Макар толкова отдавна да сме свикнали с него, ние трябва да признаем, че всъщност, в християнското познаване на Бога, в християнското Бого-познание, няма почти нищо, което да го свързва с корените на древното „естествено” Богопознание, правейки го по такъв начин просто продължение както на елинската философска спекулация, така и на суровото близкоизточно „единобожие”. Няма почти нищо, което да не е дотолкова потресаващо ново, та буквално из основи да преобръща изконните и обичайни „религиозни интуиции” на човечеството. Ето например не е ли зашеметяващо, потресаващо-знаменателно това, че Бог, Сам Бог – Онзи сиреч, Който по Собствените Му думи е Самата Истина (срв. „Аз съм пътят и истината и животът”, Иоан 14:6) – е бил, в самата сърцевина на времената, открит на света в Лика на Разпнатия; че значи, именно тази страшна рана се е оказала лика на… Истината?
Да, ние рядко си даваме ясна сметка какво потресаващо откровение е всъщност Кръста. Та Той е (оказва се, оказало се е)… Истината за света.
Питат: къде е Истината? Потресаващият отговор е: ето я – Тя виси на Кръста. Питат: каква е Истината? Потресаващият отговор е: ето – това Разпятие. Питат: какво гласи Истината. Ето това – е отговорът – че светът е убил Истината, че светът е… Бого-убиец.
Божествената Истина, следователно, е открита на света като осъждането на света; открита е на света като вечния Съд над света, като окончателната присъда над него. Защото Истината за света е неговото архипрестъпление, неговият архигрях. Истината за света е този невероятен „скандал“ – това Разпятие. То е Истината, там е Истината, такава е Истината. Тя е – самата Истина. Самата Истина е Разпятие.
Но значи Истината – пределната, най-дълбоката Истина, която търсим, това и е – вечната рана на човешката съвест. Тя е Истината.
И същевременно – също толкова потресаващо, също толкова изумително е това, че… Бог, открил се в Христос, е приел Кръста, че Истината е понесла да бъде разпната.
Защото и това, и това е Истината: че Разпятието е понесено. Отвека е било решено да бъде понесено, било е понесено и завинаги вече е понесено. Това е, наистина, изумително зрелище на търпението: Бог не отхвърля греха на света, Той го понася! И това също е Истината. Истината е не просто разпнатата от нас – Истината е, че Тя е понесла това, че Тя е приела да претърпи, завинаги да претърпи, всичко да претърпи. И това – също е Истина.
Истина е – пределна и окончателна Истина, съзерцавана в Разпятието – че дори не-поносимото, не-търпимото – абсолютният грях, Разпятието на Бога – е понесено от Бога.
„Нима е възможно, нима е възможно да Си изтърпял и това, Господи!“ – изтръгва се от сърцето ни, когато вечерта на Велики Четвъртък, пред Пасха – след като сме чули евангелията на страстите – видим тържествено изнасяния от свещениците олтарен Кръст, когато видим на него склонената глава на Спасителя – със спуснати клепачи и трънен венец на главата – тържествено, бавно и потресно да се полюшва над насъбраното множество в Църквата. „Как е възможно да не Си се възпротивил дори на това – дори на това, надхвърлящо всяка представа деяние на Твоето творение? В името на какво, в името на какво нечувано, Си приел да отдадеш в ръцете на грешния свят абсолютно-ценното? Понеже Ти Си абсолютно-ценното?“ В този стон на сърцето – оглушено от шестващия през храма Кръст – неразделно и неслято се съдържа и потресът от това, какво сме сторили ние със Своя Бог, и изумлението – върховното изумление от това, какво трябва да сме ние за Своя Бог, щом Той не ни изпепелява за стореното, не ни унищожава, а напротив – понася го; завинаги, завинаги го понася.
