Когато четем книгата на пророк Наум, трябва да имаме (поне) едно наум. И то е, че повечето коментари са еднотипни. Йероним (на когото не само аз обичам да се позовавам) акцентира върху теми от типа: защо пророкът е наречен „Елкоша”. От което не става съвсем ясно дали това е името на баща му, или на родния му град. И ако е град, къде се намира. Вероятно в Галилея, там, където е Капернаум, но може и да е при Мосул, в днешен Ирак… Така или иначе, писаното за пророк Наум е повече исагогика и по-малко херменевтика. Вероятно защото всичките ѝ четирдесет и седем стиха говорят за падането на Ниневия. Но когато (някъде около 612 пр. Хр.) градът пада и пророческото бъдеще вече е в миналото, няма какво повече да се каже. Освен кога е писана книгата. Ако приемем, че е при управлението на асирийския цар Асархедон (680-669), можем да добавим още няколко (неизвестни за Йероним) щрихи към контекста. Защото през 1846 г. – годината, когато е построена дивдядовската църква, сър[1] Остин Лейърд открива Ниневия. И заедно с нея – клинопис, диктуван от самия Асархедон[2]. Към края на века[3] Брюсов го превръща в сонет, настоявайки, че запазва точността и поетичността на оригинала. Не е невъзможно пророк Наум да го е познавал[4] и книгата му да е поетичен[5] диалог с асирийския цар. Защото дори да сме лишении от въображението на поети като Брюсов и Борхес, не може да не признаем, че Библиотеката на библиотеките, нека я наречем съвсем буквално – Вавилонската библиотека – е посторена от същия този асирийски цар. Нещо повече, мислимо е пророк Наум да е участвал в градежа. Та нали, во главе с царя си[6], две трети от народа му е депортиран и осъден да плаща извънреден данък за обновяването на Вавилон[7] и за издигането на Голямата[8] библиотека. Сумата (казват) била 50 сребърни сикли или цената[9] на един човешки живот. Десет от дванайсетте колена на Израилевия народ[10] безвъзвратно изчезват тогава. Подобна е участта на хати и хети (ако не са един и същи народ), на Амуру и Урарту, на Уман-Манда и на Библос[11], на Тир и на Сидон… Десетки (а може би числото е трицифрено) са народите, които или трябва да плащат този данък, или да работят като роби-строители. За да се запазят и до ден днешен над 30 000 книги[12], в които да прочетем, че Асархедон и сина му Ашурбанипал диктуват на вечността: „как изгорихме три хиляди пленници и не оставихме нито един жив от тях” или „изтръгнахме езиците на онези нахални уста, които не хвалеха Ашур – нашия бог[13]”.
Тогава (нека това да е недоизмислен аржентински разказ) защо да не се срещнат в тази библиотека асирийският цар и пророк Наум? Да поспорят за езиците, които ще надживеят вечността. И двамата имат сериозни аргументи, но тези на царя са по-добре подплатени. И за да бъде триумфът му пълен, със снизхожедние изрича думите на Духа от пустинята: „на теб ще дам властта на всички земни царства и славата им, понеже на мене е предадена и аз я давам, комуто си поискам[14]”. Като отговор се ражда книгата на пророк Наум. Затова и началото ѝ: „Господ е бог ревнив и отмъстител; отмъстител е Господ и страшен на гняв” (Наум 1:2), трябва да бъда проектирано на фона на онези разговори в библиотеката. Йероним не знае за тях, но сякаш ги мисли като възможни и неумело настоява, че името на асирийската столица означавало „украшение”. И на гръцки ще звучи като κοσμος. Затова и Наум трябва да се чете есхатологически. Като визия за края на времената. Защо иначе на морето ще му трябва да изсъхва, на планините – да треперят, а на земята – заедно с цялата вселена, да се люлее (Наум 1:5). Няколко реда по-късно (Наум 1:14) идва пророческият отговор: „Защото, Асуре[15]… си нищожен[16]”. С уговорката, че в други преводи и на други езици, думата за нищожен е „мерзавец”. Наум казва: блихааль (не смея да се обзаложа, че точно така е звучала по онова време), а Йероним