Излезе вторият том от Избраните съчинения на Асен Христофоров, включващ „Трима с магаре из Рила“ и „Хунияда“. Кой е Асен Христофоров и доколко неговата „планинска проза“ е алтернативата на официалната литература под знака на социалистическия реализъм?
Проф. Николай Аретов пред Портал Култура
Какво е мястото на един толкова необичаен автор като Асен Христофоров – писател по неволя и възпитаник на Робърт колеж – в полето на българската литература от епохата на комунизма?
Първото, което трябва да се каже, е, че Асен Христофоров е наистина „друг”. Той стои встрани, подготовката му е друга – в чужди учебни заведения („Робърт колеж” в Цариград и „Лъндън скул ъф економикс”), в друга среда, въпреки че следи българската литература. Амбицията му също е друга. Този тип на университетски преподавател, който от време на време има желанието да напише една фикционална или мемоарна книга и да я предостави на публиката, е особено рядък, да не кажа, че почти не се среща у нас. В това отношение Христофоров е наистина изключение. Има неколцина такива автори в България, но книгите им са по-скоро мемоарни, докато още „Скици из Лондон” (1945) имат претенцията да бъдат литература.
Второ, той наистина държи да бъде икономист. И тук е другата разлика с по-ранната литература. В това съзирам много интересно разграничаване, например от Вазов, от Вазовото писане за Рила. Алеко Константинов е първата асоциация, нея я правят още критиците на „Скици из Лондон” през 1945 г., търсейки връзка с Алековата линия. Алеко, между другото, също е непрофесионален писател. Той е планинар, но е и адвокат и политик по професия. Другото, което ми беше интересно, е, че Христофоров търси връзки със съвсем маргинални фигури от българската литература, като позабравения днес Владимир Г. Шишманов, който за кратко е директор на Народната библиотека и издава съчинението си „Из рилските самотии” през 1906 г. под псевдонима Petrone. Днес се правят и други съпоставки с автори като Радичков или Ивайло Петров, автори, доста по-различни от Христофоров.
Замисленото от вас многотомно издание на Асен Христофоров поставя ли си за цел да го превърне в „класик” със задна дата? Да влезе той, по някакъв начин, в онова, което днес наричаме „литературен канон”?
Асен Христофоров не влиза в „канона”. А като пристрастен дори бих казал, че ако влезе там, това би означавало да го убием. При него има една много характерна ирония и самоирония, която откриваме и при Джером К. Джером. Той винаги е дистанциран от онова, което описва. Всъщност в това има нещо просвещенско. Волтер не е Кандид, той го гледа отгоре и го манипулира открито, казва си: „я да го поставим в тази ситуация и да видим дали ще издържи или няма да издържи”. Нещо подобно, но в по-малък мащаб има при Христофоров. Каноничността, освен всичко друго, изисква и някакви по-високи жанрове. Канонът предполага непременно роман, непременно поема, ако ли пък става дума за стихотворение или ода, то трябва да е някаква емблематична творба. А Христофоров бяга от тези неща.
Може би той създава алтернативен канон, нали и до днес има своите последователи?
Аз не бих ги нарекъл последователи, но има автори от следващото поколение, които сякаш вървят по стъпките му. Виктор Пасков и други автори се насочват към маргиналните хора, но в друга среда и при други условия. Така или иначе при него може би е налице по-скоро едно предусещане на по-следващото насочване към „нетипичния герой на времето”. Нека все пак да кажем, че Христофоров опитва да пише в „каноничния жанр” с роман като „Ангария” (1960). Това е голям исторически роман, посветен на важни събития – църковната борба в средата на XIX в. и първата „индустриализация” – става дума за добива на метал в района на Самоков по време на Османската империя. Но „Ангария” така или иначе не влиза в канона. И то не само, че не попада в него, но и критиката я разглежда някак повече от снизходително, неоправдано снизходително. А книгата добавя някои нови елементи. Написана е със завидно познаване на фактологията и на бита от онова време, на личностите от епохата. Мярка се кой ли не – включително Захарий Зограф и семейството му, Иван Богоров, владиката е също историческо лице. Така че тази книга би могла да се впише в канона, но не е влязла. Може би вече се е очаквало някакво по-модерно писане на историята. От една страна, в романа се долавя някакъв опит за ревизия, но той е половинчат, не е радикална ревизия на представата за история, за да привлече вниманието. От друга страна, романът „Ангария” не е бил достатъчно в „менстрийма”, за да изплува и да се превърне в събитие. И, на трето място, искам да кажа, че при определянето на „каноничността” играят роля и субективни личностни отношения, присъствие в писателския живот и т.н. Затова от 90-те години насам тихомълком или по-все по-открито се води спор дали наистина имаме нужда от канон, можем ли да го заместим, може ли да се намесим в него. Десетилетия наред, да не кажа близо век, се е изградил някакъв канон, той е мултиплициран по различни начини. Знаем кои са каноничните български писатели – Ботев, Вазов, Яворов, Елин Пелин, Йовков, от по-новите Талев и т.н.
