Силви Жермен (род. 1954 г.) е френска писателка. Учи философия при Еманюел Левинас в Университета в Нантер. Защитава докторат върху „Перспективите на лика в християнската мистика”. През 1984 г. публикува първата си творба – Книга на нощите, която й носи множество награди. Печели наградата „Фемина” през 1989 г. за романа Дни на гняв. Сред останалите й творби са: Оплаквачката от пражките улици (1991), Вермеер – търпението и блянът на светлината (1993), Ети Хилезум (2006) и др. На българския читател тя е позната с романите си Необятност и Дни на гняв. Предложеният тук текст е публикуван в сборника Célébration de la Paternité, Paris, Albin Michel, 2002, p. 9-32.

Да бъдеш баща или майка означава да поемеш неограничено и без отдих отговорностите си към детето: да му дадеш име, да му отредиш уникално място в семейството, да го обичаш безусловно и неограничено, да го лекуваш, да го възпитаваш, да му предадеш културно наследство и ценности, да го съпровождаш, докато стигне зрялост, а сетне да продължиш да бдиш от разстояние, без да му додяваш, нито да му търсиш сметка, без да искаш каквото и да било в отплата. Това означава да поемеш риск и евентуално да не получиш „нищо в замяна”.

А също и да поемеш риска на неизвестното, на свободата, на непредвиденото. „Общението с другия се трансцендира като опасен живот, като този добър риск, който поемаме. Тези думи имат силен смисъл, ако вместо да обозначават очевидни недъзи, изразяват безвъзмездността на жертвата. При добрия риск, който поемаме, рядко се мисли над значението на думата „добър”, настоява Еманюел Левинас[1]. Красотата на този риск, Йосиф, „мъж праведен” (Мат. 1:19), издига до сияйни висоти.

Земни и небесни корени

Свети Йосиф е един от най-дискретните и със сигурност най-тайнствени герои на Евангелията. Матей и Лука очертават все пак неговата генеалогия, като според първия тя води началото си от основните вестители на месианските обещания – Авраам и Давид, а вторият я проследява чак до Адам, в зародиша на човечеството.

Скромният дърводелец има знатно потекло, щом произхожда от Адам, от всеобщия баща по плът, но също и от Авраам, духовния баща на избрания народ. Следователно той е наследник на Завета. Въпреки това си остава непознат, човек на сянката и мълчанието. Почти несъществуващ. Макар да произхожда от славна династия, той сякаш се изличава. Сякаш пробива дупка в потеклото си, защото не той зачева сина си, когото юридически признава за свой син, ала през този разрив в кръвната линия на небесата се отваря зев, откъдето снизхожда Светият Дух.

Неговият праотец Авраам, бидейки биологичен баща на Исаак, също е на път да отсече филиза, произлязъл от неговия корен, когато в земята Мория вдига ножа, за да принесе в жертва възлюбения си син по заповед на Бога, поставил го на изпитание. Ала Ангел Господен задържа вдигналата се за детеубийство ръка, спасявайки живота на момчето, чието раждане било Божи дар. Защото, както е казано на Сара, засмяла се при необичайната вест за своето майчинство: „Има ли нещо мъчно за Господа?” (Бит. 18:14). Не, нищо не е твърде мъчно, нито смущаващо за Бога, а небивала изненада ще разцъфти над Авраамовото дърво поколения по-късно.

Подчинявайки се на страшната заповед на Оногова, Който сам му е дал радостта да бъде баща на старини, а ненадейно му я отнема, жертвайки чудодейното му бащинство, Авраам се лишава от самия себе си. Така той признава духовното потекло на сина си: вместо на земните, плътски корени на Исаак, той дава предимство на неговите небесни, божествени „корени”. Още в зародиш генеалогичното дърво се оказва обрулено, пропито със свръхестествен сок; то се преобръща, корените му се устремяват към небето, а човешкото и божественото се смесват. Авраам чрез изпитанието от Мория въплъщава нова бащинска фигура, като приема своята част от липсата, от непълнотата и зачита дълга си към Бога – Бащата на всички живи. И на всичко живо. Той влиза в „съ-бащинство” заедно с Бога и поема това споделяне.

Но ако Авраам скланя да пожертва собствения си син, Йосиф е склонен да се пожертва като телесен баща. Приношението се извършва в източника. То е също толкова крайно и болезнено.

