На 24 август 1958 г. в издателство „Мутон“, Хага, излиза първото руско издание на романа „Доктор Живаго“ на Борис Пастернак. Тиражът е скромен, едва 500 екземпляра, раздадени основно на руски туристи на Всемирното изложение в Брюксел или на студенти, участници в Международния фестивал на младежта във Виена. Изданието е пиратско, целта му е просто да осъществи пробив, сиреч да „снеме“ забраната, наложена в СССР върху една творба и нейния автор. Скандалът е световен, а разплатата на Москва не закъснява.
В огромен тираж „Доктор Живаго“ излиза на италиански още през ноември 1957 г. и тутакси се превръща в световна сензация. От руския оригинал (с разрешението на италианския издател) книгата е преведена през 1958 г. на основните световни езици. Така издателят Джанджакомо Фелтринели, съзнателно или не, чрез „Доктор Живаго“ нанася „таранен удар“ срещу съветската система, съпоставим единствено с публикуването на „Архипелаг ГУЛаг“ на Александър Солженицин през 1973 г., колкото и двете книги да са съвършено различни.
Потомък на богата миланска фамилия, израснал по неговите думи с гувернантки, в охолство и далеч от връстниците си, Джанджакомо Фелтринели, отвратен от режима на Мусолини, става член на Италианската комунистическа партия през 1945 г. С наследения капитал създава голямо издателство, носещо неговото име, където публикува предимно лява литература. През 50-те в редиците на компартията му е вече тясно, усеща се доста по-ляв, отколкото традиционните комунисти. Затова впоследствие се насочва към Кастро и Че Гевара, както и към „Червените бригади“, но това вече е друга история.
Интересно е, че именно той открива и първи издава ръкописа на „Гепардът“ на Джузепе Томази ди Лампедуза. Забележете – през същата тази 1958 г.! Изключителен шанс за един издател – в една и съща година да публикува два шедьовъра като „Гепардът“ и „Доктор Живаго“, преведени на всички световни езици и екранизирани многократно. Но докато романът на Лампедуза носи на Фелтринели само пари и слава (наградата „Стрега“ и прочутата екранизация на Лукино Висконти от 1963 г.), то с „Доктор Живаго“ той си навлича сериозни ядове. Не че там славата и успехът са по-малки, напротив.
За този си роман Борис Пастернак получава Нобелова награда за литература през 1958 г. След което бива обявен за „чуждестранен агент“ (иноагент), „отявлен наемник на американския империализъм“, „безродник“, „жаба в блатото“ и какво ли не още… Нарочно споменавам тези определения (нищо ново под слънцето), тъй като и в момента те са в употреба в Русия. С тях продължават да заклеймяват хора, с които руската култура има всички основания да се гордее. Уви, този речник се завърна и у нас, подобни изрази все по-често чуваме не от друг, а от българския държавен глава Румен Радев.
Е, вярно е, че част от изговореното през 1958 г. за Пастернак е немислимо да бъде повторено днес. Като ругателствата от устата на тогавашния първи секретар на комсомола Владимир Семичастни, впоследствие, издигнат заради тези си „заслуги“ за шеф на КГБ (1961-1967):
Както се казва в руската пословица, и в най-доброто стадо се завъжда пършива овца. Такава пършива овца имаме в нашето социалистическо общество в лицето на Пастернак, който излезе със своето клеветническо така наречено „произведение“. Той толкова зарадва нашите врагове, че те му отпуснаха, без да се съобразяват с художествените достойнства на книжката му, Нобелова награда.
И това е само началото. В речта на Семичастни от 30 октомври 1958 г. има пасажи, дописвани от ръката на самия Хрушчов, където обидите са грубиянско-селяндурски, но пък на висотата на епохата и трибуната (този фрагмент от речта не само е публикуван в пресата, но е пуснат и в седмичните кинопрегледи в СССР, а и в целия социалистически лагер):
Пастернак поживя 41 години в социалистическа страна; 41 години той се хранеше с хляба и солта на народа, който строеше новото на развалините на старото, който преживя студ, глад, вдигна бивша Русия за нов живот… Този човек живя в нашата среда, бе по-добре обезпечен, отколкото средния труженик, който работеше, трудеше се и воюваше. А сега този човек взе, че се изплю в лицето на нашия народ. Как може да се нарече това?
