0
3726

Слово за Петровден

Андрей Рубльов, св. ап. Павел, 1410 г.

Позволете ми да започна разказа си в традициите на една добре позната ви църковна реторика, до болка отяготяваща мнозина от съвременниците ни. Известно ви е, че подобна стилистика именно защото е като мед, нерядко нагарча. Ето защо няма дълго да ви обяснвам защо и как днес изгряха двете светила, велики и незалязващи, Църквата веселящи и вселената просветляващи – Петър и Павел: на Троицата служебна двоица, на лика апостолски – върховните, на множеството ученическо – превъзходните; на тъмата – прогонителите, към светлината – предводителите; на Царството – наследниците; на Евангелието – проповедниците; на Вишния Йерусалим – гражданите, раните на Господа Иисуса по тялото си носещи, ранени от бесовете изцеляващи; двоица, разделена от телата и съединена чрез Духа

Дълго, напоително като юнски дъжд, може да се лее подобно слово, но все пак, каквото и да се каже, не бива да премълчим, че Петър е камъкът на вярата, че той, изоставилият галилейската лодка, кормчия на Църквата е станал, че е загърбил тивериадското море и вселенското е завладял; че Петър е най-ревностният сред апостолите, готов със Спасителя да умре.

Знам, че вие ще кажете: „Но той три пъти се отрече от Господа. Защо тогава на първо място го поставяш?”. Ще отговоря, че мерим човека, не според мярата на греха му, а според мярата на покаянието. Защото кой не знае, че след като се отрече, Петър горко плака и наистина бе готов да умре с Господа! Кой не знае, че Спасителят допусна всичко това да се случи, първо, човешката немощ да покаже и, второ – да накара апостола да бъде милостив към грешащите. Защото начало на всички начала е милостта и опознавайки собствената си немощ, Петър трябваше да се научи на снизхождение и милост към слабите. Усвоявайки този тъй важен урок, той получи като награда за усърдието предводителството във вселената и ключовете от Небесното царство!

Несъмнено, слушайки тези думи, мнозина ще отвърнат: „Що за усърдие има в това да плачеш горко?! Не плачем ли и ние всички за нашите крушения? И въобще има ли човек, който да не оплаква своите скърби?”.

Ще отговоря, че това усърдие върви редом с усърдието да ходиш по вълните. Но и това е малко. И това – само по себе си – не е божествено. Прибавим ли обаче към него проникновеното признание: Ти си Христос, Синът на Живия Бог! (Мат. 16:16), тогава нещата се променят. Тогава и ние заедно с евангелиста ще трябва да чуем Христовите думи: Блажен си, ти Симоне, син Йонин, защото не плът и кръв ти откриха всичко това, а Моят Отец, Който е на небесата. И Аз ти казвам: ти си Петър и на този камък ще съградя църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете от царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата. (Мат. 16:17-19 ). Ето защо Петър надмина всички. Изпревари патриарсите, изпревари и Моисей. Защото те само на израилевия народ бяха предводители, а Петър – на цялата вселена. Моисей победи фараона, Петър – дявола, единият (във вид на каменни скрижали) прие Закона, а другият – вечносъществуващия Бог. И не просто Го прие, а следва Го чак до Голгота, удостои се да стане Негов ученик и да умре заради Него. И ако от това може да има нещо повече, тайнствата прие и на нас ги предаде. Така че, дори и да разкажа как Петър възкреси девицата Тавита (Деян. 9:39-41), едва ли ще принеса нещо към божествената му слава.

Ето защо, знаейки, че каквото и да прибавим към безкрайното, няма да го увеличим, ще спра да говоря за Петър и ще кажа няколко думи за Павел. Важно е, струва ми се, да знаем, че онзи, който е бил гонител на християните и пристига при Христос не от началото с Петър и Андрей, не в първия час, не и в третия, не и в шестия, не в деветия, десетия или единайсетия, Павел, идващият след всички, най-малкият измежду апостолите, надмина всички, дори и Петър. Само, моля ви, не питайте защо.

Отговорите са много. Първият е: за да може, ако град (като Рим) обсеби името Пėтрово, другите градове – като Антиохия, а защо не и Поморие, да му отвърнат: преди в Рим да проповядва, Петър беше тук, при нас. Затова и никой не е пръв; още повече, че пътищата, дори и да водят към Рим, не тръгват от Рим. Тръгват оттук, от солта на Земята, наречете я Анхиохия или Анхиало, важното е, че това е пътят на Църквата; тръгват оттам, където за първи път се чу думата „християни”, така че Рим и Петър, колкото и да са големи, не са по-големи от Павел, най-малкия измежду всички. Затова и именно тук, по пътя към Дамаск, Савел от Тарс чу божествените слова: Савле, Савле, що ме гониш? (Деян. 9:1-4 ). Трудно се рита срещу ръжен. Може би точно по тази причина и Павел – подобно на милионите градове, различни от Рим, е (донякъде) случаен. Христос би могъл да избере всеки злодей, книжник или фарисей и да го обърне към себе си. Но Спасителят именно на Савел е заговорил. Именно него е решил да попита: Защо напразно се трудиш? Защо стреляш срещу небето?! Защо протягаш ръката си така, все едно слънцето ще засенчиш? Мнозина от църковните писатели, недоумявайки висотата на това чудо, го обясняват с тихата и съкровена молитва на апостол Варнава. Преданието разказва, че докато гонел християните, Савел разбрал, че неговият съученик, бившият вече равин Варнава, се е молел Бог да бъде застигнат от своя гонител, да му позволи, както в древни времена е позволил на Иаков, да бъде хванат, да се повтори срещата при потока Иавок, да чуе и гонителят Савел, че Божието име е Тайна, че нямаме ли Любов, и тялото си на изгаряне да предадем, ще сме мед, що звънти, или кимвал, що звека (1 Кор. 13:1). Всъщност защо Бог се открива именно на Савел е тайна, в която ние никога няма да вникнем, но можем да знаем, че претворен от Савел в Павел, апостолът видя нова земя и ново небе, стана небесен човек, чу неизречени слова и бе възнесен по-високо от всички; че на него Бог се показа, за да бъде видно за цялата вселена, че гоненият е същият Онзи, Който небето разпростря и земята върху нищото положи. Иначе, забравяйки всичко това, изброявайки по човешки делата Павлови, изучавайки, подобно на книжници, посланията му, няма как да проумеем защо толкова божественно – като образ на Божествената скиния, що е в небесата, той устрои църковния порядък? Как се превърна Павел в съработник Божий? Защо постави Благодатта над Закона, защо на всички ни показа, че Старото е отминало, за да дойде Новото; че То, Новото, е не друго, а Онзи, Който предшества времената, че в Неговата светлина всичко е сянка на бъдещи блага. Ето защо дошлият след апостолите Павел показва защо днес наричаме Църквата апостолска; та нали ако научихме от Павел, че Христос е същият вчера, днес и вовеки, ще знаем, че и ние като бившия вече гонител от Тарс, ще трябва да се обърнем към Истината и да признаем, че вече не ние живеем, а Христос живее в нас (Гал. 2:20). Защото сбъднем ли всичко това, нищо повече няма да ни трябва. 

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

На главната страница: Иисус Христос призовава св. апостоли Петър и Андрей Първозвани, мозайка от Равена, VI в.