Понякога си мисля, че Йона е не само най-литературният, но и най-българският пророк. Вероятно защото светът е така устроен, че където и да се намира, човек е винаги в утробата на кита. Понякога мълчи и пуши[1]. Понякога – разгневен – се опитва да спори, защото „светът, окръглен е, подобно утробата на древен кит и цялото човечество, избягало от Промисъла Божий, седи на тъмно вътре като Йона“[2]. Затова бих искал да знам малко повече за другия, истинския Йона. Кой е синът Аматиев или Йона бен Амитай? И защо словото Господне към него е някак по-особено, не като при другите пророци? Защо богословите настояват, че Йона изглежда по-скоро антипророк[3]. И защо книгата му (за разлика от всички библейски книги) завършва с въпрос? Странен, почти непонятен: „Аз ли да не пожаля Ниневия, този голям град, който има повече от 120 000 души, които не могат да разпознаят лява от дясна ръка, и много добитък“… Сякаш най-сериозното основание да бъде пожален градът е наличието на хайванчета в него? А може би – човешкото малоумие? При все, че неумението да разпознаваш лява от дясна ръка е особен дар, трогателно неописуем плод на невинността. Само народи, безхитростни като цветята, могат да бъдат сподобени с него. Вероятно именно по тази причина изниква така трудният за тълкуване спор между Йона и Бог относно храстчето[4] в началото на четвърта глава. Появило се за един ден, сякаш от нищото, за да пази със сянката си пророка, то изчезва, защото Създателят му праща двойна смърт – горещ източен вятър и подяждащ червей. Йона, тъгувайки за растението, иска да умре, а Бог иронично го пита защо толкова се е натъжил. Защо ли плаче за изсъхнала тревичка? Вероятно защото по същия начин, години по-рано, под сянката на хвойна, е стоял и плакал не друг, а пророк Илия[5]. „Стига вече, вземи душата ми, Господи!“[6], казва тесвитянинът, за да може една и съща история да се повтори в един и същи безпорядък. Струва ми се, че пръв Йероним забелязва това. И го обяснява с преданието, че синът на вдовицата в Сарепта Сидонска[7], възкресен от Илия, е не друг, а самият Йона. Душата се върнала в тялото му, както гълъб се връща в гнездото си, затова и нарекли момчето с името Йона – гълъб.
Всъщност преданията, които Йероним събира за Йона и неговата книга, би трябвало да бъдат обект на особена екзегеза. Така настоява Руфин Аквилейски, опитвайки се да ни убеди, че знанието ни за пророка идва от някой си умоповреден книжник, равина Бар-Ханини. От него философът учел не само тайните на еврейския език, но и всякакви глупотевини. Една от тях била, че преди Бог да прати Йона в Ниневия, го пратил в Ерусалим. За да каже на жителите му, че след Содом и Гомор идва техния ред. Но хората се покаяли. Бог ги пощадил и като наказание за това, че нищо особено не се случило, обявили Йона за лъжепророк. И понеже знаел, че същата история ще се повтори в Ниневия, избягал от лицето Господне…
Давам си сметка какво е подразнило Руфин. Съвършената симетрия в историята на Йероним, предсказуемостта на сюжета и неговата повторяемост, несъмнено са напомняли за един аржентинец. Сякаш е негов разказът, в който Йона доживява до предълбока старост. За да види с очите си как същите тези ниневийци, които не могат да различат лява от дясна ръка, ще завладеят Ерусалим. Вероятно в онези 142 години, преживени (уж) от пророка, има и нещо символично. Най-малкото, защото числовата стойност на името „Йона” е 71. Не разбирам от кабала и не знам защо броят им трябва да се умножава по две. Не знам и защо синът Аматиев е имал два гроба – единият на хвърлей къмък от Ниневия, до Мосул; а другият – зад родния му Гет Хефер, в Северна Галилея. Може би, защото е имал и два живота. Първият – библейски. Другият (за добро или лошо) – още по-библейски. И някъде между тях – нищо и никакво храстче. Същото, за което Йероним и Руфин до ден днешен спорят как е името му на латински. Cucurbita или hedera? И защо, по силата на каква логика Йероним си е наумил, че тиквичката на Йона трябва да се нарича „бръшлян”? Може би – настояват някои – защото тази тревичка била единствена по рода си. И приличала на всички цветя едновременно. Без да е нито едно от тях. Макар че и „тиква” да е, Йона – пророкът не губи нищо от това…
Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
–––––––––––––-
[1] Алюзия към поемата на Константин Павлов „Интервю в утробата на кита”.
[2] Цитатът (почти дословен) е от поемата на Ивайло Иванов „Йона” („Брачни песни”, стр. 81)
[3] Виж книгата на Ивайло Найденов „Библейският Йона” (и по-точно глава 2.2.2 „Новела или мидраш”).
[4] Ивайло Найденов (в цитираната книга) го нарича: рициново дърво. Другаде е „тиквичка”. Но най-често е безименно: храст или растение.
[5] Виж ІІІ кн. Царства, гл. 19, ст.4.
[6] Виж предишната бележка. А така също Йона (4:3), където се казват почти същите думи: „И сега, Господи, вземи душата ми от мене”.
[7] В Юдейската традиция – Царфат и Цидон.
