката внимателно да се огледат библейските разкази за това събитие. Те са в Деяния на апостолите (1:4–11), в Лука (24:50–53) и Марк (16:19). Видно е, че и трите са много кратки. Но по-наблюдателните ще открият и друго. Краят на евангелието от Лука съвпада с началото на Деяния на апостолите. И тъй като авторът на двете книги е един същ, явно това Събитие е своеобразен мост, който свързва (и едновременно с това разделя) бреговете на една и съща река. Защото Христовото възнесение може да се опише като границата между видимата и невидимата част на историята. Поради това и мистическите му измерения – подобно на Христовите природи – са две. Първото е пращането на Духа Утешител. Той ще дойде след Христос и ще изпълни с божествена пълнота Църквата. Подобно на вятъра (на евр. ruha), който духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива, тъй бива и с оня, който е роден от Духа (ruha). Синът человечески, еднакъв по своята природа с всеки от нас и едновременно с това – съвършено друг, напуска този бренен свят, за да създаде чрез Светия Дух своето царство. Богословите ще го нарекат парусия и ще видят в него сбъднатото от древни времена обещание. Царството, което не е от този свят, се спуска при нас, подобно на манната небесна или на живителен дъжд. Ражда ни – и по-точно казано – осиновява ни, с Дух и Истина, за да ни облече в нетление и вечност, за да ни превърне в наследници на небесния Бог Отец.

Знам, че подобни думи звучат някак абстрактно и отвлечено. Но иначе никога няма да разберем защо наричаме Отеца на Сина Божи „Отче наш“. Няма да разберем и думите от Господнята молитва: „да дойде Твоето царство“. Защото никой досега не е разказал Божията парусия. Дори когато апостолите питат Христос: „сега ли, Господи, възстановяваш царството Израилево“, Той им отвръща: „не вам е дадено да знаете“. Затова и ние, подобно на Лука и Клеопа по пътя към Емаус, вървим през библейските разкази с широко затворени очи. Но вярата, че идва Петдесетница и че ангелски езици ще развържат устата ни, ни дава утехата, че някой ден ще разберем какво точно се е случило на Възнесение. А дотогава – повече кротост и търпение. След това – още повече. Защото вече сме народ свят, царство от свещеници.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
Предишна статияСписание за танц
Следваща статияСледвирусен такт