Може би от време на време забравяме, че и нашият живот е като яма с лъвове, че пророк Даниил е всъщност наш съвременник.
Когато говорим за пророк Даниил, традицията изисква да повторим онова, което вече добре знаете. Затова и словото ни трябва да започне от третата година на иудейския цар Йоаким, когато „вдигна се вавилонският цар Новуходуносор против Ерусалима и го обсади“[1]; след което заедно с храмовото съкровище, част от което са Иудините синове Даниил, Ананий, Мисаил и Азария, всички попадат в земята Сенаарска. (Според мнозина от съвременните археолози – в района на съвременния ирански град Шущар, на брега на река Карун). И за да не стане словото ми безкрайно дълго, ще премълча как началникът на придворните скопци – Асфеназ, изисквал „синове израилеви, от царски и княжески род; момци, които нямат телесен недостатък, хубавци наглед, способни на всякаква наука, разбиращи и умни, способни да служат в царските палати, да вникнат в халдейските книги и в езика им“[2]. Няма да ви говоря и за това как царят сменя имената им; нито как Даниил се превръща във Валтазар, как по тайнствена воля му се отрежда да се храни с виното и с ястията, с които вавилонският цар пирува. Няма да ви разказвам и за това как младежите помолили великия виночерпец Амелсар да замени чудното хелбонско вино с вода, как настоявали вместо с презморски деликатеси, царят да ги удостои с безвкусни зеленчуци. Няма смисъл да ви отяготявам с думи за това как Господ удостоява Даниил с „мъдрост и разбиране за всичко онова, що питаше царят“ (Дан. 1:20), за онова знание, десеторно по-голямо от знанието на всички тайноведци и влъхви, що са във вавилонското царство… Вие прекрасно познавате текста, излишно е да го преразказвам.
Но все пак, възможно е да не сте забелязали как в началото на втория стих от втора глава на книгата – когато във втората година от царуването на Новохудоносор царят разказва за съня, който е сънувал и който изчезва, – езикът на пророк Даниил изведнъж се сменя. Халдейците заговорят царя на арамейски, той им отвръща на същия език и така – до края на седма глава, която завършва с думите: „тук е краят на книгата“. Защо е така? Въпросът повдига много други въпроси. А отговорите са един от друг по-неумели. Може би защото царят сънува на арамейски и сънят бяга от него (Дан. 2:5), а който не разбере защо това е така и какво точно е сънувал царят, „ще бъде разсечен на късове и къщата му ще се обърне в развалини“ (Дан. 2:5). Или може би, за да е видно отвсякъде и за всички, че Даниил знае що е дълбоко и съкровено, що е в мрака и що е в светлината (Дан. 2:22 ), книгата разкрива на един друг, тайнствен език как пророкът отгатва царския сън. За да бъде наистина „василевс на философите“ и „архонт на мъдреците“ (Дан. 2:28). И за да може същият този сън за исполина, чудно разпознат от пророка, скоро да се превърне в истинско чудовище; в онова ужасяващо чудовище, появяващо се в началото на трета глава на книгата. Високо шейсет и широко десет лакти, то е образът на този свят и неговата премъдрост. Нещо, на което пророк Даниил никога няма да се поклони.
Знаете как продължава историята и как героят на днешния ден попада в огнената пещ. И за ямата с лъвове знаете. Може би от време на време забравяте, че и нашият живот е като яма с лъвове; че пророк Даниил е всъщност наш съвременик… Вероятно това е една от абсурдните причини в юдейската традиция той да е извън реда на пророците. Защото е същият като нас – човек от плът и кръв. И е говорил само… с ангелите[3] Всъщност причината, поради която юдеите не приемат Даниил за пророк, е тема, разгърната у св. Иполит Римски и св. Ефрем Сирин. Ще я откриете също при св. Кирил Александрийски и при св. Йоан Златоуст. Може би не всички техни тълкувания за книгата на пророк Даниил сте чели. Което ме навежда на мисълта, че тази проповед не е съвсем безсмислена. Тъй че, ако тя ви провокира да прочетете нещо повече за „Стария по дни“ (Дан. 7:9), четете. Четете и се молете! Защото без четене и без молитва нашето богословие ще прилича на съществото, което пророкът вижда в седма глава на своята книга, нещо подобно на „лъв, но крилете му орлови“, същество, което може и да има човешко сърце (Дан. 7:4), но всичко това ще зависи от нашата вяра… и от това как я споделяме с тези, които обичаме.
Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
–––––––––––––––––––––––––––––
[1] Дан. 1:1.
[2] Дан. 1:3-4.
[3] Относно юдейския спор дали пророк Даниил събеседва с Бога или с ангелите, вж. повече у блаж. Йероним. В неговото тълкувание на книгата се твърди, че отскоро „юдеите приели Даниил за пророк”. Вероятно Йероним се позовава на факта, че по времето на Иса бен Сира (Иисус, син Навинов), книгата не се приема като пророческа.
