Начало Идеи Гледна точка Слово за иконата на Спасителя
Гледна точка

Слово за иконата на Спасителя

Калин Янакиев
09.03.2015
1270

KYanakiev

* * *

Първото, което молитвеното ни зрение вижда в този Лик на православната икона – Лик, който именно молитвата е познала и затова така ревностно съхранява за себе си – е чудото на Неговите неописуеми очи.

Огромни, тихи, изпълнени едновременно със световъртежно-дълбока невъзмутимост, с премъдро-търпелива печал и възтреперващо-ясна проницателност, те същевременно са абсолютно ведри – ведри с една неповторима, пренебесна и тържествуваща светлина.

И в това, ако се замислим, няма нищо чудно, защото нали тия очи – зряни тук, на иконата – са разтворени към всички нас всъщност от невечерния ден на Царството. Те гледат света откъм Края, откъм самия предел, в който всичко е вече напълно и докрай разрешено. Те са очи, които възвестяват първо и преди всичко това: есхатологичната заря на Царството.

Но ето защо – независимо къде се срещаме с този безметежен Лик – дали върху големия златообкован олтар на храма или зад кандилото върху стената в стая­та на семейния дом – той всякога ни изправя пред един особен, мета-физичен прозорец, през който в този свят е проникнало есхатологич ното измерение.

Лампадата пред Него винаги гори всъщност пред разтворилото се тук сияйно, лазурносиньо на „небето на небесата“, от което се струи дълбокоразумната тишина на есхатона.

Наистина тази есхатологичност на Христовия образ е невероятно близка; по­някога тя буквално ни прожегва и докосва в припукването на пламъчето пред иконостаса – но близка, осезателно присъстваща в този Лик е все пак чисто­тата на отвъдните небеса. И макар очите на Иисус – грамадни и утешни – да ни гледат сякаш направо в сърцето – те се отварят към нас по този безподобно интимен начин от един, присъщ единствено Нему дълбок, дълбок хоризонт, къде­то собствено е мястото на Неговата всеобща близост.

Поради това най-дълбокото, което молитвата ни зре в тия очи – наистина неве­роятно, възтреперващо проницателни – е именно ведрата светлина на Края; на Края, към който всички (и ние, застанали пред тях в това число) сме запътени, в която потъваме и от която въпреки многошумността на суетата, от която сме се току-що отвърнали, веднага се усещаме неизречено облекчени, олекнали, упокоени.

От какъвто и смут, от каквото и безмирие да сме излезли, в минутата, в коя­то сме пожелали да притихнем пред тях, ние внезапно се намираме опростени (о-простени, станали отново прости) и това е така, защото, като сме се из­правили пред тях, ние по същество сме стъпили върху един път, прострян към есхатологичния хоризонт на света – откъдето ни посрещат тези очи, и който постоянно, неизменно и изначално осветяват. Който – неизречено разбираме в този момент ние – е пътят, по който всички, през всички времена, без да го ос­ъзнават, бездруго се движат.

Да, тези очи са самата светлина, „която просветява всеки човек, идещ на све­та“ (Йоан. 1:9), светлина, струяща към пътищата, дните и годините на този свят, в която те поначало и пред-определено са вече разтворени, потопени и тъкмо поради това – абсолютно разрешени, разтоварени от тежестта си.

Но ето защо също – всичките тъмни тайни, които се изшептяват и ще се из-шептяват пред този Лик от подмолите на душите, всичките ропоти, които ще ръмжат и стенат от тунелите на дните ни, оставят Неговите очи дълбоко невъзмутими. И тази тяхна невъзмутимост, която стряска, тя е, която и уте­шава.

