„Изповедите на авантюриста Феликс Крул“, Томас Ман, превод Жанина Драгостинова, издателство „Колибри“, 2025

Томас Ман е „труден“ автор, а „Изповедите на авантюриста Феликс Крул“ е измежду най-трудните му романи. Не че „Доктор Фаустус“, „Вълшебната планина“ или „Йосиф и неговите братя“ са „лесни“. Всеки текст на големия немски класик представлява сериозно предизвикателство. Но тук то е двойно. Защото Томас Ман работи върху 450-те страници през целия си съзнателен живот. След първото издание, през 1911 г.[1], ще последват още 43 години тежък, къртовски труд. Ще последват безброй много редакции, докато през 1954 г., няколко месеца преди смъртта си, авторът не издаде окончателната версия на „Изповедите“. Всъщност и тя не е окончателна, защото както Гогол е мислел за втори том на „Мъртви души“, така и Томас Ман е мислел за втори том на „Изповедите“. Ето защо е практически невъзможно да се анализира тази книга. Чия изповед представлява тя? На автора? На Феликс Крул? Или на един безсмъртен читател, който изследва как с времето се променя жанрът на „изповедта“? Та нали и Августин, и Русо пишат „Изповеди“. Вдъхновяващи „Изповеди“ издава (през 1905 г.) и Манoлеску, румънски авантюрист, вдъхновил немалко литературни експерименти в началото на XX век. Несъмнено приликите между тези три типа „изповеди“ са далеч по-малко от разликите. А може би никоя от въпросните „изповеди“ не е съвсем изповед? Още повече че немската дума bekenntnisse има твърде голям кръг от значения. Би могла да означава „самопризнания“ и да бъде подстъп към Кафка. Неизбежни са аналогиите. Дори само защото и при двамата автори главният герой живее не в дом, а в хотел. И при Томас Ман има метаморфоза. Феликс Крул се превръща във Веноста и непрекъснато променя собствената си идентичност (затова и завижда на жените, които при всеки сключен брак имат правото да сменят имената,  съответно и самоличността си). Феликс е като един съвременен Протей. Той няма съдържание, но за сметка на това е съвкупност от безброй много форми и социални роли. Той е сляпа приумица на Волята и неслучайно историята на неговия баща е повторение на историята с бащата на Шопенхауер. И двамата са родени в провинция Рейнгау. И двамата са производители и търговци на вино. И двамата фалират и се самоубиват.

Възможно ли е тогава романът на Томас Ман да представлява своеобразна схолия към „Светът като воля и представа“? При утвърдителен отговор ще трябва да признаем, че в такъв случай би трябвало жанрът да носи и нещо (да кажем, кръвната група) на същия този Протей, по чийто калъп е отлят главният герой Феликс Крул. Можем да обясним непрекъсната смяна на формите с желанието за игра. Желание, колкото зряло и сериозно, толкова и инфантилно. Има в него нещо от гега и бурлеската, нещо от водевила и буфонадата. Йохен Фогт го обяснява с влиянието на нямото кино и с приятелството на Томас Ман с Чарли Чаплин. Или, кой знае, може би „природата“ на романа изисква подобно „вавилонско“ смесване на жанрове, емоции и стилистики? Иначе що за роман ще е онзи, в който няма нарцистично-еротически бутафории? Щом романът (по дефиницията на Хегел) е разглезеното дете на буржоазията, няма как да е иначе. Сякаш, търсейки подобни (на пръв поглед парадоксални и несъвместими –като Шопенхаур и с Хегел) закономерности, Феликс Крул трябва да е влюбен в майка и в дъщеря едновременно. Дали е възможно това да е приятелско намигване към Набоков? Или към Карл Густав Юнг? А защо не – към духа на епохата? Сякаш онзи Zeitgeist, за който говори Хердер, произволен и ирационален, е същество от плът и кръв и романът иска да се сбори с него. Иска да го победи и ремитологиза. По същия начин, по който Менелай побеждава Протей. Несъмнено няма нищо по-изкусно от подобна победа. А дали в изкусността ще чуем прилагателното „вкусен“, или ще видим прелъстителната стихия, чието очарование не се поддава на определение, зависи от нас. Въпрос на дисциплина и фантазия, на литературни предпочитания… и на култура, разбира се. Защото четенето на Томас Ман изисква най-вече и преди всичко култура.

––––

[1] Тогава Томас Ман започва да работа върху „Смърт във Венеция“ и задълго  „замразява“ Изповедите.