Изглежда парадоксално, но е съвсем оправдано да се каже, че жените-мироносици са спасили Църквата от смърт още преди тя да се е родила.
Защото наистина нека се опитаме да си представим атмосферата на онези дни, в които те се появяват на сцената на евангелската история. Изминали са три години откак все повече хора в Израиля са тръгвали след Учителя. Вярвали са, че Той ще освободи народа, ще му даде дългоочакваното световно господство. Той вършел чудеса, изцелявал слепи, прокажени, вдигал от одъра им мъртви… Но какво станало накрая? Ние знаем. Наклеветили Го, бичували Го, извели го пред същия този народ подут и възпален като жива рана и Го разпнали. Народът викал, подигравали Му се и първенците и скитниците. Учениците Му пък, и даже първенецът сред тях, който казвал, че „душата си за Него ще положи” (срв. Иоан. 13:37), се разбягали. Не останал никой. И Той умрял и бил погребан. Всичко свършило. Всичко, всичко… Да, от дистанцията на времето ние знаем също – на третия ден Той ще възкръсне! Знаем триумфа, знаем разцъфтяващите по цял свят храмове, знаем всичко което в света е набъбнало като „християнска култура”. В онзи момент обаче, всичко е било абсолютно мъртво и безнадеждно. Кои останали? Жените-мироносици. Те единствени тръгнали към гробницата – при това без да са наясно как ще отвалят камъка върху нея, който не можели дори да помръднат (вж. Марк. 16:3 – факт, впрочем, който служи в наши дни на хиперкритиците, за да се усъмнят в логичността на Евангелието: та наистина що за безумие е да тръгнеш към един гроб, без да знаеш кой ще ти отвори покривалото му). Но те тръгнали. И дошли.
Представете си сега, какво щеше да стане с общността, ако жените не бяха отишли на Гроба. Ако не бяха пренесли през неговата пропаст Църквата към нейното раждане…
Но защо, защо сторили те това?
Изглежда защото тъкмо жените единствени знаят (и винаги са знаели и помнели) в дълбочините на „Мартовската” си природа, че след края е не само скръбта, но и скръбната грижа, че краят е скръб, но и предмет на „шетня”, че дори краят подлежи на „ошетване” и това „шетане” около края ще трябва оттук нататък да продължи – ден след ден, година след година, дори из рода в род. Защото смъртта е част от живота на жените, тя е кръстът на живота, шетнята на паметта. Трябва да бъдем сигурни, казвам аз, че дори ако Гробът не бе (както никой в онези страшни дни не е подозирал) люлка на Възкресението, той въпреки това щеше да остане центъра на всекидневния живот на жените, най-значимото място в дните им, обектът на жизнената им дейност занапред. И докато за учениците (за мъжете) той щеше да бъде спомен – да, спомен-рана, спомен-стигмат, който никога няма да зарасне, но все пак – само нещо в съзнанието, нещо само душевно – без плът, без „материя”, за жените-мироносици, той непременно щеше да остане и нещо в ръцете им – нещо, което се обгрижва, почиства, подравнява, засажда, прекопава… Което е „край”, но край, който живеещите живеят в живота си.
Нека си дадем сега сметка, че точно това бе Църквата за онези така пренебрежително споменавани „църковни жени” („църковни баби”) по времето на комунистическия режим. Защото нали на Църквата, на „религията” този режим „бе турил край”, при това не само с насилствения акт на репресията, а – трябва да го признаем за общ срам – и дълбоко в съзнанието ни. Църквата през комунизма беше станала „минало” – за огромна част от хората тя наистина бе свършила. Децата и младите никога нямаше да се върнат отново в нея, впримчените в „научно-техническия прогрес”, ставащите свидетели на „политането на човека в космоса” генерации никога вече нямаше да бъдат „религиозно вярващи”. И ето, в тази обстановка храмовете насред градовете съвсем действително и съвсем безвъзвратно се бяха превърнали в „гробове”, стърчащи между бетонните блокове – гробове, без внятно обяснение и основание издигащи се не там, където е естественото място на гробовете – вън от местата на живите, но сред тяхното увеличаващо се гъмжило. Все още достолепно и витийно изглеждащи отвън, в тъмните утроби на вътрешността им, където вече почти никой не само не смееше, но и бе забравил да пристъпя, изтляваше, този път сякаш наистина вече окончателно „Мъртвият” Бог. В тях, казано парадоксално, новите генерации бяха напълно погребали Възкръсналия. Възкресението бе погребано в храмовете на Възкресението и докога ли тези негови гробници щяха да бъдат търпени да стърчат нелепо в настоящето? И ето, въпреки, че това изглеждаше така неоспоримо както навремето бе изглеждал неоспорим краят на надеждите на Израиля, вътре в тези „гробове” насред градовете на живите, в тяхното „свършило” време, необяснимо вцепенило се подир края си в настоящето, се суетяха жените – вечните мироносици. Бездънно маргинални, безумно нелогични (както тогава), абсолютно негероични. Ще дръзна да кажа дори нещо пределно: неясно дали действително вярващи или по-скоро въобще неинтересуващи се дали Бог действително „има” или наистина е вече окончателно „мъртъв”. „Няма вече Бог”, „вече не може да има Бог” – те също чуваха този страшен изкус на тотално обезбожения свят, истеричаво взрян в „светлото си бъдеще”. „Е, добре” – въздъхваха те в дълбините си – ние пък