Днес посрещаме църковната Нова година. Може надълго и нашироко да се обяснява защо началото ѝ е не на първи януари, а през септември. Но с две думи, така е от незапомнени старозаветни времена. И тогава е имало две Нови години. Едната, гражданската, идва с началото на първия пролетен месец нисан. Втората, ритуално-мистичната, името ѝ е шана, започва от седмия месец – тишри, след прибиране на реколтата (Изх. 23:16, 34:22). По всяка вероятност името на годината и името на месеца водят към един и същ триконсонантен семитски корен, чието първоначално значение се свързва с представата за движение и за промяна. Затова и времето се мери според движението на Луната (в „Майстора и Маргарита“ се говори немалко защо е така). Библейският месец се състои от 29 дни и винаги започва в деня след новолуние, когато – по залез слънце – полумесецът прилича на лимонов резен. Ето защо и Новата година, и Пасхата идват с новолунието. Ще минат векове и – за да се открои ролята му – същият този полумесец ще се превърне в символ на една цяла религия. Може би защото Луната (думата lux е от същия корен), подобно на Красотата и на Любовта, е винаги различна и винаги една и съща. Колкото променлива, толкова и непроменлива…
Няма по-съвършен образ на преходността от новолунието. Ала вярно е и точно обратното. Защото идеята за образ предполага стабилност и устойчивост. Подобно на „вечното“ изоставане на Луната от Слънцето. Всяка година то е точно 11 дни и с тях се изчислява разликата между слънчевата и лунната година. В Писанието този времеви отрязък представлява един своеобразен месец и почти невидимо се вмъква между останалите. Понякога мястото му е след втория месец адар (Чис. 9:11, 2 Парал. 30:2–3), а нерядко – след четвъртия, нисан (2 Парал. 30:2). При все че – ако има регулярност в появата му – най-често се появява след петия месец ав и се свързва с реколтата от маслини. Тогава е денят на тръбното възклицание (Чис. 29:1, Лев. 23:24), тогава се свири с рогове и се известява, че днес е денят на умилостивението (Лев.16:29). Затова и месецът се нарича елул, като теофорното му име трябва да изобрази онази непреходна реалност, която е връзката между времето и вечността. Тя е преходът между Старата година и Новата и се ознаменува със седемдневно разпъване на шатри. Смисълът на този празник е всеки израилтянин да поживее в леснопреносимо жилище, каквото някога е била скинията, за да проумее, че целият този свят ще овехтее като шатра и че нищо тук не е истинско, здраво и стабилно. На осмия ден, понеже в една от тези шатри като наш съсед живее Бог – се провежда тържествено събрание (Чис. 29:36) и се принасят в жертва едно теле, един овен и седем агнета. Излишно е да припомням, че всичко това е и възпоменание за Изхода от Египет и че има пасхална символика. И че краят на всяка година е колкото благодарност за плодовете, толкова и нов изход от Стария Египет. Историята, която винаги ще се повтаря… И винаги, подобно на Луната, ще е почти една и съща.
Но не това е важното! Не козелът на отпущението, не календите и календарът, не астрономията и ходът на звездите са тема на това слово, а фактът, че мярата, с която Църквата мери времето, и мярата, с която ние го мерим, са много различни. И драмата е не в разминаването от четири месеца, а в друго едно разминаване. Сякаш сме на светлинни години от Истината и всичко онова, което за нас е вярно, в един друг свят, в едно друго време навярно би изгубило всякакъв смисъл. Затова ден като днешния е добре да бъде време за сверяване на часовниците. И по-точно на онези спрели часовници, които два пъти в деня показват абсолютно точно време. Понеже мерят нещата не според сенките им, а според тях самите.