доуточнява, че това е мерзост нечовешка, че никой грешник не може така да изпълни пълнотата на греха… При все че „пълнотата на греха” е оксиморон, нещо като „дървено желязо”, но Йероним добре знае, че Наум освен пророк е и поет. А поезията ни дава правото да говорим с оксморони, затова и само два стиха по-рано (Наум 1:12) се казва, че асирийците са безопасни… „многобройни и безопасни”… като духовете на преизподнята. Трудно е да си ги представим, затова и книгата ни ги рисува в цвят. Червено. В началото на втора глава (третия стих) всичко асирийско е червено. „И щитът на юнаците му”, и дрехите им, и огъня от колесниците им… Казват, че червеното знаме[17] все още е символ на човекобожието в тоталитирните държави… Съветският съюз, Китай, Турция…
И като отворих дума за съвременна политика, мисля си, че книгата на пророк Наум има един особено важен съвременник – книгата на пророк Йона. Единият казва едно, другият – точно обратното. При Йона не друг, а сам Господ пита: „Аз ли няма да пожаля Ниневия?” (Йона 4:11), за да отговори при Наум, че ще я пожали, ама… на кукуво лято. Може би защото при Йона Ниневия е град от живи хора. Които могат да посипят косите си с пепел и да заплачат. За тях трябва да има милост. При Наум това е град на истукани и кумири (Наум 1:14), град на бесовете. В него всичко е преобърнато, затова и Бог, за когото облакът е прах под нозете му (Наум 1:3), ще измие града със собствената му вода. Ще отвори речните му порти и дворецът му ще рухне (Наум 2:6). Привидно вечната библиотека – също. „Решено е!” (Наум 2:7).
––––––––––––––––––––––––––––––––––
[1] Двайсет и деветгодишното (тогава) момче по-късно получава аристократичната титла. Заради откритието и приноса към британската корона (клинописите, заедно със статуите, са пренесени в British museum).
[2] В Септуагинтата и в синодалния текст – Асасрдан.
[3] През 1896 г.
[4] В превода на Брюсов звучи така:
Ассирийская надпис
Я вождь земных царей и цар – Ассаргедон.
Врадики и вожди, вам говорю я: горе!
Едва я принял власт, на нас востал Сидон.
Сидон я ниспореверг и камни бросил в море.
Египту реч моя звучала как закон,
Елам читал судбу в моем едином взоре.
Я на костях врагов воздвиг свой мощный трон.
Владики и вожди, вам говорю я: горе!
Кто превзойдет меня? Кто будет равен мне.
Деяния всех людей – как тень в безумном сне,
мечта о подвигов – как детская забава.
Я изчерпал до дна тебя, земная слава
И вот стою один, величьем упоен.
Я вожд земных царей и цар – Ассаргедон.
[5] Проф. Славчо Вълчанов с носталгия (малко преди смъртта си) признаваше, че поетическият превод на този книга е недовършеното дело на живота му.
[6] Става дума за Манасия. Във Втора книга Паралипоменон (33:11) се казва, че той е бил окован от военачалниците на асирийския цар с вериги и пратен във Вавилон.
[7] През 694 г. бащата на Асаргедон – Синахерим/Синахериб, водейки война с Елам (в която е убит), разрушава Вавилон.
[8] Голяма не само заради обема на книгохранилището, но и защото е част от религиозно-култов комплекс (зикурат).
[9] На пазарите така се котирали робите, владеещи занаят. Цената на другите (обикновените роби) била два пъти по-ниска или от 25 до 30 сикли.
[10] Вероятно това са хората, които не са разполагали с 50 сребърни сикли.
[11] Откъдето и съвременната дума за книга и за библиотека.
[12] Доколкото може да се сложи знак за равенство между книга и клинопис.
[13] Цитатите са от книгата на Алексей Глухов „Судьбы древних библиотек”, Москва, 1981.
[14] Лука 4:11.
[15] Любопитна подробност е, че в еврейския оригинал (вж. тексткритичното издание „Biblia hebraica”, Kittel. R.) обръщението „Ашуре” липсва. Няма го и в цариградския превод на Петко Славейков.
[16] В оригинала е „олекнал” (вж. бел. 15).
[17] Отвъд алегориите изцяло червен флаг (сега) имат само шест държави: Албания, Виетнам, Китай, Турция, Мароко и Киргистан.