Ако жертвата, поискана от Авраам, изглежда чудовищна, тази, поискана от Йосиф, изглежда „срамна”: от него се иска да се нагърби с бащинство, в което не играе никаква роля. Без намесата на ангела – за пореден път – Йосиф не би приел. Той вече е решил да отпрати тихомълком Мария, бидейки човек на честта, който обаче притежава добро сърце. Засегнат в доверието към избраницата си, той не иска да я изложи на жестоката процедура на Закона, предвиждащ пребиване с камъни до смърт на съгрешилата, „понеже е извършила срамно нещо”. (Втор. 22:21). Йосиф иска да се оттегли безшумно; не знае, че детето не е от някой друг, а че става дума за Съвсем Друг.

Докато ангелът, явил се на Авраам, задържа ръката му във фаталния миг, то ангелът, който посещава Йосиф насън, го разубеждава да се откаже от напъждането. Той има подобно намерение, но ето че Ангел Господен му се явява насън и му казва: „Иосифе, син Давидов, не бой се да приемеш Мария, жена си; защото заченалото се в нея е от Духа Светаго; тя ще роди Син, и ще Му наречеш името Иисус; защото Той ще спаси народа Си от греховете му. А всичко това стана, за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който каза: „ето, девицата ще зачене в утробата си и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил, което ще рече: с нас е Бог” (Мат. 1:20-23).

Йосиф се оказва изправен пред изпитание, различно от онова, за което се е подготвил, пред друга тайна – не срамна, както си е мислел, а окъпана в светлина. Ненадейно той се обръща от „малкото” (оскърбителната изненада) към възвишеното, от частичното знание, отровено от незнанието (избраницата му е бременна от непознат), към сияйното откровение (детето, плод на Светия Дух, ще бъде син и този божествен син ще спаси народа си). Ангелът назовава Йосиф по име, назовава и бъдещия му син, без да назове сам себе си. Тайнството се съхранява до предела, в който Йосиф е в състояние да проникне.

Исаак, Иисус: бащинството на Бога се вписва в името на Неговите човешки синове: Исаак е производна форма от Ychq-El, което означава „Бог се смя”; Иисус, Yehoshu’a, означава „Бог спасява”. Смехът на Бога, предизвикателство към природните закони, отеква в името на детето като обещание – обречен/изтръгнат от смъртта; усмивката на Бога грейва в името на детето, двойно желано от Бог. Присъствието на Бога просиява в името на детето, което Той е създал, единявайки се с дева, за да прегърне чрез нея цялото човечество и да докосне сърцето на всеки човек с полъх и милувка. Присъствието на чистото и спасително милосърдие.

В генеалогичното си дърво Йосиф, поне на пръв поглед, изглежда като безплодна клонка. Ала това сухо дърво ще се окаже неподозирано славно и плодовито, нали нищо не е мъчно за Бога. Йосиф е дремещ филиз на голямото дърво в развитие, подобен на жезъла, който Аарон връчва на Мойсей, за да го положи пред Бога в Обетованата земя, и той през нощта разцъфва. „На другия ден влезе Мойсей в скинията на откровението, и ето, Аароновият жезъл, от Левиевия дом, бе покарал, напъпил, цъфнал и родил миндали.” (Числ. 17:8).

Авторът на Протоевангелиe на Яков, един християнски апокриф, си спомня тази сцена, когато споменава избраността на Йосиф, за да стане той жених на Мария. Ала жезълът, поверен на Йосиф от първосвещеника на Храма, не са само цъфналите миндали, а и гълъбът, който отлита. „И ето че гълъб излитна от жезъла и кацна на главата на Йосиф. А свещеникът му рече: „Йосифе, Йосифе, на теб ти е отредено от съдбата да вземеш под закрила девицата Господня”.

Чудодейното тук е в кулминацията си: растението ражда птица, която, подобно на гълъба на Ной, е вестител на мира и надеждата. Връзките на пораждането са взривени, преизмислени, те минават не толкова през плътта, колкото през сърцето и духа.

Ето защо Йосиф, този „баща по съвместителство”, осъзнаващ мащаба, тежестта и трудността на задачата, с която се е нагърбил, въплъщава най-висшата степен на бащинство. Бащинство, не животински вкоренено в биологичното, а етически и духовно основаващо се върху любовта. Защото без етическо и духовно измерение, сиреч без почит и безкрайна грижа за другия, любовта е само заблуда, временно опиянение, което често се оказва разрушително.

Любовта-страст – бликаща не само в отношенията между любовниците, но и във връзката родители и деца – пропита с ревност, желание за притежание и господство, както и с готовност за насилие, е драматична фалшификация на любовта. „Щом не обичаш любовта, би трябвало да откажеш да бъдеш обичан”, отбелязва Левинас. Тъкмо това, и то бурно, отказва страстта.

Поетият добър риск

Не Йосиф е избрал да се впусне в авантюрата с косвеното бащинство, бащинството „втора ръка”, даже не си го е и помислял. Искал е да се откаже, дотолкова всичко това е имало вкуса на скандал, при това горчив. Скандалът, който следва по петите Иисус в годините Му на проповед, даже по време на позорната смърт, е бликнал още преди рождението, при зачеването Му в утробата на Девата. Ала тъкмо Йосиф е понесъл шока от този изначален скандал, при това в радикална самота е трябвало да го преодолее (Мария, поне телесно, е причастна на раждането на Сина Божи).

По времето, когато се е наричал все още Аврам и е живял в Месопотамия, Авраам е призован от Бога, Който му казва: „Излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа” (Бит. 12:1). От Йосиф било поискано да се откаже от твърде много неща. Да излезе от тясната мисловна среда, в която е закърмен (всяко общество, колкото и да е изтънчено, мисли „тясно”, затворено в своите обичаи и традиции, оковано във веригите на законите си, в сравнение с неведомите мисли на Бога и Неговите тайнствени начертания). Да излезе от родството си, по-точно от общоприетото схващане за него, основаващо се върху телесни връзки, за да навлезе в ново духовно родство. Да излезе от дома на баща си – и на Бога на човешките бащи – като се отправи към всеобщата обител на Бога Отец. Това не е отказ от „Бога на Авраам, Исаак и Иаков”, а безкрайна откритост в отношението с единия Бог. Така Йосиф възвестява дълбоката революция, която Иисус ще наложи в плана на бащинството: „И когато Той още говореше на народа, майка Му и братята Му стояха вън и искаха да приказват с Него. И някой Му рече: ето, майка Ти и братята Ти стоят вън и искат да говорят с Тебе. А Той отговори на оногова, който Му каза това, и рече: коя е майка Ми, и кои са братята Ми? И като посочи с ръка на учениците Си, рече: ето Моята майка и Моите братя; защото, който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той Ми е брат, и сестра, и майка.” (Мат. 12:46-50). Това послание, основополагащо в учението на Христа, ще бъде подето и разгърнато от св. Павел: „Сиреч, не чедата на плътта са чеда Божии, а чедата на обещанието, те се признават за потомство” (Рим. 9:8).

Семейството развързва тежките си връзки по кръв, сменя ги с връзки, леки като въздуха, толкова живи, колкото водата, която тече, бълбука и хвърля пръски в светлината. Йосиф е първият, скъсал брънките на семейната верига, изковани на земята от плът. Авраам е издигнал тази верига до шеметни висоти на хълма Мория, но Йосиф отива още по-далеч, хвърляйки веригата високо в небесата, с което позволява на нейните брънки да се превърнат в птици, свободни в полета си, свободни да идат и свият гнездо в дома на Отца.

Йосиф би могъл да сдържи решението си и да разтрогне годежа си дори след посещението на ангела, би могъл да се огъне под тежестта на мисията си. Той обаче приема предизвикателството, приема като своя волята, надмогваща го безкрайно, приема като свое детето, дошло отнякъде. Не се побоява да вземе за съпруга дева, чиято утроба е света дарохранителница. Така начеват големите перипетии на бащинството: едва оженил се за „невестата Господня”, той поема на път. Напуска Назарет, за да отиде във Витлеем, в Юдея, където да се установи с новото си семейство. Там, където Мария „роди своя Син първенец, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше за тях място в странноприемницата” (Лук. 2:7). Той няма каква друга люлка да предложи на „своето” дете освен хранилката за добитъка. Младенецът на една жена и на Бог, Който ще предложи по-сетне да споделят Неговото тяло и Неговата кръв, познава от рождение топлината с мирис на слама и на домашен добитък. Озовава се възможно най-близо до земята, до живота, до най-мизерния човешки подслон. Най-висшата духовна храна е положена в животински яхър; три десетилетия по-късно това „тяло-кърмилец” ще бъде приковано на кръст и ще премине в чиста енергия в мрака на една гробница. Ала Йосиф е в неведение за участта на младенеца, над който бди; както и на Мойсей не е било дадено да проникне в Обетованата земя, към която тъй дълго е странствал, така и на Йосиф не ще бъде дадено да присъства на смъртта и на Възкресението на Иисус.

Сетне идват пастирите, влъхвите, всички се просват на земята пред младенеца в удивление и възхита. Сияйната нощ на началото. Нощ на благодат, следвана обаче от черни, кървави нощи. За втори път ангелът се явява насън на Йосиф, за да му съобщи, че заплаха тегне над младенеца. „Стани, вземи Младенеца и майка Му, и бягай в Египет, и остани там, докле ти кажа” (Мат. 2:13). Йосиф се подчинява както първия път. Той отговаря единствено чрез деянията си, не спори. Става, подобно на пророците, откликващи с „ето ме!” на Божия зов. Тялото му е едно постоянно „ето ме!”; не е нужно да го казва, той го прави. Става и тръгва, закриляйки двете същества, които са му поверени. Винаги се подчинява, но като свободен човек, съзнаващ своята мисия и отговорностите си. Като след всяко одобрение, след всяко негово телесно изправяне на човек, поел добрия риск на любовта, той става все повече баща. Великолепен баща. За трети път ангелът му се явява, отново насън, дава му заповед да се завърне. И отново той става, събира своите и ги отвежда на сигурно място. След бягството и завръщането следва нов обрат: дългото спиране в Назарет, където се установява със семейството си, за да избегне нова опасност. Там той отглежда детето. Ден след ден израства в бащинството. Ден след ден и нощ след нощ (нощи, просветлени от сънища, но преизпълнени със страх и потрес по време на бягството в Египет, щом научава за избиването на младенците по заповед на Ирод), той изковава бащинско тяло и сърце за сина на Съвсем Другия. Йосиф се въплъщава в образа на онзи „авантюрист”, когото възпява Пеги[2]: „Има само един авантюрист в света (…): това е бащата на семейството. Другите, най-лошите авантюристи, са нищо, те изобщо не са (…). Не са изложени на никаква опасност в сравнение с него. Защото тези измамни авантюристи страдат само за себе си. Ipsi (Сами). На първо ниво. Само той страда за другите (Alii patitur). На второ ниво, на двадесето ниво. (…) Той винаги е изложен на всичко, всецяло, челно (…) Той е отвсякъде ангажиран в бъдещето на света”.

До бъдеш родител означава винаги да страдаш за другите, да се грижиш за тях, да се трудиш с едничката цел да им изкараш насъщния, да подготвиш бъдещето им, макар тези родители да нямат може би достъп до това бъдеще, защото ще умрат по-рано, изнурени от труд, от тегобите на възрастта, отговорностите и любовта. Както Мойсей, пастирът водач на цял един народ, умира на прага на Обетованата земя, която едва забелязва от върха на планината Небо. „И умри на планината, на която ще се възкачиш, и се прибери при народа си (…); пред себе си ти ще видиш земята, ала няма да влезеш там, – в земята, която давам на синовете Израилеви” (Втор. 30:50-52), възвестява Бог на своя служител. Както Йосиф, пастирът водач на един всеобщо побратимен Син, умира, преди да се изпълни Обещаното, въплътено от този Син. По време на Разпването той липсва; отгатваме, че е напуснал този свят отдавна, че се е „събрал със своите”; на мястото, където би трябвало да е той, се намира Йоан, ученикът. Тогава се извършва и последната замяна: умиращият Иисус натоварва своя любим ученик да го замести до майка му, за последен път преобръщайки връзките на родството, като ги разпростира извън семейната клетка: „Иисус, като видя майка Си и стоещия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето син ти! После казва на ученика: ето майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си” (Иоан. 19:26-27). Ред е на Мария да приеме осиновения син, а Йоан да приеме майката осиновителка, докато гине нейният син по плът и приятелят по сърце, който ще се гмурне в утробата на смъртта, за да възкръсне скоро като син и приятел по Дух. Ала сянката на Йосиф остава жива, дори да е „отвън”, във външния предел на Шеола[3], където неговият новоумрял син ще слезе, за да освободи всички пленници.

