1. ЙОВ, ЖЕРТВА НА СВОЯ НАРОД

Какво знаем за Книга „Йов”? Не много. Героят страда непрестанно. Изгубил е синовете си и целия си добитък. И чеше раните от проказата си. Злочестията, принудили го да ридае, са изброени още в пролога. Това са злодеяния, сторени му от сатаната с позволението на Бога.

Мислим си, че знаем това, ала какво знаем? Нито веднъж по време на диалозите си Йов не споменава нито сатаната, нито злодеянията му. Може би прекомерно са поразили духа му, за да е нужно да ги упоменава?

Без съмнение, но Йов намеква за нещо друго и това друго нещо е повече от намек. Той дебело подчертава причината за нещастието си, която не е сред нещастията, изброени в пролога. Причината не е нито божествена, нито сатанинска, нито материална, а човешка, само човешка.

С течение на вековете, странно нещо, коментаторите изобщо не се спират на тази причина. Не познавам всички коментари, разбира се, ала онези, които познавам, системно я премълчават. Все едно че не я забелязват. Древни или модерни, атеисти, протестанти, католици или евреи, те никога не се спират върху обекта на жалбите на Йов. Въпросът им се струва решен веднъж завинаги още в пролога. Всички се придържат религиозно към язвите, изгубения добитък и т.н.

И все пак екзегетите отдавна отправят предупреждения към читателите относно пролога. Малката история там, казват те, не е на висотата на диалозите. И не трябва да я възприемаме сериозно. За съжаление самите те рядко следват съветите си. А и също не откриват в диалозите нищо, което ясно да противоречи на пролога.
Новото, което предлагам, не е скрито в някой неясен пасаж от Книга Йов. То е съвсем очевидно; съдържа се в множество пасажи, които са недвусмислени.

Йов ясно казва заради какво страда: усеща се остракиран, преследван от околните. Не е сторил нищо лошо, а всички са се отдръпнали или обърнали срещу него. Той е изкупителната жертва на своята общност:

Братята ми Той отдалечи от мене, и онези, които ме познават, странят от мен.
Напуснаха ме ближните ми, и забравиха ме познайниците ми.
Намерилите подслон в къщата ми и слугините ми смятат ме за чужд; външен станах в техни очи.
Викам слугата си, и той се не отзовава; с устата си трябва да го моля.
Дъхът ми дотегна на жена ми, и аз трябва да я моля зарад децата на утробата си.
Дори малките деца ме презират: подигна се, и те се гаврят с мене.
От мене се гнусят всичките ми най-верни приятели, и онези, които обичах, се обърнаха против мене.
(Иов 19:13-19)

Йов напомня на трагична изкупителна жертва дори заради смрадта, за която жена му го упреква, че се разнася от него, и която по показателен начин се явява в множество митове.
Ала не би трябвало намекът за реална изкупителна жертва да поражда недоразумения. Когато говоря за изкупителна жертва, нямам предвид животното, използвано в жертвоприношения в прочутия ритуал на левитите. Използвам израза в смисъла, с който си служим, без да си даваме сметка, в най-различни политически, професионални или семейни обстоятелства. Тази употреба е модерна и не присъства в Книга Йов, разбира се. Явлението обаче присъства чрез нещо много по-дивашко. Изкупителната жертва, това е невинният, съсредоточил върху себе си всеобщата ненавист. Тъкмо от това се жалва Йов:

Но сега Той ме изнури. Ти разсипа цялото ми домочадие.
Ти ме покри с бръчки, за свидетелство против мене; моята изнуреност въстава против мене, в лице ме укорява.
Гневът Му терзае и враждува против мене, скърца ми със зъби; врагът ми впива очи върху мене.
Отворили са уста против мене; хулейки ме удрят по бузите; всички се сговорили против мене.
(16:7-10)

