Начало Идеи Гледна точка Слово за 24 май
Гледна точка

Слово за 24 май

8002

Ще ви разкажа за един стар учител. За един даскал. Преди повече от половин век той преподаваше български, руски и френски в училището на едно село в Лудогорието. По време на часовете му в класната стая цареше пълна тишина.

Когато вървеше по улицата, хората се обръщаха към него с Даскале. А той се спираше и дълго си говореше с тях. Даскалът беше сладкодумен и понякога прибирането му вкъщи можеше да отнеме часове.

Вкъщи жена му вече беше сготвила яденето. Сядаха на масата и обядваха. После даскалът малко подремваше. Когато станеше, избърсваше мушамата на масата още веднъж и слагаше отгоре писмените работи на учениците си. Вземаше червения молив, пъхаше го в накрайника от черешово дърво с месингово пръстенче от едната страна и започваше да преглежда тетрадките.

Подписът, който слагаше след оценката, беше забележителен, заемаше половин страница.

Всяка година на 24 май в селото имаше манифестация. Сваляха от стената на училището големия портрет на Кирил и Методий, украсяваха го с венец от божури и го понасяха начело на шествието от ученици, учители и родители. Ликовете на двамата първоучители, Методий с бялата брада и чернобрадият Кирил, бяха в онова време без ореолите си на светии. В центъра на селото, на площада, даскалът държеше слово, за което се готвеше усърдно. Той пазеше като очите си тетрадката със старите слова, но всяка година се стараеше да прибави в словото си и нещо ново.

Така например една година той добави в словото си думите на Софроний Врачански: „И тучь, и железо, и камен стопят ся, само писаното слово остаеть во веки веков.”

А на следващата година думите на Раковски: „Народ без повестност е мъртъв нравствено.”

Във всяка къща на този ден бащите на децата правеха фенери, в които да може да се сложи и да се запали свещ. И вечерта, когато се стъмнеше, като последен акорд на тържеството, учениците се качваха по алеите на склона, който заграждаше площада от едната страна, запалваха свещите и изписваха с фенерите с огнени букви имената на Кирил и на Методий.

После учителят се пенсионира. Още няколко години поработи като възпитател в Дома за сираци в селото.

Сетне се наложи да се преместят с жена му в София, защото жена му се разболя.

Той почина десетина години след нея. В стария куфар под леглото му домашните му намериха един стар швейцарски часовник „Атлантик”, подарък от сина му, който замина със семейството си в Канада; намериха накрайника от черешово дърво – онези рицарски доспехи за червения молив, но без месинговото пръстенче, то се беше загубило; намериха и тетрадката със словата му за 24 май, както и избеляла пощенска картичка със същите ликове на Кирил и Методий, каквито бяха ликовете им и на онзи голям училищен портрет. Изтеклите години обаче на свой ред бяха рисували върху картичката. Брадата на Кирил като че ли също се беше прошарила и светите братя някак се бяха изравнили по възраст. А над главите им, ако се вгледаш настойчиво, можеха да се забележат по-светли от фона кръгове, които наистина приличаха на ореоли.

И досега пазя тази картичка. Защото този възрастен учител, този даскал, беше моят дядо.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора