Тази история съм я чел по книгите. Някъде в класиката. Но понеже се случи и при нас, натурална, автентична, без литературни примеси, ще ви я разкажа тъй, както се случи при нас. Пък класиката си е класика. Тя седи на най-горния рафт на секцията в кабинeта на председателя на ТКЗС-то и чистачката леля Паша я пребърсва от време на време с парцала, за да не излезе, че председателят съвсем не чете – Шолохов, Полевой… А пък аз си взех да чета от библиотеката „Наследникът от Калкута“, дето излезе миналата година. Но още не съм я прочел. Ще кажете, как така, нали си читател-ударник на библиотеката. Ударник съм, ама това е дебела книга, със стотици герои, преплетени, едни и същи хора се появяват с различни имена, забравяш кой кой е, връщаш се да ги преговориш.
Нашият председател на ТКЗС-то се казва Малчев. Но името лъже. Той е голям мъж, кожата му ще се пръсне от вътрешна сила. Има гъста брада и се бръсне по два пъти на ден, защото иначе заприличва на въглищар. Ходи с тия новите, модерните найлонови ризи, пръв от околните председатели на ТКЗС-та смени мотора с кош с Волга. С баща ми са били съученици и като завърших техникума, лятото преди казармата, татко ме прати при него да му помагам, за да добия размах, тъй се изрази татко. Носех му папките, острех му моливите, наливах прясна вода в гарафата, друсах се с него по черните пътища във Волгата, когато инспектираше добивите. Тия инспекции завършваха с обяд на открито, селяните се стараеха, посрещаха го подобаващо. Що кокалчета хвърчаха по време на тия обеди в храстите или в реката.
При нас е поле от край до край. И тук-таме само има растителност, китки дръвчета, храсталак. По черните пътища привечер се прибират кравите. Вървят тежко, виметата им се люлеят. И току някоя се поспре и пусне една питка на пътя – голяма като супник, топла-топла. Ето ти го, след тях върви и пастирът дядо Ончо. Дядо Ончо беше зевзек, да не му стъпиш на езика. От друга страна, Малчев също искаше да минава за шегаджия, за душа човек. Беше спрял Волгата встрани на пътя, за да се изпикае в храстите. Аз пушех цигара, след техникума тате ми беше разрешил да пуша. И в тоя момент се занизаха кравите, а след тях дядо Ончо.
– Здрависимо, началник – бодро се обади пастирът. – Напояваш ли, напояваш ли?
– Ончо, не хитрувай, ами чакай да те питам нещо. Искаш ли да изкараш пари? – обърна се към него Малчев, докато си закопчаваше дюкяна.
– Че кой е този луд, дето да не иска? – спря се дядо Ончо и се подпря на гегата.
Аз нямам представа дали идеята на Малчев беше почерпена от класиката, или беше плод на въображението му. Но ето какво каза той:
– Ще ти дам 500 лева, ако изядеш ей тая питка – вдигна си панталона с палци Малчев и се изпъчи пред стареца.
Тогава една крава струваше там някъде – малко над 500 лева. Това бяха много пари.
Дядо Ончо дори не се и замисли. Седна по турски в прахоляка на пътя, измъкна от торбата си една лъжица, започна да гребе и да яде.
Малчев го наблюдаваше. Дядо Ончо ядеше енергично, със замах. Яде каквото яде, остана по-малко от половината. Вдигна глава.
– Началник, ако ти изядеш останалото, няма да ти искам пари.
Малчев малко трудно се сгъна на две, но и той седна на пътя.
– Дай лъжицата – каза. И започна да гребе и да яде.
Свърши се, двамата си обърсаха устите с ръка и се разделихме по живо по здраво.
До вечерта цялото село знаеше за случката. Аз повече не стъпих при председателя. Реших да си остана при героите от „Наследникът от Калкута“. Вярно, бяха пирати, разбойници, измамници, но при тях имаше класа. Класа!
