Преди самото начало на Своите Страсти Господ събира ученици на Тайна вечеря. И макар нашият Господ да е имал правото да каже: „Аз нищо не съм говорил скришом“ (както е казал на враговете Си); и макар на християнството да е чужд духа на заговора и конспирацията, на напразната игра на тайна, тайнственост и секрети, свойствена на окултистите, в сърцето на християнството има тайна.
Вечерята Христова е тайна. Първо, защото учениците се събират край Учителя, ненавиждан от света, ненавиждан от Княза на мира сего, пребиваващ в пръстена на злобата и смъртната опасност, които явяват великодушието на Христа и изискват вярност от учениците Му. Изискването е нарушено от страшното предателство от страна на Иуда и е несъвършено изпълнено от другите ученици, които изпадат в дрямка поради униние и поради унили предчувствия, докато е трябвало да бодърстват с Христос по време на молението за Чашата. Петър, под напора на страха, с клетви се отрича от своя Учител. Всички ученици се разбягват.
Ала границата между верността, макар и несъвършена, и пълното предателство си остава. Това е страшна граница: непримиримото стълкновение между Неговото великодушие и светостта, между Царството Божие, което Той възвестява и принася на хората, и царството на Княза на мира сего. Нещо толкова непримиримо, че приближавайки към тайната Христова, ние се озоваваме пред сетния избор. А приближаваме към Христос толкова близко, колкото вярващите от другите религии не биха могли и да помислят. Те не могат да си представят, че е възможно толкова да се доближиш до Бога, както ние, когато ядем Христовата плът и пием Неговата кръв. Да се помисли е трудно, камо ли да се изговори! Какво ли им е било на апостолите, когато чуват за първи път словата, с които Господ установява истината на Евхаристията! И горко ни, ако не изпитваме макар и малка част от трепета, обхванал тогава апостолите.
Тайната вечеря е тайна и защото трябва да бъде укрита от враждебния свят, и защото в съществото си тя е непроницаема тайна за последното снизхождане на Богочовека към хората: Царят на царстващите и Господът на господстващите със Своите ръце умива нозете на учениците и по такъв начин явява смирението Си на всички нас. Какво може да го превъзмогне? Само едно: да предаде Себе Си на смърт. И Господ го прави.
Ние сме слаби хора. И когато сърцата ни мъртвеят, ни се иска благополучие. Ала докато живото сърце е грешно, но живо, по какво тъгува живото сърце?
По обект на любовта, безкрайно достоен за любов – иска да намери такъв обект на любовта и да му служи, без да жали себе си. Всички хорски мечтания са неразумни, защото са мечтания. Ала са живи, докато живото сърце се стреми не към благополучие, а към жертвена любов – да ни възрадват с неизказано великодушие, а пък с частица от това великодушие ние да отвърнем на този дар и вярно да послужим на Царя на царстващите и Господа на господстващите, тъй великодушен към слугите Си. Нашият Господ в лицето на апостолите ни е назовал свои приятели. По-страшно е дори да го помислим, отколкото да мислим, че сме раби Божии. Рабът може в поклон да скрие очите си; приятелят не може да се отклони и да не срещне погледа на приятеля си – укоризнен, прощаващ, проникващ в сърцето.
Тайната на християнството, в отличие от мнимите тайни, с които лъжеучения съблазняват хората, е като непроницаема за погледа глъбина от най-прозрачната вода – толкова дълбока, че дъното не се вижда; а и го няма дъното.
Какво можем да кажем в тази вечер? Само едно: че Светите Дарове, които ще бъдат изнесени и предоставени нам, са самите тяло и кръв Христови, които в невъобразимия си сърдечен потрес са вкусили апостолите. И че това наше събрание е същата тази продължаваща Тайна вечеря. Нека се молим, за да не издадем Божията тайна – тайната, която ни сплотява с Христа. За да преживеем тази топлота на тайната и да не я предадем, да ѝ отговорим, с макар и несъвършената си вярност.
Блажени Августин казва за Евхаристията доста трудни за малодушното ни сърце слова. Той тълкува Евхаристията, в частност, като призив към мъченически подвиг: за тялото и кръвта, които Христос ни е предоставил, ние би трябвало да сме готови да отдадем нашето тяло и нашата кръв. Към подвига на мъченичеството, в пълния смисъл на думата, са призвани малцина. Ето защо да не говорим за неща, твърде високи за нас. Ала щом нашият Господ, умивайки нозете ни, ни предлага Своето Тяло и Своята Кръв, как тогава да не изтърпим великодушно поне тези дребни несгоди, които сега ни се налага да понесем?!
Да се помолим никога да не забравяме тайните, в които проникваме чрез великата тайна – Тайната вечеря – и никога да не я издадем на видими и невидими врагове, никога да не сме вкаменено безчувствени спрямо нея. И нека сърцето ни да е устремено към служението на Царя на царстващите, тъй милосърден и тъй близък – до сетна близост, до близостта на вкусеното от нас Приношение.