Понякога, съвършено незаслужено, говорим за свинята, че тя е такава, онакава и прочее.
Трябва да ви кажа, че така клеветим свинята. Свинята – всички хора, които си имат работа с това животно, знаят особеностите му – никога не гади там, където яде, никога не гади там, където спи.
Затова, ако сравним Пастернак със свинята, то и свинята няма да направи онова, което той извърши (Аплодисменти). А Пастернак – човек, причисляващ себе си към най-добрите представители на обществото – направи това. Той нагадни там, където е ял, нагадни на тези, с чийто труд живее и диша (Аплодисменти).
Срамна реч. Не искам да подсказвам идеи на днешните борци с „безродниците“, но безпрецедентната кампания по оклеветяването на Пастернак крие в себе си още потресаващи примери.
Близките на поета разказват, че в първите дни той даже не знаел какво му подготвят и каква разправа го чака. Бил бодър, правел дълги разходки из гората край писателското селце „Переделкино“. Много превеждал, нали с това си е изкарвал хляба цял живот. Работел над превода на „Мария Стюарт“ на Юлиуш Словацки, след като вече бил превел другите две версии – на Суинбърн и Шилер. Твърдял, че за него шотландската кралица е почти член на семейството, шеговито кръстил този си проект „Манечка“. Дори се посмял, когато неговата любима Олга Ивинска и дъщеря ѝ му разказват как две лелки се карали в метрото и едната възмутено се развикала: „Какво ме блъскаш? Да не съм ти някаква там Живага“?
В това същото борците срещу „безродничеството“ завъртат колелото на пропагандната машина. Идеята им е Пастернак да бъде заклеймен първо от най-младите – от „съветската литературна младеж“. Емисари тръгнали из Литературния институт „Максим Горки“ да събират подписи срещу Пастернак, после и сред студентите филолози. Разчуло се какво се подготвя. Една трета от студентите се подписали, но мнозина се правели на болни, бягали от занятия, нощували при познати. Подготвяла се и „демонстрация“ срещу автора на „Доктор Живаго“ в Переделкино. Но тук съветските власти се попрестарали. Подготвените плакати „Юда – вън от СССР“, на които Пастернак бил изобразен в „антиеврейска наци естетика“, при това с чувал долари в ръката, попадат пред очите на западен журналист и избухва пореден скандал. Антисемитски скандал, от който Страната на Съветите няма нужда, затуй инициативата е отменена.
Пресата обаче гърми и тръби срещу „Доктор Живаго“. Колоните на вестниците са пълни с читателски писма, започващи с дежурната фраза: „Не съм чел романа, но смятам…“ Следват обвинения и обиди.
В края на „перестройката“ сe сдобих със сборника „Различни гледни точки. „Доктор Живаго“ на Борис Пастернак“ (Москва, 1990) и днес, разлиствайки го наново, пак продължавам да не вярвам на очите си. Но е било така, такива са фактите. Вътре са и писмата на „възмутени читатели“, които в. „Литературная газета“ като „филтър на властта“ публикува през 1958 г. (тогава не е имало социални мрежи, в които да се ругае на воля).
Ето само два „бисера“:
Вестниците пишат за някакъв Пастернак. Все едно има такъв писател. Нищо за него досега не знаех и никога книгите му не съм чел. А аз обичам нашата литература. Обичам Александър Фадеев и Николай Островски. Техните произведения ни правят силни и благородни. От детството си чета и обичам Михаил Шолохов.
А кой е този Пастернак? По цитатите от неговото произведение се вижда, че не обича Октомврийската революция. Така че това не е писател, а белогвардеец. Ние, съветските хора, твърдо знаем, че от Октомврийската революция тръгна човешкият род…
При Пастернак има някаква буря в чаша вода. Както при жабата в блатото. Да допуснем, че жабата е недоволна, затова квака. Но аз, строителят, нямам време да я слушам. Зает съм с работа.