Събрани в подножието на Кръста в тази вечер на Страстите – вдигнали смаяни очи към тази страшна Истина – навеки и неотменимо вече случила се – ние се усещаме тайнствено причислени към онази иудейски тълпа, която замлъкнала след потрисането на земята. Внезапно сме прозрели цялата страхотност на стореното, цялата Истина за себе си – Истината, подготвяна от векове, открила се в онзи ден и оттогава насетне – до свършека на света. Усещаме се, казвам, участници в този грандиозен „скандал“, защото той не се е извършил просто там, тогава – на Голгота – но той е целокупното дело на всички люде, целокупното дело на този свят, страшната Истина, която всяка съвест, във всички времена, рано или късно, открива за себе си – Истината, че ние винаги сме стояли и винаги стоим пред Разпятието на Истината, че това и е метафизическото „място“ на света; че светът, по своята същност, е свят-пред-Кръста, свят зачертан-на-Кръст…
И в същото време, казвам – неразделно – събрани в подножието на Кръста през тази потресаваща вечер на Страстите, вдигнали очи към Истината, ние тайнствено се усещаме причислени и към онези, за които Разпнатият е изрекъл тогава с пресъхнали устни: „Отче, прости им, защото не знаят що правят“ (Лук. 23:34). Причислени, защото, както тази рана е целокупното дело на нашия свят, тъй и прошката, струяща от нея, струи за целия свят – от тогава и за всички времена, до свършека на света. Причислени – казвам – защото Кръстът е и тази изумителна Истина, че всичко, всичко и завинаги е претърпяно, понесено е от несъкрушимата с нищо Любов, от неотвръщащата Се до край и отвъд самия край Любов към света и че, ето – това е Истина, това е Истината за отношението на Бога към света.
„В името на какво Си приел това от света, Господи? В името на какво Си понесъл неговото целокупно престъпление, което е неговата най-дълбока същност?“ – изтръгва се от сърцето ни, взряно в отпуснатата глава на Христос, в склопените Му очи от Кръста. Защото във вечерта на Велики Четвъртък ние възпомняме и изумлението си от търпението на Господа. „В името на какво Си понесъл това от света, Господи?“ – пита сърцето и вдигайки очи към Кръста, прочита там отговора на Истината – на изумителната Истина. „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син“ (Иоан 3:16). Защото – с други думи – Бог обича света повече от Себе Си! Защото светът е по-ценен от Истината за света – за света, който е Бого-убиец. И това е Истината. Истината зачертала на-Кръст-греха на света!
И тъй, Истината за света – зримо възпомняна от нас, застанали пред Кръста, е тази, че светът е абсолютен престъпник, щом Тя му е явена като Разпнатата от него, като убитата от него. Но – и това е Истината за света, зримо възпомнена от нас пред Кръста: че дори това е понесено, че дори това е прието, и това е – Истината. Бог на Кръста не съди света, Той свидетелства, че приема и това, че понася и това, че всичко, всичко понася от нас, защото… ни обича повече от тази Истина – Разпятието, защото ни обича въпреки тази Истина – че сме абсолютни престъпници. Защото ни обича свръх всяка истина и това е – Истина, Истината на Кръста.
Нека следователно, да помислим, или по-скоро – нека да видим, вдигайки очи към Кръста, колко сме ценни ние за Господа, щом Той е отдал най-ценното – Самия Себе Си, та да сторим Нему греха си – Нему, на Единствения, Който е готов да го понесе. Не да го осъди, но да го понесе. Ето, това е Истината, която ни казва, която ни показва, която зашеметяващо ни разкрива Разпятието: че на-Истина ние сме без-ценни. И тази Истина ни я разкрива Разпятието – Разпятието, което същевременно ни показва, че ние на-Истина сме Богоубийци. Какво потресаващо, какво смазващо откровение за нашата безценност! Каква рана, каква страшна рана в нашата съвест – от чиято вечна кръвоточивост тъкмо прозираме колко безпределно сме възлюбени! Каква Любов, засвидетелствана ни в най-пароксичното зрелище на нашия грях и какво обвинение, свидетелстващо ни наистина отвъд-възможната ценност на нашия живот!
Каква е – нека, значи, попитаме отново – Истината за света (откровена ни от Самата Истина)? Каква е Истината за света, показана ни в Самата Истина? Кръстът – отговарям – Кръстът на Бога свидетелства каква е Истината за този свят. И Тя е разобличението на този свят, Тя е Истината, Която светът е отвергнал. Но същевременно – пак Той, Кръстът на Бога, свидетелства, че Истината – отвергната от света – е такава Любов към света, която е понесла дори и това от него. И това е Истината.
Истината, явена на Кръста е потресаваща, но жива, зрима, пронизителна антиномия. Със самото това, че Тя ни е явена на Кръста, Тя не отрича нашия грях, не отрича какво е светът на-Истина: какво е бил в неподозираните и от него самия свои дълбини, какво е станал и какво остава завинаги. Доколкото приема да понесе разпването Си, доколкото приема да бъде разпната, Тя, Истината, свидетелства този свят като свят, който е убил Истината. Но доколкото същевременно – и това е другата страна на антиномията – Истината, все пак понася това Разпятие – приела го е отвека, понесла го е и го понася довека – Тя, със самото това, свидетелства на този разобличен до основите си свят, че Тя го обича – че Тя е безкрайна, без-конечна в любовта си и че в тази Любов е светът-на-Истина.
