Начало Книги Смеещият се човек е тъжен
Книги

Смеещият се човек е тъжен

Бистра Величкова
17.08.2023
4368
Елена Алексиева, фотография личен архив

„Иронията е естественото ми състояние. Погледнете само колко безумни сме всички и колко безумно живеем. Да сте видели някой да плаче над собствената си глупост? Няма и да видите. Смеещият се човек е всъщност тъжен човек, който се бори с тъга, по-голяма от самия него. С други думи, в смеха няма нищо смешно. Той е знак.“

Моята среща с текстовете на Елена Алексиева се случи през 2006 г., когато в първи курс в университета прочетох книгата ѝ с разкази „Читателска група 31“ (2005). Книгата ни я препоръча нашият преподавател тогава Марин Бодаков (по-късно разбрах, че е и поет). Мисля, че ние бяхме първият курс, на който преподаваше. На нас, студентите, много ни харесваше, че е млад, енергичен и с желание да разговаря с нас на философски и литературни теми извън учебния материал. Бях го попитала тогава кой съвременен български автор ще ни препоръча. Той веднага посочи Елена Алексиева и наскоро излязлата ѝ книга с разкази. След лекциите минах през книжарница „Нисим“ на бул. „Васил Левски“ и си купих  „Читателска група 31“. Беше ми хем интересно, хем малко объркано, хем трудно за разбиране, хем не можех да я оставя. След година продължих с романа ѝ „Рицарят, дяволът, смъртта“ (2007). Мисля, че и там усещането се запази. Оттогава следя и чета всяка творба на Елена Алексиева и ми харесва, че умее да предизвиква читателя да мисли. Така е и в романа „Вулкан“, където измежду абсурдността, иронията и комизма прозират и драматизъм, и тъга. На въпроса ми как пише и дали се притеснява от неразбиращи читатели, авторката отговаря: Писането не е следване на схема, а безкрайна и безотговорна игра. Упражнение по свобода – на духа, на мисълта, на въображението. В този смисъл неразбиращите читатели не ме притесняват. Книгите не са конфекция, нямат идеален за всекиго размер. 

За мен е чест, че днес, години след завършването ми и първата среща с текстовете на Елена Алексиева, имам възможността да разговарям с нея за най-новия ѝ роман „Вулкан“, който е интересен експеримент, висока литература и комедия в трагедията. Бих се радвала, ако моят преподавател Марин Бодаков можеше да прочете това интервю. Бих се радвала, ако можех да му благодаря за това, че беше ориентир за добрата литература в най-ранните ни формиращи години в университета. Благодаря му с поглед към звездите!

Вашият роман „Свети вълк“ получи три от най-авторитетни награди през 2019 г. – Роман на годината на НДФ „13 века България“, на Портал Култура и на Литературен клуб „Перото“ в НДК. Тези награди, които са безспорно признание за литературния ви талант, притесниха ли ви, че при следващите ви книги очакванията към вас ще са още по-големи? Докато пишехте романа „Вулкан“, мислехте ли дали ще се получи достатъчно добър и ще достигне успехите на предишната ви книга?

Знаете ли, без да омаловажавам наградите – които са безспорно приятен и гъделичкащ суетността феномен – вече се намирам в етап, в който не се вълнувам особено от признанието, а от разбирането. Това е, което търся. А и толкова оборотното понятие „успех“ не ми е съвсем ясно като определение, затова гледам да го избягвам. Важно ми е книгата да става така, както аз я искам, аз да съм добре с нея.

Как се роди идеята за романа „Вулкан“ и колко време ви отне написването му? В едно интервю казвате, че той е продължение на „Свети вълк“. По какъв начин, тъй като двете книги нямат нищо общо по отношение на сюжетната линия? Дори споменавате, че планирате това да бъде трилогия, чиято трета част предстои.

