Начало Идеи Гледна точка Слънцето на Андалусия
Гледна точка

Слънцето на Андалусия

Теодора Димова
06.01.2015
1617

TDimova

Светлината на Андалусия е трудно да бъде описана. Меланхоличният покой и огнената страст, които се раждат под слънцето на Андалусия, е трудно да бъдат описани.

Лесно може да се разказва за дворците на маврите, джамиите, превърнати в църкви, величествените катедрали, изящните сгради с балкони от ковано желязо, цветята, кактусите и мушкатата по тях, за римските мостове, за селцата по склоновете на тази равнинна, обла земя с къщи, боядисани изцяло в бяло. Може да се показват снимки на еврейските квартали с улички, колкото две разперени ръце, на малките магазинчета в тях, на непретенциозните кръчми по тротоарите, на малките кръгли площади с каменни пейки, потънали в сянката на портокаловите дървета, на портокалите. Истински портокали зреят по дърветата по това време в Южна Испания, дърветата, освен че са потънали в зеленина, са обсипани и с портокали, но те били кисели, не ставали за ядене, от тях се правели само мармалади и разни ликьори, които се изнасят в цял свят. Глобата за чужденците, които не могат да повярват на тези портокали и посягат да ги докоснат и пипнат, е едно евро, но полицаят само ми се усмихна и весело размаха пръст, казвайки нещо на своето гърлено, скоротечно, бълбукащо андалуско наречие.

Може да се показват каталози и да се гледат филмите на National Geographic за приказния замък Алхамбра, за строгите червеникафокафяви стени без прозорци, без никакви орнаменти отвън и за смълчаната, ненатрапчива, кротка и бездънна красота на вътрешните дворове, изграждани като музика от алабастър, мрамор и кедрово дърво, в техния център винаги има шадраван, защото за арабите, построили двореца Алхамбра, символът на живота е водата, защото сред пустинните пясъци именно водата ражда и поддържа живота. Във всеки вътрешен двор, във всяка зала в този дворец има изящна, различна по форма и големина каменна мида, от която водните струи изскачат и се преплитат по невъобразим, изпълнен с бляскаво въображение начин. Може да се описват нежността и ромона, спокойствието на тези шадравани, които придават на тишината и великолепието на залите само още по-голяма плътност, които фокусират светлината в себе си и я разпръскват наоколо заедно с освежителните водни пръски. Може да се разказва за стройните кипариси, за огромните магнолии с тъмнозелените си, лъскави листа, за градините и парковете с привлекателни, омайни имена, които създават дълбока и плътна прохлада, за алеите, обсипани с малки речни камъчета, защото така пръстта между тях задържа за по-дълго време влагата.

Всичко това е описано в пътеписи, разкази, истории, легенди, всеки е предавал това, което най-силно се е запечатвало в съзнанието му. Гледали сме толкова много филми за Испания. В албумите и в интернет снимките са милиони. Но има нещо, което нито кинокамерите, нито фотошопът могат да предадат.

Онова, което не може да се види нито на снимките, нита на каталозите, нито на картичките, нито на филмите, е светлината на Андалусия. Именно нейната светлина беше моето истинско потресение. Как може да се каже, че светлината там е повече, е по-голяма, е по-дълбока, е по-светла, е по-прозрачна, е по-одухотворена, отколкото тук! Как може да бъде небето там да е по-голямо, по-бездънно, по-безкрайно, отколкото небето тук! Как може да се изрече, че светлината там е като живо същество, което докосва, пронизва и теб, и те прави прозрачен, осветен, обгърнат отвсякъде като пред очите на Бог! Не искаш, а и не можеш да се скриеш от това слънце, което те следва и обгръща отвсякъде, колкото и плътни да са слънчевите ти очила, колкото и дълго да стоиш в сянката на някой каменен зид, рано или късно все излизаш и започваш да плуваш в тази светлина, която едновременно те пронизва и обгръща, едновременно те разпъва на кръст и те възражда, приближава те до смъртта, но и до нещо друго, отвъд нея, нещо реално, съществуващо, неназовимо. Любовта и смъртта, смъртта и Бог, смъртта и животът се приближават до краен предел, до предела на невъзможност, до предела на човешката поносимост в тази ярка, всепроникваща, ослепителна, величествена светлина, която едновременна разранява и чудно пречиства. Светлина, която едновременно смазва и възражда.

Едва сега, едва сега разбрах онези андалуски песни, които винаги са ме привличали и озадачавали, техния дълбинен, като че ли неподвижен, застинал на една нота вой. Воят на човека, разпънат, прозрачен пред това небе и пред тази светлина, неговата кратковременност и преходност, неговата абсолютна незначителност, но и неговата болка, и неговата страст, и неговият копнеж, и неговата любов – не по-малко ярки и изпепеляващи от самата светлина.

Любовта и смъртта са в опасна, почти нетърпима близост и се ражда андалуската песен, фламенкото, бикоборството, защото там, пред тази светлина животът е толкова кратък, и любовта също, и всеки миг, всеки миг може да те пронижат рогата на биковете или любовта на Кармен, всеки миг те пронизват и смъртта, и животът, и любовта, и безкраят на бездънното небе.

Затова, струва ми се, може се каже, че светлината в Андалусия е по-голяма, по-дълбока, по-светла, по-прозрачна, по-одухотворена, отколкото тук. Поне аз така я видях и почувствах на Нова година.

Теодора Димова
06.01.2015

Свързани статии

Още от автора