Начало Идеи Гледна точка Служението на кралицата
Гледна точка

Служението на кралицата

1902

На 6 септември кралица Елизабет ІІ назначи Лиз Тръс за министър-председател на Обединеното кралство и два дни по-късно тя положи клетва пред крал Чарлс ІІІ. На 8 септември кралицата издъхна в любимата си лятна резиденция в замъка Балмòрал в Северна Шотландия. А ние сякаш бяхме престанали да забелязваме възрастта ѝ. Изглеждаше добре, на лицето ѝ беше познатата чаровна усмивка, въпреки че бе с бастун, и на ръката ѝ се забелязваше синина, когато се ръкуваше с 15-ия премиер от 70-годишното си управление. Беше под лекарско наблюдение, но до последния си ден беше на поста си – крехка и силна.

От първите минути след като медиите разнесоха вестта, че британската кралица е починала, нейната личност, биография, живот, дейност не слизат от световните новини, но впечатляващото е, че не престават да занимават и обикновените хора. В социалните мрежи милиони споделят своята скръб и своята любов към кралицата. Не си спомням смъртта на никоя друга световна личност да е предизвиквала такава вълна от съчувствие и съпричастност в целия свят и сред хора с различни политически пристрастия. Някои бяха подразнени от тази вълна и я определиха като истерия. Те са единици и тяхната позиция не е интересна, защото е ясна. Интересното е с какво смъртта на тази жена на пределна възраст трогна сърцата на толкова хора. Краткият отговор е – със своята трогателна човечност.

Имаше коментари със зле прикрита злоба за смисъла и бъдещето на монархията, за британския кралски двор, който бил лишен от реална власт, изпразнен от управленски функции, сведени до символични, декоративни и дори водевилни. Това би могло да се приеме, ако не разбираме природата на властта, ако разбираме властта единствено като боравене с институционални механизми, ако не разбираме духовната природа на властта като дар от Царя на царете. Иначе, реално погледнато, с най-много реална власт разполагат диктаторите. На тях цялата им същност е устремена към властта, към овладяване на всички нейни инструменти и чрез тяхното използване – подчиняването на цялото общество на една воля и една цел. Волята за власт, волята за мощ са основен атрибут на свръхчовека. Те именно го открояват и издигат над масата. Те го правят господар. А господството се изразява във властване – не символично, а пълномащабно. Диктатурите имат различия според характера на диктаторите и характеристиките на епохата, но основното е стремежът им към пълновластие. Някои предпочитат евфемизма „твърда ръка“. Примерите не са далеч от нас и като време, и като разстояние.

Кралица Елизабет ІІ не притежаваше такава власт, а и с нищо не е показвала, че се стреми към подобна държавническа позиция. Тя много точно беше намерила и стоеше непоклатимо на мястото, отредено от Бога и от закона и съответстващо на характера ѝ. Тя разбираше властта като служение и го показваше с всичките свои действия през дългото си пребиваване на кралския трон.

Да, може ние да сме забравили, но съществува власт като служение. Съществува власт дори като жертвено служение. Не е необходимо то да се изразява в ефектни жестове, напротив, те са му противопоказни. То е истинско жертвено, когато е отдадено, търпеливо и смирено. На първо място такова е служението на Иисус Христос. Жертвено е служението и на много крале, патриарси, папи, които са признавали над себе си Неговата власт – историята е богата с примери. Праобразът на царската корона е трънената корона, тръненият венец на Христос.