Връзките между книги, които могат да бъдат обединени по един или друг начин, не са само сюжетни или с прескачане на герои от една в следващата. За мен е далеч по-важно те да са на идейно ниво, а „Вулкан“ определено доразвива и тласка напред идеи, залегнали във „Вълка“. Да не говорим, че те имат и сходни конструкции – на пътя, на непрекъснатата и флуктуидна промяна на хората в тях, на онова, което за себе си наричам „затягане на примката“. Това са моите идеи за човека изобщо и за човека в частност – тукашния и сегашния. За бягането от и постоянното неочаквано намиране на себе си. За времената, които носим в себе си и по чието течение също се носим в търсене на опора, на нещо определено, което да ни обособява, без да ни унищожи. За връзките между нещата, а не толкова за самите неща. По третия роман мисля отдавна и работя по него, но няма да прибързвам да говоря какъв си го представям и как ще е свързан с останалите, докато не стане факт. Не от суеверие, а защото в хода на писането всичко се променя до неузнаваемост, тоест, изкристализира и не ми се ще да влияя на този процес с предварителни разсъждения. Колкото до „Вулкан“, самото му написване ми отне малко повече от година. Идеите, заложени в него, ме вълнуват от дълго време. Сякаш самият роман си беше там някъде и просто чакаше да излезе на бял свят, да бъде въплътен в своите герои и истории. Но мисленето ми отнема много време, много по-дълго от писането.

Определяте „Вулкан“ като „постпреходен роман за българското настояще в неговото абсурдно и смешно до болка безсмислие“.Вулкан“ действително не е класически роман, в смисъла на класическата конструкция: герои, фабула, завръзка, кулминация. В него има нещо пънкарско, деветдесетарско, хаотично като самия преход, който също участва активно с цялата абсурдност. Героите са някак самостоятелни, понякога се срещат, друг път не, но въпреки това разказът и историята вървят напред. Защо избрахте тази нетрадиционна форма на разказване, която за някои читатели може да бъде леко объркваща?

Аз не бих се съгласила, че „Вулкан“ не е класически роман, защото романът е жанр, в който е възможно всичко и по всякакъв начин. Той е по-скоро ренесансов, полифоничен и донякъде карнавален роман – поне като форма. Но формата не я избирам аз, просто следвам героите и идеите си, които в повечето случаи са по-скоро техни, отколкото мои. Не знам какво би объркало подготвения и достатъчно ерудиран читател, за когото романът не е непременно линейно повествование с ясни ориентири, изобилни авторски разсъждения и предварително зададени внушения. За мен писането не е следване на схема, а безкрайна и безотговорна игра. Упражнение по свобода – на духа, на мисълта, на въображението. В този смисъл неразбиращите читатели не ме притесняват. Книгите не са конфекция, нямат идеален за всекиго размер.

Има ли автори, които са ви повлияли за този стил на писане? Или автори и произведения в такъв стил, с които можете да сравните „Вулкан“?

Не, няма. Но има автори, които говорят за ужасно сериозни и болезнени явления по подобен мрачно-ироничен или пък откровено смешен начин. Без да правя сравнения – и като си говорим за класика – сещам се например за „Мъртви души“.

В романа описвате актуални социални проблеми с хипербола и комизъм. Например, разказвате за едно дете на име Милена, което се ражда с дефект – силно окосмяване. Съдбата на това дете кара човек да се разчувства и натъжи. Точно в този момент текстът ни атакува с абсурда, изведен до крайност. Сблъсъкът със света на това „дете маймуна“ искрено ни разсмива. Играете с емоциите на читателя. Вместо да задълбочите драмата, я извеждате до краен абсурд. Смехът ли е начинът да оцелеем от трудностите и абсурдите в живота? Защо избрахте този метод на разказване – драма, съчетана с абсурд, ирония, хипербола и комизъм?

Няма по-сериозно и по-дълбоко нещо от смеха. В сравнение с него драмата е фасулска и дълбоко безинтересна работа. Мен поне не ме влече. Аз самата съм смешен и смешлив човек. Иронията е естественото ми състояние. Погледнете само колко безумни сме всички и колко безумно живеем. Да сте видели някой да плаче над собствената си глупост? Няма и да видите. Смеещият се човек е всъщност тъжен човек, който се бори с тъга, по-голяма от самия него. С други думи, в смеха няма нищо смешно. Той е знак.

Един от интересните герои в книгата е Сатан Пирдопски, който има пънк група. В духа на новата мода и напредването на медицината той решава да си направи операция за смяна на пола. Интересна случка описвате с него. Майка му отива да му купи рокля, като се притеснява какво да каже на продавачката. Тук отново ни разсмива абсурдът, майката не е притеснена от това, че доскоро е имала син, а днес дъщеря, тя е притеснена от това какво ще каже на другите. Това ли е манталитетът ни, не да търсим причината за големите проблеми и промени, а тревогата какво ще кажат другите, да не би да ни осъдят?

