Има един удивителен тропар, който свещеникът казва всеки път, след като положи Св. Дарове на Престола при Великия вход и в който Спасителят бива славословен така: „Во гробе плотски, во аде же с душею яко Бог, в раи же с разбойником, и на Престоле был еси Христе, со Отцем и Духом…“ („В Гроба с плътта Си, с душата Си в ада като Бог, в рая с разбойника и на Престола с Отца и Духа Си бил, Христе…“).
Разбира се, че Той е на всички тези „места“ едновременно, преди всичко, защото е Бог „неописуем“, Който „всичко изпълва“, както се казва в края на този тропар. Но има и дълбока жизнена логика в онова, което ни казва славословието и именно за нея е добре да си дадем сметка.
Христос е слязъл с душата Си в ада – извършил е т. е., най-пределната, най-пълната жертва. Той е „хвърлил“ душата Си в ада, Той – нека се изразим крайно дръзко – е погубил душата Си, отдал я е на ада, на бездната на погибелта, слязъл е с нея там, където са погубените. Заради погубените, заради Своите врагове!
И ето – с това именно е достигнал съвършената степен на любовта; онази степен, която е по-висока дори от онази, за която Сам казва, че „никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Иоан. 15:13). Достигнал е сиреч, до предела на жертвоприношението. Но тъкмо поради тази причина е достигнал и до съвършенството на любовта, чието „онтологично“ място е на Престола на Любовта – на Престола на Отца, на Бога там горе, в небесата.
Можем да го кажем и по противоположния начин. Христос е слязъл с душата Си в самия ад, тъкмо защото през цялото време на Своя подвиг не е преставал да седи горе, на Престола с Отца и Духа, защото не е преставал да седи на Престола на Любовта. А любовта е пълна, възцарена е на Престола си, в небето е – именно, когато е „положила душата си“, когато дори е погубила душата си – „захвърлила“ я е… в ада.
И тъй, понеже любовта на Христос е тържествувала неотлъчно върху Престола на Бога-Любов, плътта Му е приела да сподели с нас човеците гроба, а душата Му – да слезе до преизподнята на ада – до мястото на пълната Бого-оставеност.
Христос, сиреч, е приел да се само-отрече напълно, да се само-отлъчи от Отца и Духа. И тъкмо, защото се е само-отрекъл така, Той е и възтържествувал на Престола на Отца и Духа. Възтържествувал е защото тържеството на любовта е Жертвата и Жертвата е тържеството на любовта. Защото „върхът“ на любовта е слизането най-долу и слизането най-долу е изкачването до върха на любовта, до Престола й.
Същото, по един по-различен начин (като визия) ни е открито в „Откровението“ на св. Иоан Богослов, в което апостолът вижда оттатък „вратата отворени на небето“ престол, „а на престола седеше Някой, Който седеше“ (Откр. 4:2-3) – вижда, т. е., царския Престол, Престола на Царя на славата, Престола на Бога. И ето: удивителното е как той вижда Царя на славата на този Негов Престол. Нека да прочетем: „Погледнах, и ето, сред престола… стоеше Агнец като заклан“ (Откр. 5:6). Престолът на Бога-Любов, следователно, е Жертвеник и Жертвеникът е Престолът на Бога-Любов. Славата на Царя върху Престола Му е Жертвата и Жертвата е славата Му.
Всъщност, това е „логиката“ на Любовта. „Който поиска да спаси душата си, ще я погуби, а който я погуби, ще я оживи“ (Лук. 17:33).
Какво значи това?
Та не пазим ли ние душата си? Не трябва ли да я пазим? Да, разбира се, че ние трябва да я пазим от греховете. Но трябва ли да я пазим, да я „спасяваме“ от грешниците (от враговете Божии, от еретиците, от неверниците, от людете на „този век“)? Трябва ли да бягаме от тях, да затваряме вратите си за тях, да ги отлъчваме? Да стискаме, значи, душата си в шепа за „тогава“?
Чуйте, прочее, какво е казал на едно място св. ап. Павел (паметта на когото, заедно с тази на св. ап. Петър като „първовърховни апостоли“ ще честваме този четвъртък): „Молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът, които са израилтяни“ (Рим. 9:3).
Какво е това? Не са ли тези думи дори чудовищни?
Апостолът – нека чуем – моли да бъде отлъчен от Христа, т. е. от Живота, от спасението си, знаейки при това като никой друг, че без Христос, в отлъка от Христос са само смъртта и проклятието – т. е. адът. И казва, че би приел този ад за себе си, за да се обърнат и спасят неговите неверни братя по плът.
Какво да кажем? Та той погубва душата си! Той желае да погуби душата си, дори моли да погуби душата си за своите братя! Ще я погуби ли? Ще иде ли в ада? Разбира се, че не. Тъкмо защото онова, което ни показва е съвършенството на любовта – да поискаш да погубиш душата си за братята си, да поискаш дори да бъдеш отлъчен от Христа, за да се спасят грешните и неверните – нейното „място“ е горе, на Престола при Отца.
Аз бих казал дори, че в момента, в който моли да бъде отлъчен от Христа, да „погуби душата си“, апостолът е вече горе с Христа. И заедно с него (трябва да вярваме в това, ако сме християни) са и онези, заради които той е бил готов да слезе в ада. Той, така да се каже, ги е изнесъл на гърба си с това „слизане“ и „възкачване“.
Защото, нека кажа накрай и това, че адът, който е най-непоносимото, най-възмутителното за християнската съвест (ако тя действително е християнска, а не сектантска) съвсем не се отрича теоретически (богословски), както се е опитал да го направи още през ІІІ век Ориген, който съвсем искрено, съвсем по християнски не е можел да се примири с изповядването на вечния ад. Адът обаче, повтарям, не се отрича теоретико-богословски. Той съществува и се отрича само по един начин. Когато си готов да слезеш в него заради онези, които са в него; когато го вземеш на плещите си. Както го е взел Христос, слязъл с душата Си в него и затова утвърден горе, на Престола с Отца и Духа. Както е бил готов да го вземе за братята си по плът св. ап. Павел. И както – о, не е ли това прекалено тежко! – трябва да правим ние, християните.
В Православието обаче не може да се проповядва друго освен такава любов – готова да погуби душата си, ако Православието би искало да има душа, да бъде християнството с душа.
Ето защо онези, които твърдят днес, че прекаленото проповядване на любов в Църквата, водело до някакво си „разслабено“ религиозно „любовчийство“, трябва да прочетат с особено внимание цитираните по-горе думи на апостола, който предстои да честваме. И да кажат: кое е солта на християнството. Тези ли думи (които не могат да прозвучат в никоя друга религия) или думите на някои фарисеи, които можем да чуем навсякъде и през всеки век?