И още една мисъл трябва да посети всеки, който слуша това Евангелско четене. Ние виждаме, че нашият Господ в земния Си живот е съблюдавал вехтозаветния Закон. И в града Йерусалим Той е дошъл заради празненствата, които е имало у иудеите – между иудейската Пасха и иудейската Петдесетница. Той е дошъл не да разруши, а да изпълни. И Неговият живот е започнал с това, че Той по Закона се е подложил на обрезание. Ала защо в едно нещо нашият Господ е отправил толкова силно предизвикателство срещу законичеството – по въпроса за пълното бездействие, което иудейските законници са изисквали в съботата?
Разбира се, това ни учи, че добротата е по-важна от обреда, по-важна от обредната правилност, това ни избавя от опасността на обрядоверието. И все пак изглежда, че работата не се изчерпва с това. Какво е означавало за иудея особено строгото почитане на съботата? Че творческата деятелност на Бога е завършена в седмия ден: в седмия ден Бог е отпочинал от труда Си и тази завършеност на Божието творение се празнува всяка събота. И бездействието на вярващия е свидетелство за неговата вяра в това, че светът няма да бъде изменен (въпреки че и у иудеите по времето на Христа е имало учение, макар и не съвсем ясно, за бъдещия век и за възкресението, в което са вярвали фарисеите; садукеите впрочем са го отричали, тъй като не такава е била всеобщата вяра). Ако се празнува покоят на Бога, разбиран като пълно бездействие, като прекратяване на Неговото творчество, значи светът е стабилен. Това е описано със скръбна красота в книга „Еклисиаст“: което е било, това и ще бъде.
На което нашият Господ противопоставя друго учение, неразрушаващо смисъла на Вехтия Завет, но допълващо го: покоят на Бога не е прекратяване на творчеството Му (макар Божият свят да е завършен и съвършен в степента, в която не е подвластен на развалата на падналите духове и падналите люде). Ние и сега, виждайки как Божието творение разцъфтява през пролетта, както и всяко друго творение, чуваме думите на Твореца, че всичко е твърде добро. И все пак замисълът на Бога още не е осъществен – замисълът за преображението на света. Бог ни е създал като хора, а ние сами себе си сме създали като паднали хора. А Бог иска да ни въздигне до такова достойнство, за което и апостол Йоан не намира думи в посланието си, казвайки: сега сме чеда Божии, но още не е станало явно, какво ще бъдем. И Господ ни казва, че Отецът Му продължава да прави и продължава да твори, както и сам Той продължава. Знамение за това е изцелението в съботата.
Божията милост е безгранична, щедра, тя изпреварва човека, неговите просби и молби, да не говорим за изправленията му. Ала Божията милост е взискателна. Знаем как да се държим с чуждите малки деца и със собствените си. Чуждите малки деца, за които не носим отговорност, с радост приласкаваме – ако не сме някакви зли хора, би трябвало да им дадем нещо сладко, да им се порадваме, без да искаме нещо в замяна. Ала не отговаряме за тях. И за тях, и за нас това е радостен миг, без продължение и по-нататъшен смисъл. Ала Бог е добър към нас не като чужд чичко, който ни подарява бонбонче и продължава по пътя си, без да има нищо общо с нас. Христос среща изцеления от Него човек и му напомня, че даруваната му велика милост едновременно с това е и изискване: не греши. Колкото повече Бог ни дава, толкова повече Той и изисква от нас.
И още по-добре би било да разберем, че Неговата взискателност към нас е най-доброто, което Той ни дава. Думите „не греши“ са били казани на човек, изцелен от много тежка и много продължителна болест, измъкнат от най-горчива беда. И всеки от нас, водещ благополучен и сякаш безгрижен живот, не знае над какви бездни го удържа Божията ръка, него – незрящия и невиждащия тези бездни. Затова тези думи са насочени към всеки от нас: не греши, за да не се случи с теб нещо по-лошо. Дори тези от нас (а много ли са те?), които нямат спомен за отминала ги по чудо беда или за настигналата ги, а после отдръпнала се беда, имат всички основания да знаят, че всеки миг може да ги сполети най-лошото. Довели сме себе си и Божия свят до такова състояние, в което с нас трябва да се случват беди. И благоразумно за нас – да не говорим за дълга на благодарността – е да не грешим; още повече, че не според греховете ни постъпва с нас Господ.
Проповед на известния руски филолог, културолог, библеист, преводач и поет Сергей Аверинцев (1937-2004), произнесена на 15 април 1993 г. Проповедта е публикувана в: Аверинцев С.С. „Духовные слова“, Москва, Свято-Филаретовский православно-христианский институт, 2007 г., с. 71-78.
Превод от руски Тони Николов