Какво ще кажат другите е абсурден и дълбоко валиден фактор за начина, по който се приемаме. А себеприемането на повечето хора е свързано с усещането им за правилност – достатъчно е да имат външно потвърждение, че са правилни. И за това никой не може да бъде обвиняван. Вижте, човекът е дълбоко несамостоятелно и плиткоумно създание. Той не е просто социално, а колективно същество – на този принцип работят рекламата, пропагандата и каквото още се сетите. Пък и Сатан не взема въпросното решение сам, а е тласнат към него отново от външни сили. Това е отчаяно и безплодно решение и неговите последици стават ясни по-нататък в романа. Защото никой не може да избяга от себе си, още по-малко пък тогава, когато няма и понятие кое е това „себе си“. В това отношение Милена е далеч по-зряла и адекватна.

Как се роди образът на Сатан Пирдопски? Какво беше вдъхновението за него?

Сатан – и в двете му валенции, на Сатан и на гадателката Афродита, си има прототипи. Но прототипите се явяват тогава, когато имаш нужда от тях. Когато си в състояние да ги разпознаеш. Колкото до вдъхновението, аз отдавна не работя с такива понятия. Прозата – и особено романът – е тежка и сложна машина, която сама ти налага какво и къде да търсиш. Авторът просто мисли и евентуално намира. Да кажем, че имам късмет в търсенето и намирането на хора и неща.

Кои бяха основните трудности, с които се сблъскахте, докато пишехте романа? Имахте ли предварителна структура на сюжетната линия, на героите? Имахте ли режим на писане? Имаше ли моменти, в които искахте да се откажете, защото не харесвате накъде върви сюжетът и историята?

Няма писане без отказване, поне при мен е така. Особено когато става въпрос за роман, това ми се случва поне по няколко пъти. И не защото не ми харесва кое накъде върви, а защото чувствам, че не върви естествено, не следва своя собствен ход, а по-скоро аз несъзнателно се опитвам да налагам едно или друго. В мига, в който освободя себе си – и романа – от желанието си да контролирам (а също и от свързаните с него страхове), нещата потичат нормално. Както вече казах, романът е сложна и тежка машина, която всеки миг може да те смаже и да те погребе под останките си. За мен този риск е най-голям, когато си откажа свободата да се доверя на писането и на героите. Точно затова – за да си дам тази свобода – не работя с предварителни нагласи, структури и сюжети. Всичко просто се случва и не го карам или тласкам аз да бъде такова, каквото е. Никога не знам накъде вървя и докъде ще стигна. Имам някаква хлабава и условна структура, колкото да ми създаде илюзорното усещане, че няма да потъна в произволно избран момент. И тя непрекъснато се променя. Но това е за мен, не за романа, за мое собствено утешение. Аз съм авантюрист по природа и ако знам предварително къде и как ще стигна, вероятно никога няма да тръгна натам.

От излизането на първите ви книги в началото на 90-те години до най-новите какво се промени в творчеството ви? Как се променихте вие като писателка?

Трудно ми е да си направя такава равносметка, защото на човек рядко му се удава смислено да се погледне – и прочете – отстрани. Но мога да кажа, че станах може би по-сурова и по-взискателна към всичко, което подписвам с името си. Вече не се хвърлям на всяка идея, която ми дойде. Като млада имах чувството, че времето ми е безгранично. Сега не е така. С годините имам нужда от все повече свобода и съответно ставам все по-непримирима със себе си и със света около мен. Потребността ми от писане полека-лека се превърна в потребност по-скоро от мислене – и двете станаха едно и също за мен. Понякога ми липсва тази безотговорност и чиста мускулна радост, която виждам в текстовете си отпреди. Но по-важното може би е, че посоката не се промени. Аз дори не знам коя е тази посока, просто я следвам. Научих се да ѝ се доверявам повече, отколкото се доверявам на себе си. Напоследък много мисля за края – не за физическия край, а за края изобщо. И съм все по-сигурна, че няма значение накъде вървиш, а само че си вървял.

Коя беше книгата в началото на пътя, която имаше най-голям успех и ви даде увереност, че това е вашето поприще?