Тя е светлината на една триумфираща вечност, отворена безтрепетно към света на греховете, на мъките, на болките и хулите – светлина, спокойно излъч­ваща се от предела и осветила вече целия мрак пред себе си. Светлина, която свети накрая и от края и поради това всичко вече се оглежда в нея просветлено, разтворено, разрешено. Нейните очи казват на молитвата, преди даже тя да е разтворила устни, за да се изповяда и помоли за утеха: „Вие сте в Мен утешени! Вижте се, вижте се в Края, който от самото начало ви гледа със светлината си, осветява ви и ви има в светлината си – вижте какво сте вие там, какво сте вие в своята есхатологична истина“.

Защото в тези очи е истината за нас – светлината, в която сме потопени и изкони излекувани!

* * *

И все пак, все пак – нека да кажем сега, че в тези очи, с които отколе позна­ваме Христос в молитвата си, макар наистина да има дълбоко, дори до свето­въртеж дълбоко мълчание и невъзмутимост, все пак по никакъв начин няма и не може да се съзре дистанцираност. В тях напълно отсъства невъвлечеността, безболезнеността на чистите небеса.

Всъщност парадоксът на този Лик на Господа Христа е, че в Него никога не се чувства някаква чиста, господствена ограденост, а поради това – при всич­ката Му строгост и висота – Той е все пак съвършено открит, съвършено и определено – отдаден на света Лик.

Да, в този Лик при вглеждане наистина има една дълбока безтрепетност и мълчание, но те – изплуващи от потрепващия зрак на лампадката като че ли от самата сърцевина на Божеството Му, са, от една страна, безтрепетността на жертвено-приетата пълна, безвъзвратна солидаризираност с човеците, а от друга – мълчанието на клетвено самовъзложения дълг да бъде понесен целият товар от укор, отговорност и скръб за историята на този свят, без да се осъж­да пряко, без да му се възразява, без да му се отвръща – удържайки в стиснати­те устни и широко отворените скръбно-съчувстващи очи непомерната тежест на изкупителното безгласие.

Всъщност трябва да се признае, че макар и есхатологично просветлени и упокоени, в тези очи на православния Христов Лик най-малко от всичко може да се прочете отчуждение и „трансцендентна“ безответност. Тъкмо напротив: ако те с нещо ни плашат, то е по-скоро с израза си на неимоверно, почти бездънно вътрешно познание (безспорно идващо от есхатона) за цялата, цялата имаща да се случи наша история, а така също и с неиздържимата си премъдростна печал, отнапред сякаш попила безкрайното бреме на предстоящите падения, заблуди, злодейства и мерзости, чак до сетното и неминуемо почти всеобщо отричане.

* * *

Разбира се, че в този покой на отдадеността и търпението ние виждаме онази, така определяща за християнството – според откровението решена още на Предвечния съвет за спасението – солидаризираност на Твореца с творението.

Но отвъд дълбинното богословско основание ние прозираме тази истина също в безкрайно и несъкрушимо приемащата ни скръб в очите на Христос, която е третото, което виждаме в тях, и която нито невъзмутимостта, нито адамантовото им търпение могат да ни попречат да почувстваме.

Но и нея също виждаме по парадоксален начин – виждаме я във винаги готовото у Него разрешение за нас, с което Той не тъкмо отвръща на разкаянието ни, когато най-сетне Му го принесем, а което ни подканя, подканя да извършим, за­щото вече ни е разрешил и очаква само да има кому да го даде – да намери душа в нас, която да го приеме.

В това дори е парадоксалният смисъл на строгостта в очите Му. Защото тя не е строгост на осъждането и отпъждането, на турената пред недостойнството ни преграда, а е скръбната строгост към нас, които с безчувствието си  не Му даваме да ни прости.

Ако в очите Му има отегченост от нас, грешните, тя е тягост преди всичко от нашата глухота за извечната произнесеност на прошката и за нея не, не тъкмо Той ни упреква, а по-точно: ние сме упрекнати от прозираните в устните Му – държани без да могат да бъдат изречени, прощение и приемане.

Той ни съди, значи, защото не му даваме да ни прости и спаси, а не защото не ни про­щава.

Калин Янакиев
09.03.2015

Свързани статии

Още от автора