Не, не съм чел Пастернак. Но знам: в литературата без жаби е по-добре.
Филип Василцов, старши машинист на екскаватор, Сталинград
И второто свидетелство:
Б. Пастернак написа „Доктор Живаго“ – злобен пасквил срещу съветския народ, срещу неговите традиции и революционен дух. Буржоазният печат с радост прие този пасквил. На Пастернак даже е присъдена Нобелова награда. За какво му е оказана тази чест? Може би за огромната художествена стойност на книгата? Не, не е за това. Самите буржоазни литератори не виждат в нея достойнства… Съмнителната литературна стока на Пастернак няма да се продава дълго зад граница. Мястото ѝ – поради негодност – е на бунището.
А. Дубински, инженер, Киев
Подобни текстове се препечатват или пишат в цялата източноевропейска преса. И там никой „не е чел, но смята…“ Открих във в. „Народна култура“ (брой 44, 1 ноември 1958 г.) подобен „артикул на възмущението“, озаглавен „Жалък пасквил“:
Американските реакционни журналисти, които са особено „вещи“ в руската литературна история, сравниха „Доктор Живаго“ с „Война и мир“ на Толстой (?!).
И с какво вече американските журналисти не са сравнявали безсмъртната епопея? И с „Отнесени от вихъра“, и с „Вечната Амбър“, и с куп още обемисти и полубулевардни, и порнографски романи. Но какво общо може да има между дълбоко народното произведение на великия руски писател и пълната с озлобление срещу руския народ книга на Пастернак?
Представете си само … Заслужава ли тогава Пастернак Нобелова награда?
Известно е, че Нобеловият комитет е бил често пристрастен. Непосредствено след Втората световна война светът научи с учудване за присъждането на Нобелова награда на писателя от немски произход Херман Хесе. Обективно следваше да се очаква първият нобелист след войната да бъде от страните, които понесоха най-големия удар на германския фашизъм…
Защо Хесе, а не Пол Елюар например, защо не Веркор или Арагон, Шолохов или Федин, да се ограничим с няколко имена. Или това бе опит да се „реабилитира“ немската изящна словесност? Нито едното, нито другото. Хесе беше типичен представител на „аполитичната литература“ писател от периода между двете световни войни.
Така е и в случая Пастернак.
Какво представлява в художествено отношение „Доктор Живаго“? Фрагментарна работа – ни казва критиката. Поредица от сцени, диалози, описания и разсъждения.
Не забелязаха в Шведската академия Шолохов, но забелязаха Пастернак. Не видяха кервана, видяха мъничето.
Предпочетоха обивателя (еснафа) Живаго пред героите на революцията.
Предпочитание политическо, не и литературно!
Позволих си да приведа този доста по-дълъг цитат, тъй като за мое голямо съжаление негов автор е Владимир Свинтила. Но и тази статия, както и други подобни, са „копие под индиго“ на московските директиви – Пастернак да бъде заклеймен и разбит до победен край.
Съществува ли изобщо такъв „победен край“, е друг въпрос. Шведската академия през 1965 г. връчва Нобеловата награда на Шолохов. Мнозина руски литературоведи днес имат големи съмнения дали Шолохов е авторът на „Тихият Дон“… А да се сравнява Хесе с Веркор или с Федин е пълна глупост.
Но това е „духът на епохата“. Запазена е и пълната стенограма от изказванията на Московото събрание на писателите (31 октомври 1958 г.), където за Пастернак и „Доктор Живаго“ също са изговорени чудовищни неща.
Председателстващият събранието Сергей Смирнов, автор на книгата „Брестката крепост“, още в самото начало държи да заяви, че „Пастернак не е поет, познат на съветския народ“. И че няма поет, по-далечен на народа, отколкото Пастернак. С нескрита ирония той заявява, че имало хора, които „с охкания и ахкания превъзнасят таланта и величието му в литературата“. Хора, които заявявали на заседания, че когато произнасяме името на Пастернак, трябвало да ставаме прави.
