Реч при получаване на наградата за хуманитаристика на името на проф. Богдан Богданов, произнесена в Нов български университет.
Благодаря на настоятелството на НБУ, на неговия председател почетния професор Веселин Методиев, на Академичния съвет, на ректора проф. Пламен Дойнов, на всички вас, които ръководите този престижен университет и преподавате в него. Благодаря на всички за оказаната ми чест.
Наградата на името на проф. Богдан Богданов е авторитетна, така, както той самият се ползваше със заслужен авторитет в широката област на хуманитаристиката.
С него се познавахме отдавна, от годините, когато заедно сме журирали текстовете за драматургия за наградата Аскеер. Във Военния театър, където се срещахме, се поздравявахме учтиво и благосклонно, много пъти съм искала да вляза в по-задълбочен диалог с него и да обменим мнения за пиесите, които обсъждаме. Но той излъчваше такъв респект и дистанция около себе си, че ми се струваше, че каквото и да кажа, няма да бъде на неговото ниво. И така нашият диалог не се състоя за мое голямо съжаление.
И ето сега парадокса – да получавам награда на негово име от неговата рожба – НБУ – в библиотеката на негово име.
Какъв приятелски жест от отвъдното – за да ми стане съвсем мъчно за несъстоялото се общуване.
И заедно с това – радостта и разбира се гордостта – да се наредя редом до хората, които преди това са получили и приели голямото отличие – Борис Христов, Михаил Неделчев, Георги Фотев, Цочо Бояджиев, Райна Кабаиванска, Снежина Петрова, доктор Търнев.
Според статута ѝ наградата се присъжда на лица, които пресъздават и популяризират идеите, споделяни от проф. Богданов. А идеите му – ако мога да ги пресъздам най-общо с мои думи са: отговорност пред обществото, чувство за общност, за живот с другите, за движение в определена посока, за морална ориентираност, за координатна система, за трезв исторически поглед към миналото. Затова и отговорността днес в тези гранични и тежки времена на хората на словото е много по-голяма отколкото обикновено. И то не защото защитаваме една или друга кауза, а защото искаме да защитаваме малките острови на нормалност, все още останали в нашето общество. На тези острови все още личното его не е едновластен и пълен господар, хищнически натрапващ своите качества на останалите обитатели. По тези острови все още съществуват понятия като чест, приятелство, честност, дълг и дори скромност. И дори възпитание. И дори съществуват така наречените „първи седем години“. Островитяните са хора общо взето демоде, предпочитат да живеят в реалност, която е off line, в която е запазена все още моралната координатна система и така създават баланс в света на бързата информация.
Приемам това отличие като награда както за романите ми, така и за есеистиката ми в Портал Култура, където всяка седмица, вече 13 години пиша по широк кръг теми. В романите ми позициите ми се изказват по един начин, в колонките ми по друг, но и двете са страни на една и съща монета. Колкото и форматите да са различни, те изразяват моите позиции и се радвам, че вие ги оценявате като партниращи с идеите, споделяни от проф. Богданов.
Странно образование е този портал на фона на българския медиен пазар. Заедно с моите колеги колумнисти Тони Николов, Деян Енев, проф. Янакиев, Митко Новков и Димитър Бочев ние представляваме една миниатюрна партия от единомишленици, но слава Богу, не в политически смисъл, а в много по-мащабен порядък. Точно този порядък днес в бързо подлудяващия свят се оказва най-големия дефицит. Неговата физиономия трудно може да се определи с няколко думи. Но той започва от семейството и върви към отношението към другия и към обществото и към поемането на една осъзната отговорност от хората, чийто инструмент са думите. Представляваме един камерен хор, който пее в хармония, но и всеки непрекъснато да се надпява и благородно се съревновава с другия. Без тези рицарски турнири гласът на всеки от нас би бил много по-слаб и незабележим. Това от друга страна говори за силата, която една общност, макар и малка, представлява. Като че ли всички се ръководим от Христовия възглас – „Не бой се, малко стадо!“
И тъй като НБУ е друг такъв център, който създава общности, които произвеждат смисъл и ценности в мащабите и посоките, очертани и завещани от проф. Богданов, аз съм наистина радостна да приема именно от вас това високо отличие.
Отличието е чест, но още повече е и стимул. Чест е затова, защото трудът ти е забелязан и оценен, но също и затова, че работиш във вярната посока. А стимул е затова, защото ти е гласувано доверие, а знаем, че доверието трудно се печели и лесно се губи. Именно заради това доверието е едно от най-ценните съкровища в междучовешките отношения.
Благодаря за доверието. Благодаря за това съкровище, с което ме удостоявате.