имаме дълг към Неговия Гроб, ние имаме работа на него и тази работа е нашият живот в света ви. Ние ще идваме в дните на Страстите на „Погребания”, ще идваме в деня на Възкресението на „Отменения” Възкръснал, в деня на Успението на Майката на Онзи, Който вече „не съществува”; ще влизаме в тези стъмени „гробове”, останали в градовете на „новия свят”, за да внасяме в тях благовонията, които им подобават. Нека, нека Той и да е „мъртъв”! Тогава пък Неговата смърт ще е нашият живот. Ние ще живеем тази смърт и тя ще живее чрез нас. Пак казвам, тези вечни, неизтребими сякаш жени – жени-мироносици се оказват, както от началото, най-последният „остатък” от „малкото стадо” (Лук. 13-32), най-последният „остатък” от Църквата, когато тя е поразена. И поради това е крайно неблагодарно пренебрежителното отношение към тях. Напротив, бих казал, че вярата на жените-мироносици е дори най-удивителната вяра, защото тя е, нека си дадем сметка, вяра след вярата, вяра отвъд вярата. Понеже така е било и тогава. Учениците и част от народа са вярвали докато следвали Христос, вярвали са докато Той е говорел словата Си, докато е вършел чудесата Си, докато е изцелявал, докато е възвестявал с власт приближаването на Царството. Най-вероятно с безумен трепет са вярвали и докато, скрити по домовете си са очаквали решението на Пилат и дори, дори докато Христос е вървял, прегърбен под товара на Кръста Си към Голгота. Вярвали са, казвам, и тогава, отвъд всеки разум, че чудото ще стане, че небесата ще се разтворят и убийците ще бъдат поразени. Жените-мироносици обаче вярват и след като всичко е свършило, и след като камъкът е привален към вратата гробни. Вярват, сиреч, и след като вече няма какво да се вярва, защото нали и те, и те както всички не са знаели и не са могли да знаят, че Мъртвият ще възкръсне. Следователно, нека го кажем – те са вярвали тогава в Мъртвия – вярвали са с онази умоневместима вяра, в която Марта и Мария са обединени. Не вяра, че нещо ще стане, че нещо ще се случи, а че – въпреки че нищо вече няма да се случи и не може да се случи – трябва да се продължи да се вярва в Свършилия, да се живее със Свършилия, да се живее за Него, с Неговото Тяло. Последният „остатък” от общността на Христовите, последният „остатък” от Църквата, в онези дни между Разпятието и ранната утрин на „третия ден” (които имат свойството да се повтарят неведнъж в историята) е тази общност на жените-мироносици, до която Църквата, напусната дори от учениците, се е минимизирала, до тази тяхна чиста, бездънно предана, покъртващо затрогваща „шетня” за Разпнатия. „Шетня” отвъд всяко очакване, отвъд каквато и да било надежда – само от любов, само от устояваща любов. Защото нали „логосът” на любовта е именно този – да казваш със същество, дори когато не можеш да го кажеш с ума си „Ти никога няма да умреш – даже ако вече си мъртъв”. Това е вярата на жените-мироносици. И понеже тя е най-пределната вяра (вяра, независима от наличието или отсъствието на надежда, вяра преди Възкресението, пред лицето единствено на смъртта), тази тяхна вяра пренася Църквата през бездната на смъртта към рождението й. Когато Онзи, Който безспорно ще възкръсне е все още само мъртъв и погребан (а исторически факт е, че дори Възкръсналият неведнъж е бивал погребван във времето) Църквата се е свеждала, у-таявала се е до общността на жените – вечните мироносици, които не се смущават от това, че на Църквата й е останал само Гроб и храбро приемат да бъдат църква на този Гроб, църква на гробната шетня, църква, чийто живот е Мъртвият и нека да бъде дори завинаги, дори безвъзвратно Мъртвият.
Точно, точно такива бяха при преминаването през „долината на смъртната сянка” на ескалиращия през миналия век секуларизъм тук и там взривил се в тоталния атеизъм на тоталитаризмите, онези жени, които останаха в Църквата. Защото те, при разбягването на всички – на децата и внуците си – дори на учениците Му (на онези владици, които малодушно съдружаваха Христа с Велиара) при практически всеобщото – при някои тържествуващо, при други съкрушено, но повтарям – всеобщото убеждение, че „с Църквата вече е свършено”, останаха в нея. Останаха, повтарям още веднъж, не даже защото вярваха, че Църквата не е мъртва, а защото – покъртително е да се каже – това не ги особено засягаше. Та те щяха да продължат да „шетат” около Мъртвия Христос, щяха да продължат да живеят и обгрижват и този Гроб, който – казваха им от всички страни – е вече Църквата в „новия свят”. И с „шетнята” си да я съхраняват в него, докато – в някакъв ден, влизайки случайно в тяхното стъмено „царство не от този свят”, в тяхното обезпокояващо „анахронично” царство, пръснато тук-там сред градовете, в малките квартални градинки, където стърчат оставените по милост храмове, синовете им „отвън”, спрели поглед върху тяхната неразбираема шетня около свещниците не доловят странен глас и обръщайки се – мислейки, че това е градинарят (срв. Иоан 20:15) – не Го внезапно познаят. И не изтичат тогава навън, за да извикат изумени: някои жени от нашите ни слисаха: те ходили рано на гроба, и не намерили тялото Му; и като дойдоха, разправяха, че им се явили и Ангели, които казвали, че Той е жив (Лук. 25:22-23).