Да бъдеш баща, майка означава да се изразходваш изцяло, без да разчиташ на нищо, нито да спастряш нещо за себе си; това означава да подчиниш своя „аз” на постоянния процес на изличаване и редукция, за да може онова „ти”, тъй крехко, каквото е детето, да расте, да съзрява на свобода. Защото това „ти”, каквото е детето, трябва да бъде възприемано и зачитано като такова още от самото начало, за да се разгърне като автономен „аз”, изживян в пълнота, способен да се нагърби на свой ред с авантюрата на бащинството, с пастирската мисия, отредена на всяко същество, дори и да не остави потомство.

Чудото на празните ръце 

Йосиф се отнася към Иисус като към суверенен „ти”. Но един ден, достигайки религиозна зрялост, Иисус се отдръпва, с което оставя Йосиф в сянка. В продължение на три дни родителите Му го търсят, докато Той без тяхно знание е останал в храма в Йерусалим. Най-сетне го намират там в разговор с учителите на Закона да слуша и разпитва, безразличен към тяхната паника. „Чедо, защо ни направи тъй? Ето, баща Ти и аз твърде много се измъчихме да Те търсим”, казва Мария. „Защо сте Ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?”, отговаря Иисус. „Но те не разбраха казаните от Него думи” (Лук. 2:46-50).

Отговорът на детето „беглец” е повече тежък и раняващ за Йосиф, отколкото неясен. Детето не се обяснява и не се извинява, то внезапно заявява независимостта си и се позовава на синовството на чистата трансценденция. Ако Йосиф е забравил колко вторична е ролята му, той е поставен на мястото си. Нищо не се казва за неговата реакция, както винаги думата не му е дадена. Споменава се само за неговото безпокойство, стъписване и в крайна сметка неразбиране. Евентуалната му мъка изобщо не е упомената. В следващия стих Лука споменава, че Иисус се завръща с тях в Назарет и „им се покоряваше”. За Йосиф повече не става дума, само веднъж името му се споменава от неколцина неверници, когато Иисус ще се обяви за „хляба, слязъл от небето”, а те възроптават помежду си: „Не Тоя ли е Иисус, Иосифовият син, чиито баща и майка познаваме?” (Иоан. 6:42).

Ето я отплатата за всички несгоди, за възможните наранявания на собствената му любов, за „посегателството срещу бащинството” и за всички недоразумения, чрез които родителите позволяват на децата си да станат самостоятелни, да изковат собствената си личност, да поемат участта си в свои ръце. Това не означава отдръпване на родителите – напротив, тяхното внимание допълнително се изостря, те постоянно са на разположение – просто семейните отношения се пренареждат. След епизода с бягството на Иисус Йосиф отново приема момчето под своя покрив и продължава да се занимава с него, съзнавайки добре колко се е отдалечило от него и че то скришом се подготвя за мисията, за която е предопределено. В тази мисия Йосиф участва от началото, като дарява на детето закрилата си. Сега е настъпил часът да се предостави инициативата на детето, което знае какво трябва да прави и иска да го стори.

Можеш да поемеш родителска отговорност приживе за една или друга личност, без да си обвързан с нея с каквато и да било кръвна връзка: за изоставено дете, разбунтуван юноша, страдащ зрял човек или пък старец, изоставен в забвение на прага на смъртта. Жорж Бернанос в Дневникът на един селски свещеник великолепно илюстрира този случай чрез отношението – първо отстранено, сетне конфликтно, а накрая интензивно и с разкъсваща духовна интимност – между млад свещеник и жена в заника на дните си. Не само възрастта, всичко ги разделя – социалната прослойка, характерът: той е наивен, с вълнуваща и смущаваща непохватност, тя е властна, но изпепелена от траура по сина си, споминал се като невръстно дете. Сърцето й се е ожесточило, душата й се е вкаменила. Ала тези две човешки същества са еднакво упорити. Единият, поставил се под знака на „светата агония”, се е врекъл „да страда за душите”; другата, упряма в бунта си, пропита с омраза и отчаяние, се затваря в „ужасяваща самота”. По време на една среща, когато всеки от тях излага на показ най-съкровените си мисли и рани, графинята сваля оръжието си. Тя се предава – сломена, непримирима, но щастлива. Помирена с Бога. Пламенната наивност на младия свещеник надделява над горделивостта на графинята; така той й връща онова, което тя смята за безвъзвратно изгубено: благодатта, мира, надеждата. Дава й онова, което сам не притежава и на което не може да се възрадва.