Показателните пасажи са многобройни. Ала тъй като не мога да умножавам цитатите до безкрайност, избрах само най-въздействащите във връзка с темата, която ни интересува. Обособява се и цяла една подгрупа, която в общността на Йов играе ролята на постоянна изкупителна жертва:

А сега ми се присмиват по-младите от мене по години, ония, чиито бащи не бих се съгласил да туря с псетата на стадата си.
И за какво ми е силата на техните ръце? Над тях премина вече времето.
Изтощени от бедност и глад, те бягат в равнина безводна, мрачна и запустяла;
късат злак край храстите, и хвойни зърна им е хлябът.
Пъдят ги от обществото, викат върху им като на крадци,
за да живеят в поточни ровини, земни дупки и скали.
Реват между храстите, врат се под тръните.
Човеци отхвърлени, човеци без име, измет на земята!
Ей на тези станах сега аз песен и храна на разговора им.
Те се гнусят от мене, отбягват ме и не се сдържат да плюят отпреде ми.
Понеже Той ми развърза поводника и ме съсипа, те смъкнаха от себе си юздата пред лицето ми.
Отдясно се дига това изчадие, сваля ме и насочва пагубните си пътища към мене.
(30:1-12)

Историците не знаят дали става дума за расово или религиозно малцинство, или за някакъв субпролетариат, подчинен на такъв тип режим, върху който се основават най-нисшите касти в Индия. Няма значение. Тези хора не интересуват автора сами по себе си; те са там само за да позволят на Йов да се определи спрямо тях, да се определи като изкупителна жертва на тези изкупителни жертви, преследван от същите онези, които най-малко биха могли да си позволят лукса на преследването – жертвата на всички, без изключение, опущението на опущенията.

Колкото повече Йов упорства по повод изгубения добитък или поради други основания за жалване, които прологът изброява, толкова повече сам той се стреми да се представи като невинна жертва на заобикалящите го.
Йов се жалва от физически мъки, разбира се, ала тази жалба е ясно свързана с основната причина, караща го да се оплаква. Той е жертва на безброй насилия; психологическият натиск, тегнещ над него, е неудържим.
Животът на Йов, ще възразят някои, все пак не е застрашен, не възнамеряват да го убият. Той е закрилян от приятелите си. Това е абсолютно невярно. Йов смята, че искат да посегнат на живота му, тъкмо на неговия живот. Той очаква да умре скоро, и то не от болестта, лесно диагностицирана от лечителите. Той смята, че ще умре от насилствена смърт: представя си как ще се пролее собствената му кръв:

Земьо! Не скривай кръвта ми, та за моя вик място да няма (16:18)

В прочита на тези два стиха съм склонен да следвам обяснителната бележка, дадена в Йерусалимската Библия[1]: „Кръвта вика за отмъщение към Бога, щом като Йов не си е посипал главата с пръст. […] Йов, смъртно наранен, държи това да е постоянен зов за отмъщение в защита на собствената му кауза: неговата кръв по земята и в близост до Бога, викът на неговата молитва…”.

Преводът на тези два стиха и бележката напълно се съгласуват с онова, което откриваме и в други френски или чуждестранни преводи на Библията. Смисълът на бележката обаче си остава някак двойствен. От кого Йов е смъртно наранен? Би трябвало да е по-скоро от Бога, отколкото от хората, ала със сигурност не срещу Бога кръвта на жертвата зове за отмъщение, а тя вика за отмъщение към Бога, подобно на кръвта на Авел, тази първа голяма жертва, упомената в Библията. Яхве казва на Каин:

„Какво стори? Гласът на братовата ти кръв вика от земята към Мене!” (Бит. 4:10)

Ала срещу кого пролятата кръв вика за отмъщение? Кой би могъл да иска да потуши вика на Йов, да заличи думите му, тъй че те да не стигнат до Бога? Странно е, че тези елементарни въпроси никога не се задават.

Йов непрестанно се връща към ролята на общността в случилото му се и тъкмо тук е загадката, тъй като той не бива чут нито от коментаторите извън книгата, нито от събеседниците си в книгата… Никой не се опитва да проумее казаното от него.