Не мога да туря пръст върху някоя от своите книги и да кажа „тя е“. Не съм мислила никога за поприще или съдба. Просто винаги съм знаела, че искам да пиша и да стигна до предела на възможностите си, за да видя какво има там. Имам огромен късмет, че най-близките ми хора ме приемаха и продължават да ме приемат с този товар, който си е лично и напълно егоистично мой. Не знам дали са разбирали какво точно правя, но разбираха, че това съм аз, и ме обичаха и обичат такава, каквато съм. Приемат ме, а това вече е много. Дори един човек да те приеме в живота ти е истинско чудо.

Завършили сте международни икономически отношения, имате и докторска степен по семиотика. Как и кога разбрахте, че литературата и писането са вашата професионална сфера?

Мисля, че вече донякъде отговорих на този въпрос. Пък и аз никога не съм искала да ставам икономист или каквото и да било от този порядък. Просто доказах, че тази работа не е за мен. А иначе не „работя“ писател, професията ми е конферентен преводач. Как и защо се стигна дотам, вече е съвсем отделен въпрос. Търсех баланс между писането и изкарването на прехраната и мисля, че успях да си го осигуря. Но и семейството ми ме е подкрепяло много – отначало неосъзнато, а после все по-съзнателно и категорично. Близките ни винаги са най-големият казус. В това отношение срещнах не само разбиране, но и вяра. Много е важно някой да вярва в теб, особено когато и сам не си вярваш.

Как успяхте да се задържите в литературата през годините? Имало ли е период, в който сте искали да се откажете?

Не съм сигурна, че знам какво е „да се задържиш“. Просто правих онова, което обичам да правя – поради инат, егоизъм и усещане за собствената си свръх-ценност, което на практика си е инфантилизъм. С една дума, писах. Не съм искала да съм в литературата, а само да пиша. Но се оказах там. И да, много пъти съм искала да се откажа – не от писането, а от литературата. Литературната индустрия, литературната среда са ми противни и чужди, особено откак се превърнаха в място за постигане на „успех“, а не в арена за борба на идеи. Впрочем българската литература никога не е била нещо по-различно. Успешният писател отдавна вече не е мислител, а най-обикновен литературен чиновник и глашатай на одобрени и политкоректни схващания, зададени отвън и отгоре – където и да е това. Не харесвам литературата, но все още я обичам. Не знам колко дълго още ще издържи това съжителство. Но някои живеят така цял живот.

Романът сте посветили на баща си. Защо избрахте да го посветите на него? Бихте ли ни разказали повече за връзката баща-дъщеря? Има ли нещо от нея включено в романа?

Във „Вулкан“ има връзка дъщеря-баща, макар и по-скоро плод на фантазиите на едно самотно момиче – моята героиня Милена. Но тя няма отношение към посвещението, съвсем друга е. Посветих романа на баща си, защото той почина, докато го пишех. Беше последният ми кръвно близък човек. Така и не разбрах дали ме четеше, дали познаваше дъщеря си като писател. Но вярваше в мен безрезервно и ме приемаше без никакви уговорки. Открих го късно и късно проумях колко много си приличаме всъщност. Исках да му посветя най-доброто от себе си и го направих. Той беше човек, който запази свободата си до края и уважаваше чуждата свобода. Едва сега започвам да осъзнавам колко много е преминало от него в мен през кръвта и през общия ни живот.

Елена Алексиева е родена в София през 1975 г. Завършила е Първа английска езикова гимназия. Има магистърска степен по международни икономически отношения от УНСС и докторска от Нов български университет по семиотика/литература с дисертация на тема „Динамика и трансформации на знака. Екзистенциалната семиотика в романите на Дон ДеЛило и в „Горски цар“ от Мишел Турние“ (2005). Автор е на две стихосбирки: „Бримка на сърцето“ (1994) и „Лице на ангел-екзекутор“ (1996). Следват романът дневник „Синята стълба“ (2001), сборниците с разкази „Читателска група 31“ (2005), „Кой?“ (2006), романите „Рицарят, дяволът, смъртта“ (2007) и „Тя е тук“ (2009), разказите „Синдикатът на домашните любимци“ (2010), романът „Нобелистът“ (2011). Има два сборника с пиеси: „Ангелски огън“ (2014) и „Жертви на любовта“ (2015). Издала е сборник с детски приказки „Приказките на господин Кабода“ (2017). Романът „Свети Вълк“ (2018) ѝ носи множество награди. Последван е от книгата с разкази „Прекъсването на Самсара“ (2021), която получава Националната литературна награда Йордан Радичков. Най-новият ѝ роман е „Вулкан“.

Бистра Величкова
17.08.2023

Свързани статии