Ала размяната е тъй могъща, тъй изнурителна (сблъсък „на предела на невидимия свят, на ръба на бездната от светлина”), че графинята си отива още следващата нощ. Свещеникът, непохватен и простодушен като магаре, застава край смъртното й ложе. Той съзерцава лицето й, покрито с муселинов воал, чете по това лице, през този прозрачен воал, по все още надменното, но умиротворено лице на графинята. Лице-палимпсест, където разцъфва неуловимо благодатта. Тази ненадейна благодат, която той е съумял да пробуди у нея в сетния миг. И тези великолепни слова се надигат в сърцето му: „О, чудо! Да можеш да дариш онова, което сам не притежаваш, о, благодатно чудо на празните ръце! Надеждата, която умираше в сърцето ми, разцъфтя в нейната душа, способността да се моля, която мислех за безвъзвратно изгубена, Бог й я даде: от мое име може би… Кой знае? Нека тя запази и нея, нека запази всичко! Ето ме ограбен, Господи, както само ти умееш да ограбваш…” И внезапно, след като повдига муселиновия воал и докосва с пръсти леденото й чело, той има следното откровение: „аз – бедният и нищожен свещеник – разбрах: да, разбрах какво е бащинството”.[4]

Бащинството (майчинството, а също и братството) означават да отдадеш на другия всичко, което имаш, даже онова, което не притежаваш, ала би желал да постигнеш (най-доброто от теб самия). Йосиф е дал на осиновения си син повече, отколкото е притежавал, повече, отколкото е разбирал. Той му е дал сърцето си, озарено от липсата, своята гола любов, своето доверие. Той е подготвил пътя Му и Го е оставил да върви сам, когато детето е подало сигнал, че е готово, че е съзнателен господар на съдбата си.

Ако е възможно, подобно на Йосиф или на наивния селски свещеник, да схванем дълбоко с плътта и сърцето си какво е бащинството, да стигнем тази висота (забравяйки за своя „аз”, отваряйки го безмерно), то и обратното е валидно. Сиреч не е достатъчно да извадим едно дете на бял свят, да го признаем пред закона, дори да го отгледаме под покрива си, за да се славим с наименованието родители. Това наименование се завоюва с течение на дните и годините, то се изковава и потвърждава, доколкото приемаш – завинаги и безусловно – детето в сърцето си. Осиновявайки го във всеки миг.

Ангажирането с осиновяване е отредено на всеки родител, биологичен или не. В латинския корен на глагола adopto (осиновявам) се съдържа optare, избирам. Защото, ако родителите не заявят детето, родено от техния съюз – каквото и да е то, момиче или момче, надарено или не, грозно или красиво, здраво или болно… като свой избор, тогава детето си остава встрани, страдащо. Няма значение дали детето съответства на предварителния образ, който са си изградили за него, на техния идеал; то е тук такова, каквото е, и трябва да бъде прието в своята индивидуалност, в своята различност.

Забавно е да учиш някой малчуган как да се задържи прав, как да направи, олюлявайки се, първите стъпки, да го научиш да произнася първите думи. Пристъпянето му на една страна, паданията и неговото гукане са смешни и вълнуващи. Съвсем не толкова забавно е да учиш порасналото дете как да се държи самонадеяно на тази земя, как да извършва първите си стъпки към другите, а после и в обществото, как да върви с вирната глава сред себеподобните си – на нивото на лицата на другите. Също толкова изнурително е да следиш ученето му, да му вдъхнеш усет и смисъл за труд, за усилие и дисциплина, да му втълпиш ценности, без натиск или прекомерна строгост. Да го въведеш в изкуството на езика, на диалога; да го въведеш постепенно в едно емоционално, интелектуално, културно и духовно наследство. Това продължава дълго време, приемайки ритъм и направления, които рядко съвпадат с желаното; препятствия изникват на пътя, някои ненадейни, други привидно непреодолими. И все пак трябва да се продължава, трябва да се намери изход, да се измислят решения. Освен търпение, крайно внимание и щедрост родителството изисква толерантност и силна изобретателност. То винаги е отплуване към най-дълбокото, готовност да се справиш с бурите, да плуваш между рифовете. „Каквато и да е силата на вятъра (бащата) е принуден да направлява платната (…). Винаги във вода до раменете, той посреща всички течения (…) Той е кораб, натоварен до предела” (Пеги).

Величието на магарето

Бихме могли да възприемем тази морска метафора, ала има и друга, която идва съвсем „естествено”, вгледаме ли се в участта на Йосиф и в начина, по който той поема мисията си: магарето.