Разкриването му като изкупителна жертва се възприема трудно от потомците, както и от приятелите му. Макар ние да държим особено на казаното от Йов; и да го окайваме, че не е бил разбран. Ала сме дотолкова загрижени да направим Бог отговорен за всички нещастия на човека, и най-вече да не вярваме в Него, че крайният резултат си остава пак същият. Ние сме само малко по-лицемерни от приятелите. От онези, които си дават вид, че изслушват Йов, а всъщност не го чуват и думите му отиват на вятъра. Единствената разлика е, че не се осмеляваме да заявим безразличието си, докато приятелите му дръзват да го сторят:

Дълго ли ще говориш тъй? Думите от устата ти са бурен вятър! (8:2)

***
Ролята на жертва, която си приписва Йов, е дълбоко показателна за целия ансамбъл от текстове – Библията, която винаги и навсякъде изкарва жертвите на преден план. Дори при бегъл размисъл става ясно, че трябва да се търси в обща перспектива – тази на жертвата, заобиколена от множество врагове – причината за изненадваща прилика между речите на Йов и така наречените покаятелни псалми.

Относно тези псалми би трябвало да се консултира книгата на Раймунд Швагер.[2] В една много кондензирана форма текстовете на тези псалми пресъздават ситуацията, от която се жалва Йов. Раймунд Швагер не се е излъгал: невинната жертва по същия начин описва посегателствата, които е трябвало да понесе. Има обаче една разлика, която води до големи последици! В псалмите говорят само жертви; в диалозите на Йов се чуват и други гласове.

Обобщаването на пасажите, които ни разкриват най-добре Йов като изкупителна жертва, предполага и събирането на аналогични текстове от псалмите, често напълно аналогични, тъй като са взаимозаменяеми. Което предполага да се сложи акцент тъкмо върху онова, което по липсата на нещо по-добро наричаме изкупителна жертва – този великолепен общ знаменател на множество библейски текстове, тайнствено пренебрегнати досега.

За да прочистим ума си от неблагоприятното въздействие на пролога и за да разберем за какво става дума в Книга Йов, най-добре ще е да препрочетем някои псалми:

От всичките си врагове станах за укор
дори пред моите съседи
и плашило за моите познати;
които ме видят на улицата, бягат от мене.
Забравен съм в сърцата като мъртъв;
аз съм като разбит съсъд,
защото слушам злоречието на мнозина;
отвред – ужас, кога се наговарят против мене
и замислят да изтръгнат душата ми.
(Пс. 30:12-14)

2. ЙОВ, КУМИР НА СВОЯ НАРОД

Защо Йов се превръща в черна овца за своята общност? Не ни се дава конкретен отговор. И може би така е най-добре. Ако авторът бе споменал конкретен елемент или бе посочил някое събитие, възможна причина, каквато и да е тя, щяхме да сме убедени, че знаем, и да спрем да се питаме. Всъщност едва ли ще узнаем някога отговора.

Ала не си въобразявайте, че диалозите в книгата запазват в тази връзка абсолютно мълчание. Те са пълни със сведения, но трябва да умеем да ги потърсим. Относно избора на Йов като изкупителна жертва не трябва да се обръщаме към когото и да било. „Приятелите” например не казват нищо интересно. Те искат да изкарат Йов отговорен за злочестините, които му се е наложило да понесе. Смятат, че алчността му го е погубила; може би се е показал твърде неотстъпчив спрямо народа, възползвал се е от могъществото си, за да експлоатира слабите и бедните.

Йов минава за добродетелен, ала подобно на Едип, може да е извършил невидимо престъпление. Ако не той, то синът му или друг член на неговото семейство. Човек, осъден от гласа на обществото, не би могъл да бъде невинен. Но Йов се защитава упорито и в края на краищата нито едно от обвиненията не издържа. Обвиненията потъват в пясъка.