Въпросът беше доколко алтернативен е Асен Христофоров? Със сигурност той не е забравен, продължава да бъде четен, книгите му се търсят по антикварите.
Христофоров е доста четен и то с голям интерес. Има хора, които си го следят, ревнуват си го, това си е „техният” Христофоров. Градят си едни разкази за него и тези неща циркулират в една, така да се каже, полуофициална литературна общност. Около него има легенди и дори напрежения. Сблъсках се например с проблема за един негов литературен полу-двойник – Любен Христофоров. Непрекъснато се задава въпроса той какъв е на Асен Христофоров, а те нямат никаква връзка. Този Любен Христофоров е автор на романи, публикувани през 60-те и 70-те години, бил е в Южна Америка и по професия е геолог. Този човек също има своя кръг от почитатели. Книгите му не са преиздавани, но те си ги знаят, четат си ги, ценят ги и ги обсъждат, иска им се да се преиздадат. Интересуват се от неговата биография, която е малко позната, може би има някъде архиви, извличат я от книгите му, а те са противоречиви, защото естествено, че са фикционални. Случаят на Любен Христофоров е друг – той печели от това, че е приключенска литература, която е рядък жанр.
Днес говорим много за „антитоталитарната литература”, търсим я в пространството на 60-те и 70-те. Доколко явен е бил бунтът на Асен Христофоров, легитимният бунт на маргиналната литература?
Асен Христофоров първи, подчертавам, наистина първи, и то в отпечатани книги споменава или намеква за комунистическите репресии. Например неговата собствена история с уволнението от Университета присъства във всичките му произведения – и в „Откровение”, и в „Скици из Рила” също присъства. Има я в издаденото, и в неиздаденото, като се разказват различни епизоди, но с времето разказът става все по-открито конфронтационен. Подривното при Христофоров е, че той се приближава до отделни разкази на Елин Пелин – той не идеализира „народа”. Всички други обичат да говорят за „народа” като висшия носител на големи добродетели. При него не е точно така. При него „народът” хитрува, нагажда се политически.
Трудността идва и от самата рецепция на Христофоров. Ние сме склонни да го представим веднага като мъченик, като праволинеен човек. А не е точно така, той се опитва да лавира. От една страна, не приема колективизацията, изказва се иронично. От друга страна, се прокрадват и други нотки, не чак в канона, но още в непубликуваното, от времето на първите „Мацакурци”, се казва – „те ще дойдат младите комунисти и ще оправят нещата”. Така че Христофоров не е изявен, афиширан враг на строя. В този смисъл той е човек, който е търсил своето място. Но аз не бих се наел да съдя за един човек по поведението му през 50-те, дори 60-те години, особено след като е минал през „Белене”. Характерно за него е, че във всичките си литературни и мемоарни произведения, той е критичен към всичко.
Не е ли поразяващо, че още като ученик в Цариград е мечтаел да заживее „спокоен селски живот”? А комунизмът принудително сбъдва мечтата и го заселва в Говедарци?
Всичко това, свързано със селото, според мен, е моментно настроение, тъй като той обича града. Обича Лондон, обича и Цариград, където в колежа е живял доста изолирано. Всъщност идеализирането на селския живот е градско явление. Селяните не го виждат така, това е градската гледна точка, това е културното, френско отношение към рустикалния живот и селската идилия.
Имате ли данни дали неговите герои в Говедарци са съхранили спомен за него? Наясно ли са, че са „мацакурци”?
Пази се спомен. Даже направих снимки на хубавата Гена от Мацакурци, при която ни заведе племенникът на Христофоров, който сега държи вилата – „Бърлогата”, която не е бърлога, а си е съвсем прилична къща. Заведе ни, жената беше сама, посрещна ни. И, от една страна, казваше: „Абе той е написал за мен едни такива работи, които не са верни”, но, от друга страна, беше поласкана, разбира се. Кметът на Говедарци беше наясно с историята, даже каза: „Ние трябва да сложим паметник”. Един от интересните хора, с които, за съжаление, не успях да се срещна втори път, беше библиотекарката в селото. Тя не е възрастна, за да има лични спомени, но познава съвременниците и даже показваше снимки на героите, на прототипите на героите на Христофоров. Така или иначе, знае се в Говедарци за Христофоров. Мисля, че вече е поотшумяла тази обида, за която той пише в „Откровение”. Може навремето да не са се харесали или да не са били съгласни с написаното, но е хубаво да присъстваш в литературата.
Мацакурци са неговите дъблинчани.