Магарето (по-точно – ослицата?) присъства още от самото начало, то е близо до яхъра, където полагат младенеца, свидетел е на посещението на пастирите и на влъхвите. Тъкмо на него Йосиф бяга посред нощ, за да избегне жестокостта на Ирод. То носи на гърба си майката и детето от Витлеем чак до Египет, а после обратно в Назарет. Тези детайли не присъстват в Евангелията, но се появяват в по-късните апокрифи, които разпалват народното благочестие в Средновековието и вдъхновяват художниците през вековете. Магарето е част от Светото Семейство, то е едновременно превоз, домашно животно, кротък спътник и ангел пазител с тромавата си благодат, снабдено с дълги уши, вместо с криле. Магарето е превозът на Девата, на невестата на Вишния и на техния син. Превоз, направляван от Йосиф, който държи поводите в едната си ръка и факел или фенер – в другата, докато върви редом или зад животното, подпирайки се на тоягата си. Йосиф няма вид на господар на магарето, по-скоро е равен нему, те двамата са впряг, подобно на онези волове, които в общ оглавник теглят каруцата. Магарето е нещо повече от животно със самар, то е животински двойник на Йосиф; душевната тегоба и на двамата е „да страдат за другите”. И двамата пристъпят с бавни, предпазливи стъпки, в мълчание, с изпънато напред чело и наострен слух, закриляйки безмълвно младата майка и младенеца.

В тази връзка една картина особено привлича вниманието: Отдих по време на бягството в Египет на Караваджо. На преден план виждаме ангела-ефеб – русокос, с кехлибарени къдри, почти гол, като бялата тъкан, обвита около талията му, едва прикрива голотата на неговите крака (ако не бяха крилете му, изобразени в сиви полутонове, можехме дори да се усъмним, че това е ангел); до него е седнала Девата, изобразена на синьо-зелен фон, с буза, долепена до главичката на детето, което е заспало в прегръдката й. Тя сънува със затворени очи, с тяло, отдадено на майчината любов. Великолепната медночервена коса подсилва нейния тен с цвят на седеф. Ако ангелът-ефеб изглежда сякаш устремен в порива на танца, с виещи се на къдри коси, то седналата Дева носи мекотата на облите форми, с младенец, сгушен в гръдта й. Тези три фигури улавят светлината, подсилена от розовеещата белота на тяхната кожа.

Йосиф е застанал в сянка. Възрастен, с посивяла брада и коса, дрехите му са в тъмни цветове. Той не спи и е вперил поглед в музициращия ангел, който свири на цигулка. Йосиф държи партитурата на грациозния цигулар, а полуотворената му уста дори създава усещането, че дискретно си тананика. Тяло-пюпитър. Тяло, което винаги носи, понася, изнася, задава мярата. Тяло, което бди над доброто изпълнение на небесните партитури. Ангелът свири в озарение, на преден план, а Йосиф съучаства в контражур, на заден план.

И още малко потапяне в полумрака, където, отчасти скрито зад листата в храсталака, откриваме магарето. Защото верният слуга е тук, притиснат до своя човешки събрат, той внимателно слуша музиката. Челото му е опасано с повод. Затова от него различаваме само челото и едното око. Ала какво око! Огромно, с цвят на бадем, открояващо се на наситеночерния и бледосив фон. Око, каквото не сме виждали у магаретата, кравите, воловете и кошутите, а само у визионерите, чиито сънища са изтъкани от светлина. Голямо, отворено око, с цвят на обсидиан, капка нощ, в която проблясва малък лунен сърп. Око-бадем, в което колебливо прониква лунното сияние (както гълъбът литва от клончето на миндалово дърво[5], връчено на Йосиф?). Око на медитиращ наблюдател, на вдъхновено слушащ, на провидец. Око на молещ се.

