Съществува известно колебание относно имената на жените и техния брой. При Марк са Мария Магдалина, Мария Иаковова и Саломия (Марк. 16:1–9). При Лука – Мария Магдалина, Иоана и Мария – майката на Иаков (24:1–10). Не е съвсем ясно защо Лука отказва да изброи всички имена и се задоволява с неопределеното: „и другите с тях“. Матей е още по-лаконичен. Той споменава само Мария Магдалина и „другата Мария“ (Мат. 28:1). Би трябвало „Мария Иаковова“ и „другата Мария“ да са едно и също лице – Богородица. Но защо е толкова дискретно мястото ѝ при това изброяване и защо акцентът пада върху името на Иаков (сина на Йосиф Обручник от предишния му брак[1]). Вероятно защото свидетелството на близки роднини в древното (и не само) право няма доказателствена стойност. Мария, Богородица, разбира се, не може да не е на гроба на своя Син, но кой ще повярва на една съкрушена от скръб майка. Затова, мисля си, евангелистите са единодушни, че на гроба Господен са първата и последната (Мария Магдалина) от жените. А колко са останалите, сякаш едва ли е толкова важно. Св. Теофилакт Охридски (на когото обичам да се позовавам) e склонен да твърди, че евангелистите описват няколко групи жени, които по различно време отиват на гроба[2].
… Това са интересни въпроси, на които си струва човек да отдели повече време, но ще се отклоня от разговора за жените и ще се опитам да кажа малко повече за думите „миро“ и „мироносци“.
Естествено, що е миро – знае всеки. Всеизвестно е, че има и такова тайнство – на миропомазването. Знайно е, че мирото за тази цел се вари на Велики Четвъртък – деня, в който блудницата носи миро и го излива в нозете на Христос[3]. Трябва да призная, че моите познания не са много повече. Защото античната дума за миро означава просто „парфюм“. Дали основната му съставка е екстракт от миртово масло или смолата от смирна, не е съвсем ясно. Възможно е и името на цветето, и името на благовонната смола да са вторични, да идват от трънливите клони[4] на дървото Комифория мира (Comihporia myrrha), откъдето да е сплетен и тръненият венец. Възможно е, ако попитаме поети като Овидий, да чуем, че „с миртови клони фениксът вие гнездото си – гроб“[5]. И като отворих дума за Метаморфозите, любопитно е, че три стиха преди този цитат се разказва как птицата сплита гнездото си (още) с канела и кáсия[6], с нард и шафран; със същите благовонни растения, които са в затворената градина на невестата-сестрица от „Песен на песните“ (Песен на песн. 4:10). Птицата, която се храни само с пре-чисти храни и завършва живота сред аромати, разказва Овидий – сякаш подготвя себе си за собствения си гроб.
За да се окаже пещерата на опразнения гроб не друго, а люлката, от която се ражда вечният Живот; за да възкръсне фениксът! И всичко това да бъде нещо повече от поетична алегория. Да се превърне в живата рана, върху която апостол Тома слага пръста си. И така – от Неверния Тома да се превърне в Уверения. Защото птицата феникс може да кацне на рамото му. И не само на неговото. Може да кацне и на нашето рамо; най-малкото, защото на латински думата ramo означава клон. И извие ли се тази дума така, че първата буква да стане последна (защото и словообразуването познава подобни метаморфози: първите да стават последни и последните – първи ), ще се чете като amor; като любов, по-силна от смърт. Ето защо фениксът възкръсва; ето защо са раменете и клоните – за да свие Безсмъртието гнездото си в тях.
На главната страница: Юлия Станкова, Посещение на гроба Господен, 2003 г.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
[1] Подобно осиновяване в юдейската традиция на деца от предишен брак се нарича (по името на законодателната книга Левит) „левиратно“.
[2] Толкование на Евангелие от Марка, стр. 185 (Москва, 2004, изд. „Атлас-пресс“).
[3] От името на същата тази блудница Касия (единствената жена-химнограф) пише едни от най-поетичните литургични последования – стихирите за Велика сряда и канона за Велика събота.
[4] В пустинята повечето (да не кажа всички) храсти и дървета имат бодливи клони/листа.
[5] В „Метаморфози“ ХV, 392–415.
[6] Откъдето (най-вероятно) идва името на Касия – монахинята, написала освен изброените, още 26 от църковните поетически канони (вж. бел. 3). Според едно византийско предание през 821 г. (на 16 години) Касия е била арбитър в конкурс за красота, който е трябвало да избере съпруга на визнатийския император Теофил.