Някои коментатори упрекват Йов заради прекалено твърдата му защита. Липсвало му смирение и приятелите му с право се скандализирали. Упрек, който изцяло пренебрегва естеството на дебата. За да разберем възмущението на Йов, трябва да го осъзнаем в контекста, дефиниран от самия Йов.

Той не казва, че никога не е съгрешил, а казва, че не е сторил нищо, за да заслужи толкова крайна немилост; вчера го смятат за непогрешим, възприемат го като светец, а днес всички го хулят. Не той се е променил, а хората около него. Този Йов, когото всички днес ненавиждат, не може да е много по-различен от онзи, когото доскоро всички почитат.

Йов от диалозите не е вулгарен богаташ, изгубил всичкото си имане, нито някой, който, преминавайки от блясъка към мизерията, решава да поразмишлява с приятели върху атрибутите на Бога и метафизиката на злото. Йов от диалозите не е онзи от пролога. Това е голям водач, когото общественото мнение първо е тачило силно, а сетне внезапно е низвергнало.

О, да бях, както в предишните месеци…
…
когато пътищата ми се обливаха с мляко, и скалата лееше за мене потоци дървено масло!
Когато излизах пред градските порти и слагах седалището си на стъгдата, –
младежите, като ме зърнеха, отдръпваха се, а старците ставаха и стояха;
князете се въздържаха да говорят и туряха пръсти на устата си;
гласът на първенците замлъкваше, и езикът им прилепваше о небцето им.
Ухо, което ме чуеше, облажаваше ме; око, което ме видеше, възхваляваше ме,
защото аз спасявах викащия страдалец и безпомощния сирак.
Върху мене идеше благословението на погиващия, и на вдовишко сърце докарвах радост.
Обличах се в правда, и моят съд ме пременяше като мантия и превез.
Аз бях очи на слепия и нозе на хромия;
за сиромаси бях баща и внимателно изучвах тъжба, която не знаех.
На беззаконника трошех челюстите и из зъбите му изтръгвах откраднатото.
И казвах си: ще свърша в гнездото си, и дните ми ще бъдат много – като пясъка;
коренът ми е открит за вода и росата нощува на ветвите ми;
славата ми не старее, и лъкът ми е як в ръката ми.
Слушаха ме и чакаха, и бяха безмълвни при съвета ми.
След думите ми вече не разсъждаваха; речта ми капеше върху тях.
Очакваха ме като дъжд и отваряха устата си като за късен дъжд.
Случваше се, усмихна им се, – те не вярват; и светлината на лицето ми не помрачаваха.
Назначавах им пътища, седях начело и живеех като цар между войници, като утешител на плачещи.
(29:2-25)

Преди да стане изкупителна жертва, Йов е преживял период на славна популярност, почти граничещ с идолопоклонство. Тук виждаме, че прологът е оголен от достоверност. Ако Йов губи добитъка и децата си, тъкмо това е случаят, за да се припомни за тази загуба. Ала не за това иде реч…

Контрастът между миналото и настоящето означава не просто изпадане от богатство в бедност или от здраве в болест, а най-вече от благоразположение към немилост в очите на същата тази публика. Диалозите разкриват не само чисто лична драма, един криминален случай, а поведението на цял един народ спрямо „държавник”, чиято кариера е съсипана.

Колкото и да са съмнителни, обвиненията, на които е подложен Йов, са повече от показателни. Тъкмо в злоупотреби с власт е обвинен падналият властимащ. Йов силно напомня за тирана в гръцките полиси. Нима не заради това, пита Елифаз, Вседържителят се е обърнал срещу него:

Нима Той, страхувайки се от тебе, ще влезе в борба с тебе, ще отиде да се съди с тебе?
Наистина, твоята злоба е голяма, и беззаконията ти край нямат.
Наистина, ти взимаше залози от братята си за нищо и на полуголи събличаше дрехите.
На измъчен от жажда не даваше вода, за да се напие, и на гладен хляб отказваше;
а на силен човек даваше земя, и знатният се заселяше в нея.
Вдовици отпращаше без нищо, и сираци оставяше с празни ръце.
(22:4-9)

Съвременният читател на драго сърце възприема гледната точка на пролога, защото тя напомня за нашия свят или поне за идеята, която имаме за него. Щастието се състои в това да притежаваш възможно най-много неща, без никога да се разболяваш, във вечно опиянение от потребителското наслаждение. В диалозите, напротив, от значение са единствено отношенията между Йов и общността.

Йов представя триумфалния си период като есента на своя живот; другояче казано, сезона, който пряко предхожда ледената зима на преследванията. Възможно е немилостта да е отскоро и да е съвсем внезапна. Йов е зашеметен от това, че ненадейно се озовава в пълно омерзение. И чак до последния миг, както изглежда, Йов изобщо не е подозирал какво му се готви:

И казвах си: ще свърша в гнездото си, и дните ми ще бъдат много – като пясъка;
коренът ми е открит за вода и росата нощува на ветвите ми;
славата ми не старее, и лъкът ми е як в ръката ми.
(29:18-20).

Тайната на Йов е дадена в контекст, който не я обяснява, но позволява по-добре да я осъзнаем. Изкупителната жертва е низвергнат кумир. Възшествието и падението са обвързани. Знаем добре, че крайностите се докосват. Не можем да ги интерпретираме поотделно и не можем да изведем едната като причина за другата. Усещаме, че сме изправени пред социален феномен, който е реален, но трудно се поддава на обяснение.

Единствената обща точка между двата периода е единодушието на общността – първо в обожанието, сетне в ненавистта. Йов е жертвата на масовия обрат, на едно видимо нестабилно обществено мнение, капризно и чуждо на всяка умереност. Той не е отговорен за промяната в тази тълпа, подобно на Иисус в сходни обстоятелства – между Връбна неделя и Разпети петък.

За да го има това единодушие и в двете посоки, миметизмът на тълпата безспорно играе роля. Членовете на общността си влияят взаимно, те си подражават едни на други във фанатичното хвалебствие, последвано от още по-фанатична враждебност.

3. ПЪТЯТ НА ДРЕВНИТЕ, ПО КОЙТО СА ХОДИЛИ БЕЗЗАКОННИЦИТЕ

В последната от трите речи в Книга Йов един от тримата приятели, Елифаз Теманец, прави ясен намек за съществуването на предшественици на Йов – в двойното им качество на всемогъщи властимащи и изкупителни жертви:

Нима ти се държиш о пътя на древните, по който са ходили беззаконниците,
които преждевременно са били изтребени, когато водата се разляла под основите им?
Те казвали Богу: отстрани се от нас! И какво ще им стори Вседържителят?
А Той пълнеше с блага къщите им. – Но далеч от мен съветът на нечестивите.
Виждаха праведниците и се радваха, а непорочният им се присмиваше:
нашият враг е изтребен, а останалото след тях огън изгори.
(22:15-20)

„Пътят на древните, по който са ходили беззаконниците” начева с величието, богатството, властта, ала приключва с пълно падение. Ето ги двете фази, които откриваме в перипетиите на Йов, същия сценарий.

В един или друг ден Йов би могъл да се озове в списъка на онези „аноними”, за които се говори полугласно, защото името им е „заличено”. Той е от хората, чиято кариера рискува да свърши зле, тъй като е започнала твърде добре.

Подобно на мен, Елифаз противопоставя, а следователно и сближава тези две фази. Той вижда, че те образуват едно цяло и че не може да ги тълкува поотделно. Нещо във възшествието на споменатите човеци подготвя падението им. Цялата ни интуиция е налична в думите на Елифаз. Йов вече е извървял по-голямата част от „древния път на беззаконниците”. Той е в началото на последния етап.

Събитията, споменати от Елифаз, изглеждат далечни, сиреч изключителни, но не достатъчно изключителни, за да попречат на наблюдателя да ги обобщи и съзре в тях един повтарящ се феномен. Тук е прокаран път: мнозина са поели по него и ето че е дошъл редът на Йов. Тези съдби носят характерния профил на низвергнатия кумир. Подобно на Йов, те са предопределени от метаморфозата на обожествяващата тълпа в преследваща тълпа.

Елифаз не би могъл да говори с алюзии за събития, разполагащи се в миналото, ако паденията на беззаконниците бяха въображаеми. Той би трябвало да се позове на опит, познат на всички, защото това е опитът на общността. Насилственото низвергване на беззаконниците присъства във всички памети. Тези обрати впечатляват твърде много хората, за да останат в забравата, и стереотипните им характеристики облекчават спомена.

В очите на Елифаз и на общността „беззаконничеството” на тези жертви се откроява напълно, както впрочем и виновността на Йов. Но щом биват низвергнати от тълпите, бившите кумири не подлежат на оправдание; клетниците са завинаги осъдени. Единодушието срещу Йов някога се е проявило и срещу тях.

Същата история започва винаги по един и същ начин, затова предупреждението на Елифаз е доста разумно. Йов би трябвало да отчита думите на този мъдрец. Ала как да го стори, без да се отрече или да не се признае за виновен?

Може би самият Елифаз се упреква, че се е показал твърде приятелски или твърде братски спрямо престъпника, какъвто е Йов в неговите очи. Той говори открито за процеса на народна „справедливост”, който в неговата гледна точка не е нещо осъдително, а напротив, нещо напълно легитимно, непогрешимо и дори божествено. Съвестта му е спокойна. Всичко му изглежда наред. Тъкмо този ред, който се преутвърждава със строгост, която тримата „приятели” приемат като напълно удовлетворителна.

Сигурно ли е, че всички „беззаконници” са жертви на народни насилия? Ала за какво друго би могло да иде реч? Препрочетете последните стихове от цитата. Намеква се за насилствена форма на социално отхвърляне:

Виждаха праведниците и се радваха, а непорочният им се присмиваше:
нашият враг е изтребен, а останалото след тях огън изгори.

В контекста на едно архаично общество „радването на праведниците” и „насмешките на хората” не могат да останат без последствия. За да предизвика приписваните му нещастия, достатъчно е божеството да остави „праведниците” да действат; и те ще се позовават винаги на неговото отмъщение.

Насред тълпата се озовава жертвата с всичките си притежания. Онова, което може да се раздели, бунтарите вече са разделили, може би дори са хвърляли чоп, за да се избегнат взаимните кръвопролития. Останалото, включително бившият притежател, се консумира в изблик на безмерна радост.

Нещастието, очакващо „беззаконниците” по време на техния път, в края на „древния път”, би трябвало да наподобява онези прастари празници, чието провеждане, макар смекчено и ритуализирано, напомня „феномена на тълпата”. Всичко приключва чрез разправата с изкупителната жертва, която бива изгаряна или удавяна. Старите етнолози долавяха още по-крайно насилие зад наблюдаваните от тях форми. Мнозина съвременни изследователи смятат, че тези етнолози са станали жертви на своето романтично и колониално въображение. Лично аз, напротив, съм убеден, че старите етнолози са били прави. Те са имали своите предразсъдъци, и това е несъмнено, но пък и ние си имаме нашите, а претопленият русоизъм на нашето време, в стремежа си да вдъхва доверие, отхвърля безброй важни свидетелства.

Множество други пасажи внушават, че централното събитие на творбата – ужасяващите перипетии, на които е подложен героят – е повтарящият се феномен на колективното насилие, който атакува „големите”, „тираните”, но и не само тях, което винаги се тълкува като божествено отмъщение, като наказателна намеса на божествеността.

Ще дам само един пример. Той е част от речта на Елиуй, четвъртия събеседник на Йов. Неговата реч е сякаш дело на читател, скандализиран от безсилието на тримата първи пазители на обществения ред. Елиуй презира закостенялостта на тримата в традицията и смята, че ще успее там, където другите са се провалили.

Той е убеден, че е по-способен тъкмо защото е по-млад и презира миналото. Ала също се стреми да обрече Йов на мълчание, всъщност поднасяйки на не толкова изискан стил онова, което другите вече са произнесли. Елиуй принадлежи към един преодолян стадий на античната традиция, но казва не малко неща, правещи скритият сюжет на диалозите по-явен от всякога.

Темата за Йов, „потисник на народа”, фигурира и у тримата приятели, но Елиуй си служи с него в максимална степен. Така зад тези политико-религиозни формули изниква народното насилие.

А в един момент и Бог:

… Той съкрушава силните без изследване
и туря други на техните места,
защото Той прави известни техните дела
и ги събаря нощем, и те биват изтребени.
Той ги поразява като беззакония люде пред очите на другите.
(34:24-26)

Позовавам се на Йерусалимската Библия: нейният превод по великолепен начин обвързва идентичността на божественото с това на тълпата. Бог съкрушава силните, но тълпата ги изтребва. Бог оковава людете на беззаконията и намесата Му е публична. Тя се извършва чрез същата тази тълпа, която може би не остава пасивна по време на едно толкова завладяващо зрелище. Нека отбележим, че силните са съкрушени „без изследване” – ако е имало някакви съмнения. Тълпата е винаги готова да подкрепи божествеността, щом тя реши да накаже злите. И тутакси се намират други „силни”, за да заместят падналите. Божеството ги интронизира, но пък тълпата ги обожава, за да открие малко по-късно, разбира се, че те, за пореден път, са фалшиви избраници и че не струват повече от предшествениците си.

Vox populi, vox dei.[3] Както в гръцката трагедия възходът и падението на силните е мистерия, при това свята, а нейният завършек е най-ценената част. И въпреки че е неизменна, тя винаги се очаква с нетърпение.

Превод от френски: Тони Николов

Рене Жирар (1923–2015) е френски философ, който определя себе си като „антрополог на насилието и религиозното”. Роден e в Авиньон в деня на Рождество Христово през 1923 г., ученик в École des chartes от 1943 до 1947 г., където получава диплома за архивист палеограф, а впоследствие заминава отвъд Атлантика. Преподава френска литература в Университета в Индиана, а след това в престижния Станфордски университет от 1974 г., където ръководи департамента по френски език, литература и цивилизация до края на кариерата си. Автор на книгите: Романтична измама и романна истина (Mensonge romantique et vérité romanesque, 1961), Насилието и сакралното (La Violence et le Sacré, 1972), Изкупителната жертва (Le Bouc émissaire, 1982) и др. На български е преведена книгата му Видях сатаната как падна от небето като светкавица (София, Изток-Запад, 2006). Жирар възприема научните си занимания като „апология на християнството” и по един неподражаем начин обвързва в книгите си Евангелието и политиката. Той връща религиозното в полето на човешкия опит, показвайки, че „насилието и сакралното” са в основата на всяка култура. Неговата религиозна антропология, изследваща механизмите на „изкупителната жертва”, обръща мнозина невярващи към християнското откровение и показа как то взривява из основи всички предходни вярвания. Според Жирар Библията предлага алтернативна версия на културата и обществото, които винаги са изправени пред проблема за „изначалното насилие”. Предложеният тук текст е от книгата му Пътят на древните, по който са ходили беззаконниците (La route antique des hommes pervers, Paris, Grasset, 1985, p. 9-25), посветена на Йов.

[1] Йерусалимската Библия е превод на Библията в 43 тома, издаден от френското Библейско и археологическо училище в Йерусалим в периода 1948–55 г., придружен от богат критически апарат.
[2] Raymund Schwager, Brauchen wir einen Sündenbock?, München, 1978.
[3] Глас народен, глас божи (лат.). Б.пр.