За Пасха трябва да се пее, а не да се говори, настояват мнозина от богословите. Бъдещият[1] папа Бенедикт XVІ дори ще признае, че „който тръгне към Възкресението с мисълта, че Го познава, той ще трябва да отхвърли разказите си като съвършено безсмислени“[2]. Защото чудото на Пасха не е във върнатия към живота мъртвец. Несъпоставимо е със съживяването на момчето от Наин (Лук. 7:11–17), нито с историята на девицата Тавита (Деян. 9:36–43), нито с Яировата дъщеря (Марк. 5:22–24). Дори възкресението на Лазар (Иоан. 11:1–44) е несравнимо с Христовото. Защото в описаните случаи възвръщането към живот е само отлагане на смъртта. И макар в тези битки с умирането победата да е несъмнена, то също така несъмнено е, че тя е Пирова. Затова литургичната традиция изисква да влезем в светлината на Пасхата през нощта на погребната събота. Тя започва още в деветия час на предишния ден, когато се раздира храмовата завеса и слънцето спира своя ход; започва с онази смъртоносно дълга нощ[3], която Дионисий Ареопагит описва[4] като очевидец. И ако днес е лесно да се каже, че в ареопагитиките се гледа към затъмнението през опушеното стъкло на Флегонт от Трал[5], то по-важното е, че по време на 103-тата олимпиада[6] слънцето наистина изгасва и „всички разбраха, че или вселената изчезва, или някой бог умира“.  Струва ми се, че когато и да е живял Дионисий Ареопагит, описаното от него е станало вчера. Във вчерашния ден не само Христос и не само слънцето, вчера цялата вселена беше мъртва; вчера безкрайният космос беше по-мъртъв и по-малък от вирус, а ние – несигурни и притихнали – стояхме като в гроб. Смъртта се беше сраснала с всяка пора на естеството ни. Беше и минала, и настояща, и бъдеща… Беше вечна и неизменна…

Беше до полунощ, до камбанния звън. Тогава камбаните биха за нас. Защото Христос воскресе! Воистина воскресе! За да усетим, че този ден Бог сътвори, за да се възрадваме и развеселим, за да кажем „братя“ и на тези, които ни ненавиждат[7] (Ис. 66:5)… За да оживеем!  

На главната страница: Юлия Станкова, Празният гроб

––––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Когато е писал „Иисус от Назарет“, папа Бенедикт XVІ все още е бил кардинал Йозеф Ратцингер.
[2] „Иисус от Назарет“, т.ІІ, стр. 269 (С., 2013, изд. „Критика и хуманизъм“).
[3] За която и говори пророк Амос: „по пладне ще настане нощ/мрак“ (Ам. 8:9).
[4] В седмото си писмо – до Поликарп (7.2). Любопитни са 14, 15 и 16 схолия на св. Максим Изповедник към текста.
[5] По-късно (обяснява св. Максим в 16 схолия) тези думи ще бъдат цитирани от Юлий Африкан и Евсевий Павфил.
[6] Въпросният Публий Елий Флегонт (или Флегонт от Трал) около 137 г. пише „Олимпиади“ и „Чудновати истории“. Любопитна е връзката на тези две книги с компилациите му „За дълголетниците“ (Περί μακροβίον) и „За дълголетниците и чудноватото“ (Περί μακροβίον και θαυμασίαν). Описаното там слънчево затъмнение, земетресението във Витиния, както и враждебното отношение на Флегонт към християните, превръща историите му в особено важен извор за деня преди Пасха. 
[7] Вж. Пасхалните стихири.