За 90-ия рожден ден на Елизабет ІІ беше издадена книгата „Кралицата, която служи, и Царят, на когото служи“ с нейни събрани мисли за вярата и за служението. Съдържа не бляскави сентенции, а откровени думи за централната роля на Иисус Христос в живота ѝ. По наследена традиция кралицата е глава на Англиканската църква, носи титлата „защитник на вярата“ и това предопределя живота ѝ да следва учението на Христос. Ала харизмата на личността ѝ идва не само от нейната отдаденост на дълга, но и от това как неговото изпълнение очевидно зависи от молитвите на другите. В първото си коледно обръщение по радиото през 1952 г. тя отправя молба към слушателите: „Искам да ви помоля всички, каквато и да е вашата религия, да се молите за мен в този ден – да се молите Бог да ми даде мъдрост и сила да изпълня тържествените обещания, които ще дам, и да мога вярно да служа на него и на вас през всичките дни на живота си”. Акцентът на всичките коледни обръщения на кралицата е служението: „Това е времето от годината, когато си спомняме, че Бог изпрати своя единороден Син да служи, а не да му служат. Той възстанови любовта и службата в центъра на живота ни в лицето на Иисус Христос. Това е моята молитва този Коледен ден, че неговият пример и учение ще продължат да обединяват хората, за да дадат най-доброто от себе си в служба на другите“. И на 90-ия си рожден ден заявява в същия дух: „Бях и оставам много благодарна на вас за вашите молитви и на Бог за неговата непоколебима любов. Наистина видях неговата вярност“.

Любимата библейска история на кралицата е Добрият самарянин и тя я е използвала в редица коледни предавания, като набляга, че човекът, който помага на нуждаещия се, е от друга вяра и от друга култура. Подчертава, че това е в центъра на християнското учение: „За мен, като християнин, едно от най-важните неща в това учение се съдържа в притчата за Добрия самарянин, в която Иисус отговаря на въпроса „Кой е моят ближен?“ Това е вечна история за жертва на разбойнически грабеж, който е бил пренебрегнат от собствените си сънародници, на когото е помогнал чужденец – и то презрян чужденец. Внушението, направено от Иисус, е ясно: всеки е наш ближен, независимо от расата, вероизповеданието или цвета на кожата. Необходимостта да се грижиш за своя ближен е много по-важна от всякакви културни или религиозни различия“. Може да не сме нападнати от разбойници, но когато сме самотни, потиснати или се чувстваме необичани, проявата на любов, докосване или дума може да ни издигне от отчаянието към надеждата. С топлите си думи кралицата се издига над формалността и протокола, за да бъде светлина в мрака на нашия свят.

На Коледа през 2000 г. тя говори за новото хилядолетие от раждането на Иисус Христос и изповядва пред цялата нация собствената си вяра: „За мен учението на Христос и моята лична отговорност пред Бога са рамката, в която се опитвам да направлявам живота си. Аз, както много от вас, съм черпила голяма утеха в трудни времена от думите и примера на Христос“. Откровението ѝ предизвиква огромно одобрение сред слушателите.

Светът става не само по-сложен и по-объркан, но и изгубва своите ориентири, изгубва вековните си християнски устои. Това в най-голяма степен е резултат от действията на политиците с реална власт. В коледното си послание през 2015 г. кралицата със символична власт засяга продължаващото масово преследване на християни в Близкия изток: „Вярно е, че светът трябваше да се изправи срещу моменти на тъмнина тази година, но Евангелието на Йоан съдържа стих с голяма надежда, който се чете на коледните служби: „Светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“… Въпреки че беше пренебрегван и преследван през краткия си живот, непроменимото послание на Христос не беше послание за отмъщение или насилие, а просто, че трябва да се обичаме един друг“. Наблюдателите го определят като „най-християнското послание досега“ от нейното над 60-годишно управление като монарх.

Вярата на кралицата в много отношения е повлияна от нейния дядо Джордж V, който до края на живота си всяка вечер четял по една глава от Библията. Внучката му Лилибет също обича Библията и молитвеника си. Редовно посещава неделната литургия, но всички казват, че е в църква по-често от веднъж седмично. Това прави вярата ѝ непроменена през целия ѝ живот: „едно от нещата, които не са се променили толкова много за мен.“

През дългите години, докато кралица Елизабет ІІ носеше кралската корона, видяхме много политици, издигнати и провалени във властта. Тя остана на висотата на служението си. Показваше характер и благородство. Това я превърна в реален обединител не само на британската нация, но на общността от много нации в света. Беше посрещана на най-високо ниво от стотици държавници. Беше приветствана с искрена любов от хората. Не е изненада, че смъртта ѝ се превърна в централното събитие за планетата. Поклонението пред кортежа с ковчега ѝ ни напомня народната скръб при погребението на цар Борис ІІІ.

Ще бъде помнена и след като много други бъдат забравени.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора