Репресиите над Пастернак и „политическото удушване“ на „Доктор Живаго“ дълго пречат творбата на неговия живот да се възприеме като самостоен художествен факт. Пропагандната машина в СССР е натоварена да отрича и бълва мнения на омраза срещу „Доктор Живаго“ от не-читатели, чиято основна матрица (на която се спрях в първата част) общо взето се свежда до следното: „Не съм чел(а) романа, но смятам, че той е… мерзка клевета, опит да се опозори Русия, октомврийската революция и т.н.“ Пропагандното отрицание е ясно. Заради него и заплахите за разправа с близките му Пастернак си отива от скоротечен рак през 1960 г.
Другата линия на отрицание на „Доктор Живаго“ е далеч по-сложна и по-софистицирана, в нея се включват дори големи писатели. Става дума за хора, чели романа, които изненадани (дори подразнени) от небивалия му успех, търсят причината другаде, отдавайки я най-вече на световния скандал или на екранизацията от 1965 г. с участието на звезди като Омар Шариф и Джули Кристи. За тях „Доктор Живаго“ е тезисен роман със „спорни литературни достойнства“. Официозният писател Константин Федин дори съзира в него някаква „преизпълненост със сатанинска гордост“.
А пък зад граница не друг, а Владимир Набоков (изместен с „Лолита“ от творбата на Пастернак в класациите на бестселърите) жлъчно иронизира:
Задграничните руснаци с упоение четат съветски романи, увличат се от тихи донове на картонени подложки или от мистичния доктор с картинно-мистичните му пориви, еснафски обрати в речта или от чаровницата от Чарска, донесли на съветското правителство много чужда валута (предисловие към руското издание на „Лолита“, 1965 г.).
Злостно, въпреки парадоксалния набоковски стил. В романа си „Ада или страст“ (1969) Набоков заостря критиката си, споменавайки пиесата „Евгений и Лара“, докато героите му четат мистичния роман „Любовните похождения на доктор Мертваго“ и още едно четиво – „Мертваго завинаги“. В друго свое есе Набоков твърди, че ненавижда не един, а четирима доктори взети заедно: „доктор Фройд, доктор Живаго, доктор Швайцер и доктор Кастро“.
Противниците на романа често се позовават и на някакъв сдържан отзив на Хемингуей, който споделя, че не разбира тази книга, както и на критичната Ана Ахматова, която харесва само природните описания и стиховете в приложението към романа.
Откъде идва цялото това неприемане у едни, както и огромната любов у други към прозата на Пастернак? Трябва да призная, че преди 1989 г. самият аз се поизмъчих, четейки романа в доста тромав френски превод. Eдва в годините на „перестройката“, когато „Доктор Живаго“ бе публикуван на части в сп. „Новый мир“, преоткрих творбата в нейния истински вид. И няма да забравя усещането за музиката на текста още от самото начало:
Шли и шли и пели.. (И вървяха, и пееха „Вечная память“, а когато спряха, все едно продължаваха по инерция да пеят краката им, конете, повеите на вятъра… От небето сякаш се свличаха тонове бяла коприна и се слягаха на земята като погребален покров. Само виелица имаше в целия свят и нищо не можеше да ѝ излезе насреща (превод София Бранц).
Откъде идва голямото неразбиране около „Доктор Живаго“? И на какво се дължи то? На това, че един гениален поет се обръща към прозата, което неминуемо поражда съмнения, че това не е точно роман, че нещо не е така, както би трябвало да е, че си имаме работа с нещо друго.
Истината е, че „Доктор Живаго“ е наистина друг роман, както изтъква писателят Дмитрий Биков. Пастернак наистина възражда традицията на класическата руска проза, но неговият роман не възниква под влиянието на Тургенев, Толстой или Бунин.
Другият роман има други корени. Пастернак никога не е крил, че се възхищава от романите на своя учител Андрей Бели – „Петербург“ и „Москва“, които са новаторска и сложна символистична проза. И в същото време споделя, че следва традицията на Дикенс и Достоевски. Твърди даже, че пише „приказка“ в ритмична проза или полупоезия. Днес всички признават синтетичния и самостоен език на Андрей Платонов като „достойнство“ на „Изкопът“ или „Чевенгур“. Защо тогава романът на Пастернак да не може да бъде полупоезия?
„Доктор Живаго“ е сложна в композиционно отношение книга, сякаш пронизана от лъчове, водещи в различни страни. В центъра на повествованието е житие-битието на Юрий Живаго, на човек, попаднал в бурята на историята. Романът започва със смъртта на майка му и приключва с неговата кончина – времето на Русия от Руско-японската война (1904-1905 г.) до 1929 г.
Защо всичко приключва през 1929 г.? Това е годината на „великия прелом“ на Сталин, годината на разправата със селото и масовите разкулачвания. А в сферата на литературата? Устроен е публичен съд над писателя Борис Пилняк за това, че публикува в Берлин романа си „Червеното дърво“, после започва тормоз и над Евгений Замятин. Предусещане чрез финала на романа за бъдещата съдба на самия Пастернак, което се долавя и у други персонажи в романа. Най-вече у Лара, олицетворяваща самата Русия, в която авторът признава, че влага черти на своята възлюбена Олга Ивинска, арестувана и влачена по лагери тъкмо заради връзката си с него, като „заложница“, чрез която режимът го държи под контрол.
Всеки персонаж е символ. Включително второстепенни персонажи като Дудоров и Гордон, тези „Розенкранц и Гилденстерн“ на хамлетовския герой, какъвто на практика се явява Живаго. Критиците на Пастернак често го упрекват, че героите в романа са само загатнати, но не и описани. Не знаем как точно изглежда Юрий Живаго, нито Лара. Затова поколения читатели на творбата си я представят като онази сантиментална блондинка, каквато я изиграва Джули Кристи.
