Ще ви разкажа за един стар учител. За един даскал. Преди повече от половин век той преподаваше български, руски и френски в училището на едно село в Лудогорието. По време на часовете му в класната стая цареше пълна тишина.
Когато вървеше по улицата, хората се обръщаха към него с Даскале. А той се спираше и дълго си говореше с тях. Даскалът беше сладкодумен и понякога прибирането му вкъщи можеше да отнеме часове.
Вкъщи жена му вече беше сготвила яденето. Сядаха на масата и обядваха. После даскалът малко подремваше. Когато станеше, избърсваше мушамата на масата още веднъж и слагаше отгоре писмените работи на учениците си. Вземаше червения молив, пъхаше го в накрайника от черешово дърво с месингово пръстенче от едната страна и започваше да преглежда тетрадките.
Подписът, който слагаше след оценката, беше забележителен, заемаше половин страница.
Всяка година на 24 май в селото имаше манифестация. Сваляха от стената на училището големия портрет на Кирил и Методий, украсяваха го с венец от божури и го понасяха начело на шествието от ученици, учители и родители. Ликовете на двамата първоучители, Методий с бялата брада и чернобрадият Кирил, бяха в онова време без ореолите си на светии. В центъра на селото, на площада, даскалът държеше слово, за което се готвеше усърдно. Той пазеше като очите си тетрадката със старите слова, но всяка година се стараеше да прибави в словото си и нещо ново.
Така например една година той добави в словото си думите на Софроний Врачански: „И тучь, и железо, и камен стопят ся, само писаното слово остаеть во веки веков.”
А на следващата година думите на Раковски: „Народ без повестност е мъртъв нравствено.”
Във всяка къща на този ден бащите на децата правеха фенери, в които да може да се сложи и да се запали свещ. И вечерта, когато се стъмнеше, като последен акорд на тържеството, учениците се качваха по алеите на склона, който заграждаше площада от едната страна, запалваха свещите и изписваха с фенерите с огнени букви имената на Кирил и на Методий.
После учителят се пенсионира. Още няколко години поработи като възпитател в Дома за сираци в селото.
Сетне се наложи да се преместят с жена му в София, защото жена му се разболя.
Той почина десетина години след нея. В стария куфар под леглото му домашните му намериха един стар швейцарски часовник „Атлантик”, подарък от сина му, който замина със семейството си в Канада; намериха накрайника от черешово дърво – онези рицарски доспехи за червения молив, но без месинговото пръстенче, то се беше загубило; намериха и тетрадката със словата му за 24 май, както и избеляла пощенска картичка със същите ликове на Кирил и Методий, каквито бяха ликовете им и на онзи голям училищен портрет. Изтеклите години обаче на свой ред бяха рисували върху картичката. Брадата на Кирил като че ли също се беше прошарила и светите братя някак се бяха изравнили по възраст. А над главите им, ако се вгледаш настойчиво, можеха да се забележат по-светли от фона кръгове, които наистина приличаха на ореоли.
И досега пазя тази картичка. Защото този възрастен учител, този даскал, беше моят дядо.