Самата дума „мацакурщина” все още май се върти, но хората в Говедарци твърдят, че е измислена от него, че фактически чрез Христофоров е влязла в езика. Сигурно е вярно, но така или иначе има някаква памет за този човек и за неговите книги в региона.
Носят се и много легенди за Христофоров като „писател в сянка”. Твърди се, след лагера „Белене” той е бил принуден да пише от името на други хора. Открихте ли някакви доказателства за това?
Има такива подмятания, но не попаднах на подобно нещо. Едно от нещата, които открих, е свидетелство, че помага на друг автор в тогавашния Кабинет на младия писател. Самият автор е маргинална фигура, търсих, разпитвах, мисля, че в Габрово е имало поет със същото име, който през годините така и не се е реализирал. Иначе го има компромисното му съдружие със Станислав Вихров, което прави възможно излизането на първата книга след лагера – повестта „Боен път” (1955), която Христофоров подписва с псевдонима Асен Доспейски. Имам чувството, че Христофоров е бил от хората, които са си държали на името и всъщност Доспейски е реалният „съавтор” в тази военната повест. Тогава името му не е било желано, което, според мен, е съвпаднало с желанието му да не се ангажира с тази книга. Разбира се, би било много интересно да се открие, че той е автор и на други творби, под друго име, споменават се такива неща, но нищо не може да се докаже. Около Христофоров, въпреки че е маргинален, въпреки че не е дооценен, се върти една митология, има пресилени спомени за него. Включително за това колко близък е бил с Георги Марков, че кой ли не ходил в Говедарци, на вилата му, какво почтително отношение е имало към него, колко са го ценили. Много от легендите, както знаем, тръгват със задна дата.
А какъв беше вашият личен мотив да се заемете с творчеството на Христофоров. Как открихте или преоткрихте творбите му, за да станете и негов биограф с „Асен Христофоров: От Лондон до Мацакурци през Белене” (2011)?
Личният ми мотив е, че в семейната библиотека на баба ми и на родителите ми имаше почти целия Христофоров. Не всичко, разбира се, и без автограф, но аз съм го чел като ученик, радвал съм се и оттогава го ценя. А щом започнах да се занимавам с литература, си казах, че някой ден ще трябва да се насоча към този писател, още повече, че не е коментиран. Всичко стана малко неусетно, на стъпки. По повод на предишния му юбилей написах една вестникарска статия и много ми се щеше да я продължа. Ето как полека-полека стигнах не само до книгата, която написах и публикувах, но и започнах да се замислям над проблема за антитоталитарната литература и Христофоров. Тогава се свързах с Румен Аврамов, който независимо от мен работеше върху тритомника с избрани икономически, литературни творби и документи на Асен Христофоров, издаден през 2010 г. в поредицата „Наследство” на БНБ. Свързахме се и си давахме кураж. Подтиквахме се взаимно и си казахме – защо не направим конференция, пък и една изложба. После се роди идеята да отидем в Пловдив и да представим изложбата. Заедно с него, с Румяна Пашалийска и Ромил Атанасов, който е племенникът на Христофоров, ходихме в Говедарци и в Самоков.
Как виждате рецепцията на Асен Христофоров сред младите поколения? Ще се поднови ли публиката му? Има ли шанс неговото „бягство в природата”, тази планинска проза да бъде четена и преоткрита от днешното еко-поколение?
Трудно е да се каже, макар „зеленото” да е във възход през последните 10-15 години. Мога само да направя аналогия с някогашната му „планинарска” публика. Аз с голяма мъка издирих писаното за Христофоров. То е публикувано в разни самоковски вестници, в „Ехо” и т.н. Та в един от материалите авторът преразказва свой разговор с Христофоров и начертава негов съвършено праволинеен образ: Христофоров ни учеше да пазим природата, да не сечем гората и т.н. Сигурно е призовавал да не секат гората, но надали е казвал „вашето мляко е по-хубаво от всякакво вино” и други такива, малко „купешки приказки”. Един подобен образ на Христофор ми се струва доста книжен и плакатен. Ето защо малко се боя да не вземат да сведат неговата проза до някакви лозунги.
Николай Аретов е професор дфн в Института за литература, зам.-главен редактор на списание „Литературна мисъл”, главен редактор на издателство „Кралица Маб”. Автор на множество публикации в научни и литературни издания, между които книгите „Димитър и Рахил Душанови” (1988), „Преводната белетристика от първата половина на ХIХ в. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията” (1990), „Убийство по български. Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления” (1994; 2007), „Българското възраждане и Европа” (1995; 2001), „Васил Попович. Живот и творчество” (2000), „Национална митология и национална литература” (2006), „Българската литература от епохата на националното възраждане” (2009), „Асен Христофоров: От Лондон до Мацакурци през Белене” (2011). Издател на тритомника с Избрани съчинения на Асен Христофоров, от който вече излязоха първите два тома.