И, второ, персонажите в романа непрекъснато се срещат, съдбите им се кръстосват, по три-четири пъти, че и повече. Повече дори, отколкото при Дикенс и Достоевски, а парадигмата на романа във втората половина на ХХ в. е вече съвършено различна, несъпоставима с тази от времето на късния романтизъм.
„Кръстосването“ („скрещенье“, терминът е на Пастернак) е онова, на което се крепи фабулата на „Доктор Живаго“. Имаме „кръстосване“ на съдбите на Юрий и Лара с фанатика Антипов (Стрелников), което ни дава завръзката и разгадката на руската революция. Така стигаме до термина „стадност“, заради който писателят е бил толкова клеймен тъй като е „очернянето на революцията“. А всъщност е описал „фанатиците“:
Стадността е винаги убежище на бездарните, независимо дали става дума за вярност на Соловьов, на Кант или на Маркс. Само отделни хора търсят истината и я обичат. Кое на този свят заслужава вярност? Почти нищо. Мисля, че човек трябва да е верен на безсмъртието, това е другото име на живота малко подсилено. Трябва да е верен на безсмъртието, да е верен на Христос!“…
Така стигаме до следващото основополагащо противопоставяне в романа – до сблъсъка „природа-история“:
А какво е Историята? Това е установяване на вековните процеси, свързани с последователното разгадаване на тайната на смъртта и бъдещото ѝ преодоляване. Заради туй се откриват неща от рода на математическата безкрайност и електромагнитните вълни, заради това се пишат симфонии.
„Синтезът“ ни дава войната и революцията, стихии, уловени в разговорите между основните персонажи:
Половината го направи войната, останалото го довърши революцията. Войната беше изкуствено прекъсване на живота… Революцията избликна от само себе си, като дълго спиран дъх…. Войната е една особена брънка в низа на революционните десетилетия. С нея приключи действието на конкретните причини, залегнали в природата на прелома. Сега започнаха да се проявяват косвените резултати, плодовете на плодовете, последиците от последиците.
Историософията на „Доктор Живаго“ пресъздава и резултата от всичко това – отчаянието и зверството:
Хората в градовете бяха безпомощни като деца пред лицето на наближаващата неизвестност, която помиташе по пътя си всички установени навици и оставяше подире си опустошение, макар самата тя да произхождаше от града и да беше създание на гражданите.
Тези времена бяха оправдали стария израз, че човек за човека е вълк. Пътник, съгледал пътник, бързаше да се скрие, първият срещнат убиваше първия срещнат, за да не бъде убит. Чу се за единични случаи на канибализъм. Човешките закони на цивилизацията бяха забравени.
Що се отнася до главния герой доктор Живаго, той е „точката на несъвпадение“ в цялото това разслоение. Дори умерените го намират за опасен. За „политическите напредничавите“ той не е червен, съответно е подозрителен. Затова не е нито при едните, нито при другите: от едните се е откъснал, при другите не е стигнал.
Но Гражданската война не оставя никого „немобилизиран“. Макар и като лекар, Живаго се озовава при „червените“, после при партизаните. Една от най-разтърсващите сцени в романа е когато му се налага да стреля, за щастие не убива никого. Ала Юрий Живаго е истински разтърсен от гледката на бойното поле: убити са две млади момчета, воюващи едно срещу друго, всяко от които носи иконка с 90-и псалом: „Няма да се уплашиш от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне. До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди теб отдясно; но до тебе няма да се приближи“ (Пс. 90:5-7).
Поетът Андрей Вознесенски в едно свое есе за „Доктор Живаго“ прави следния прочит на романа: в Русия са свикнали да смятат, че човекът е важен заради Историята. А изведнъж Пастернак показва, че историята е заради човека. И че потопеността във вихри и разрушения може би не е, за да я има революцията, а за да могат Юрий Живаго и Лара да се срещнат в далечния град Юретин. Плод на тази среща е момиченцето Таня, за което Юрий не подозира, и която, записана на майка си, ще носи името Татяна Ларина – кръстосване на романа „Доктор Живаго“ с поемата „Евгений Онегин“.
Романът на Пастернак е друг, не просто защото не е съветски или е антисъветски. Той е друг, защото е „духовна автобиография“, както изтъква академик Дмитрий Лихачов. Юрий Живаго е поет, подобно на самия Пастернак. Съответно това е роман-проза, в който важат обаче законите на самата поезия и където реалното романно време е пречупено и отразено през гледната точка на един лирически аз.
В писмо до Нина Табидзе, Пастернак споделя как търси изход от „многословността на прозата“: иска всичко да е едновременно „просто, прозрачно и печално“. Затова и „Доктор Живаго“ си остава полифонична творба, докосваща множество най-разнородни читатели.
Разказват, че когато през 2004 г. режисьорът Куентин Тарантино посещава Русия, той не проявява интерес нито към Кремъл, нито към мавзолея на Ленин. Иска да посети само едно място – гроба на Пастернак. Искането му се посреща със смайване, едва ли не като „шок“ – какво общо може да има между автора на „Пълп фикшън“ и автора на „Доктор Живаго“? Тарантино се уединява близо половин час край гроба на Пастернак в Переделкино, чете стихове или молитва. Или може би някои от безсмъртните стихове от „Доктор Живаго“:
Народ безимен е край мен,
деца, дървета, домоседи.
От всичко аз съм победен,
и в туй е моята победа.
(„Разсъмване“, превод Кирил Кадийски)