Може би (със сигурност) става дума за ослица. Тя е по-кротка по природа, отколкото магарето, а млякото й минава за нежен еликсир. В прастари времена ослицата била смятана за почетен превоз, отреден на първенците Израилеви. „Вие, които яздите на бели ослици, които седите на килими и ходите по пътя, пейте песен!” (Съд. 5:10). А когато хората станали глухи за гласа на Бога, Той се обърнал към тяхното ездитно средство; така в епизода с Валаам, врачуващ сред моавитските князе, противно на Божията воля, ослицата вижда Ангела Господен, застанал пред нея, и се отбива от пътя. Валаам начева да бие ослицата все по-жестоко. Човекът, разбунтувал се срещу Бога, бидейки упрям в горделивостта си, измъчва животното, което съзира Невидимия и долавя Гласа на своя Господар от висините, отличавайки го от гневния глас на земния си господар. Йерархията между животинския и човешкия ред тук е преобърната; човекът се държи като дивак, лишен от интелигентност, а животното – като чувствително създание, надарено с ясно-видство и ясно-чувство. То бива дори надарено с език. „Тогава Господ отвори устата на ослицата и тя продума на Валаама: какво ти сторих, та ме биеш ето вече трети път? Валаам каза на ослицата: задето се поруга с мене; да имах в ръка нож, сега те бих убил. А ослицата каза на Валаама: не съм ли аз твоята ослица, която ти яздиш отначало и до днес? Имала ли съм навик тъй да ти правя?” (Числ. 22:28-30).

Йосиф, вреченият, има мъдростта и издръжливостта на Валаамовата ослица. Подобно на нея, той е сподобен с дара на ясно-видството и ясно-чувството; той е в общение с Невидимото. На три пъти Ангелът Господен му се явява насън, за да му съобщи Божията воля, и го насочва в предстоящите изпитания. Йосиф не поставя под съмнение, нито оспорва отправеното послание. Насочват го в една посока, сетне в друга, по спешност, в безпокойство, под заплаха. Той не се колебае, не се инати, не хитрува, за да печели време. Става и тръгва. Никога не отстъпва пред страха и отчаянието, има доверие в пратеника на Невидимото. Силно наподобява животното, което, потопено в първородната си невинност, вижда света прозрачен в неговата всепълнота, без да противопоставя живота на смъртта, както пише Рилке в Дуински елегии:

С очите си създанията гледат в разкритото. (…)

Единствено с очите на животното

разбираме какво е там, понеже

дори детето ние ще принудим

предметите да вижда, не разкритото,

дълбоко по лицата на животните.

Свободни от смъртта са, само ние

я виждаме – свободното животно

завинаги оставя гибелта си

зад своя гръб, и с Бога все напред е,

и движи ли се, движи се през вечност,

приличайки на бягащи потоци. [6]

Както текат реките, така живеят и вървят по белия свят животните, така ситни ослицата из прахоляка и по камънаците, сред пясъците на пустинята. Така става и върви Йосиф, брат по сърце и смирение на животното, което „прониже ни с прям поглед. / Това е предвещано от Съдбата: завинаги / да сме отсреща, само и единствено отсреща”[7].

Йосиф, човекът-ослица, странства „само и единствено отсреща”: спрямо нощта, колкото и плашеща да е тя; спрямо живота, колкото и изнурителен да е той; спрямо другите, уязвими, разчитащи на помощ от него – пазителят, „заложникът”. Ала нощта е бременна с обещание, възхитително като детето, спотаило се в утробата, а сетне и в обятията на Девата-майка; така животът става прекрасен, дълбок и щедър, към всичко и въпреки всичко.

Йосиф, човекът-ослица напредва към Разкритото, излиза вън от себе си, впуска се в неведомото. Той носи на гърба си, широк, колкото този свят, Детето на Обещанието, Детето-Бог, с което позволява светлината на свръхестественото кротко да се присади върху плътта на реалното. Този подвиг Йосиф върши, без да промълви нито дума, без да вдига врява. Почти анонимно. По същия начин умира в анонимност. Човекът в сянка се размива в нощта. Ала тази сянка наподобява синаповото зърно от притчата, което бива посято на нивата – „най-малко от всички семена, но кога израсте, бива по-голямо от всички злакове и става дърво, тъй че птиците небесни прилитат и се подсланят под клоните му” (Мат. 13:32).

„Изсъхналият” клон на месианското дърво разцъфва, разраства се в Невидимото, дава най-бляскавия си плод. Сянката засиява в Царството Божие и от тук насетне лъчението й неспирно озарява земята на живите, където всички ние сме призвани да встъпим в приключението на „осиновлението” във всичките му форми, като се започне от „синовството”, което ни кара на свой ред да извикаме: „Авва, Отче!” пред лицето на Бога, чрез Христа, осиновен син на Йосиф. Така Йосиф става едновременно баща и осиновен син на това дете, дошло от Другаде в нашето „тук” на земята и в нашата плът, за да изрови корените ни, да ги накара да прораснат на воля и да стигнат небесата.

Превод от френски: Тони Николов

Текстът е публикуван в брой 96 на сп. „Християнство и култура“