Смирнов гръмогласно прочита телеграмата до Шведската академия, която Пастернак изпраща, след като му съобщават за наградата: „Безкрайно признателен. Трогнат. Удивен. Сконфузен.“ Шум в залата и възгласи „позор!“. Следват общи размисли за моралното падение на Пастернак и относно това, че Нобеловата награда му е дадена „неслучайно“. Съобщава се пред най-престижното московско събрание на писателите, че зад всичко това стои не друг, а „фашистващият писател (!) Албер Камю, който във Франция е малко известен, а морално представлява личност, с която никога няма да седне на една маса нито един порядъчен писател“. Клетият Камю, само фашист не са го били изкарвали, а оттук насетне това е „общо място“ в писателските речи, оповестени в съветската преса.
А Смирнов продължава: Това, че Камю е изпратил дружеска телеграма на Пастернак, този факт е показателен в очите на народа и показва, че всичките ни надежди за това, че у Пастернак е останала някаква чест и съвест, се оказват напразни.
Често казано, омерзително е да се цитират всички тези гадории. Но трябва да знаем и помним какво е било. Затова ще приведа размислите и на Борис Полевой, автор на знаменитата „Повест за истинския човек“ (все чакам някой да се сети за нея покрай ПСА), който, след като определя Пастернак като „литературен Власов“, заявява, че както генералът предател е бил обесен, така и изменникът в Студената война трябва да го сполети възможно най-тежкото наказание: „Вън от нашата страна г-н Пастернак. Не искаме да дишаме един въздух с вас“ (Аплодисменти).
Знаел ли е, подозирал ли е Борис Пастернак какво ще го сполети, след като е решил творбата на неговия живот да бъде отпечатана зад граница? Със сигурност, да. Още когато през 1956 г. предава ръкописа си в ръцете на италианския журналист Серджо д’Анджело, той му казва: „За това ще ме разстрелят“. А по-късно, вече след получаването на Нобеловата награда, от която го принуждават да се откаже, споделя пред него: „Сега вече светът се върти около „Доктор Живаго“.
Важен извор за събитията са и съхранилите се писма на Пастернак – до неговата братовчедка Олга Фрейденберг, известен литературовед и класически филолог, както и до писателя Варлам Шаламов, авторът на „Колимски разкази“, към когото Борис Леонидович се отнасял с огромна топлота и разбиране.
Фрейденберг е може би първата, чела всички варианти на романа (озаглавен отначало „Момчета и момичета“, „Свещта гореше“ и т.н.).
Още на 5 октомври 1946 г. Пастернак пише до нея: „вече съм стар, може би скоро ще умра и не трябва да отлагам до безкрайност свободното изразяване на тези свои мисли“… А на 13 октомври допълва: Скъпа Оля, това, собствено, е първата ми истинска работа. В нея искам да дам историческия образ на Русия през последните 45 години – сюжетът е тежък и печален, разработен, както у Дикенс и Достоевски – тази работа ще е израз на моето отношение към изкуството, Евангелието, живота на човека в историята и много друго...
Запазено е и писмото на Олга Фрейденберг от 29 ноември 1948, в което тя му отговаря: Скъпи Боря, прочетох твоя роман. Какво е моето съждение за него? В затруднение съм: как да отсъдя живота? Това е животът – в най-широкото си и велико значение. Твоята книга е над всяко съждение. Към нея е приложимо онова, което казваш за историята като втора вселена. Това, което диша от нея е огромно…
От своя страна Варлам Шаламов съзира в „Доктор Живаго“ нещо много важно – „опит да се върне руската литература към нейните истински теми, към генералните ѝ идеи. Опит да се отговори на въпроси, които са си задавали хиляди хора и у нас, и зад граница, отговори, които те напразно очакват от хиляди романи през последните десетилетия, не вярвайки на вестниците и неразбирайки стиховете“.
В отговор до Шаламов, Пастернак пише: „завърших романа, роман, завещан от Бога, но наоколо нищо не се е изменило“.
След тази жертва, той вече чувства изпълнен дълга си на писател и християнин, но романът „Доктор Живаго“, въпреки милионните си тиражи и световен успех, и до днес продължава да е обект на противоречиви интерпретации, на които ще се спра по-нататък.
Продължението следва
