„Козият рог“ на Николай Волев (1994)

Мне отмщение, и АЗ воздам

Трагичната смърт на режисьора Николай Волев постави много въпроси. Опитвайки се да си отговоря поне на някои от тях, стигнах до отзивите за неговия филм „Козият рог“ (1994), появили се през май-юни 2024 г. в сп. „Кино“.

Сигурна съм, че авторите на две от становищата са авторитетите, отказали сценария преди повече от 30 години. Остарели интерпретации, критически клишета и соц-реалистически трафарети, гарнирани с кулинарна лексика и с цитат от интернет коментари като аргумент. Замразени като във фризер за цели 35 години – за подходящия момент.

„Оригиналът“ не остарява, а само трупа патина като старо злато! – това е основният мотив на двете рецензии. – Докато втората версия не издържа на съзнателно поетия риск и остава някъде в каталога на избледнелите и забравени филми.“

Напротив. Разказът на Хайтов, съставен по умишлено скритите записки на родопския учител Атанас Райчев, отдавна е „избледнял и забравен“, и днес след 57 години дължи славата си единствено на двамата режисьори. „Бившият лесничей“ отдавна не е това, което беше наложено в общественото съзнание и в литературата през 60-те г. Отдавна лъсна неговият примитивен консерватизъм и национализъм, да не говорим за други грехове…

Филмът на Волев в никакъв случай не е „избледнял и забравен“. Филмът е съзнателно потулен и осъден да „избледнява“ – негледан, непоказван по екраните. Дотолкова скрит, че след смъртта му телевизиите почетоха режисьора с кадри от първия филм…

„Нищо не е такова, каквото изглежда, и дори името, с което го наричаме, не отговаря на същността му“ – би казал Волев. 

Режисьорът е дал отговора си предварително. „Козият рог“ е филм тъкмо за отмъщението – като феномен, който взривява основите на човешкостта, деградира естествените корени на живота. В отмъщението се оглежда отново грозният образ на насилието. Отмъстителят прилича на насилника. Това са огледални светове във филма на Волев, който във всичко вижда единството на противоположностите.

*

Когато за пръв път кандидатства, сценарият е отхвърлен от НФЦ. Може би тъкмо защото в това време на реваншизъм в самото начало на „прехода“ този сценарий е бил просто непоносимо актуален?…

Но за Волев препятствията само дават начален тласък. Явява се на конкурс и успява. Не другаде – в родината на Куросава, в Япония. Искат го и в Германия, но в замяна на пълна власт върху творческия процес. Тогава отново кандидатства в НФЦ и най-после проектът е одобрен.

За разлика от хладния прием на националистите у нас, филмът е приет с голям интерес от зрителите и критиката в Гърция и Турция – две така фанатично противостоящи в етническо и религиозно отношение държави, а също и в християнска Сърбия.

Волев приема този интерес като признание за общочовешкия смисъл на творбата и предлага Панорамата на неговите филми да бъде открита тъкмо с този филм, тоест оценява го като своя най-важен филм – изнася го пред скоби, като представителна извадка за своята работа в киното.

Филмът получава четири награди на международни кинофестивали и покана за участие на Филмовия фестивал във Венеция. А Джина Лолобриджида сравнява съвсем младата актриса Елена Петрова с Ингрид Бергман от „За кого бие камбаната“.

*

„Козият рог“ на Волев не е римейк на прочутия филм на Методи Андонов. Съпоставката на двата филма е неминуема, но неправомерна, защото те са от два различни художествени свята, изградени в два различни типа поетика. Създадени с амплитуда във времето от 22 години, с различна дистанция от оригиналния разказ.

„Долу ръцете от „филма-светиня“! – възкликва видна кинокритичка, „непростимо млада“ през 1994 г. Канонизирането и иконопочитанието е познат нашенски синдром на литературните митове и легенди, но чак пък дотам, че да превърне един отзив в пасквил!?…

Неправомерно е да се прилага изискването за елементарна „правдоподобност“ и „вътрешна пластика“, каквато не може да се търси при тази символна знаковост на цялата образност на филма. Съотношенията между „реалистична пластика“ и „семиотичност“ са били винаги предмет на спорове – както в литературата, така и в киното. Това е израз на упорито нежелание да се вникне и приеме различния семантичен ключ, в който режисьорът изгражда поетиката на този филм.

Това е филм със самостойни, различни философско-художествени внушения. Всъщност – авторски филм на Волев, който е не само продуцент и режисьор, но и равноправен автор на сценария. Според мен – единствен автор. Неслучайно Хайтов – за чудо – по собствено желание се отказва от половината от авторските си права. Осъзнал е, че едва ли би могъл той сам да стигне до подобни философско-психологически проникновения.  

Волев си е Волев – той работи с чувствата си. Чувствата са въплътени в ярки визуални образи, но тези образи се превръщат във философско-поетически символи. Без това да намалява тяхната белетристична плътност и „вътрешно-психологическа пластика“, която е „притча во езицях“ за критиците. Както в поетиката на Тарковски, в романите на Достоевски, тук става дума за „поетика на идеите“…

Режисьорът съзнателно и дръзко поема риска на експеримента – нова филмова версия – чисто философско-психологическа, освободена от всякакъв битовизъм и елементарна историческа правдоподобност. Филмът само взема повод от разказа, а не е негова илюстрация и екранна адаптация, каквато е филмът на Методи Андонов през 1972 г.

„Козият рог“ (1994) е може би единственият опит в българското кино – много дързък и амбициозен – в стила на Волев, да се „пренапише“ шедьовър, вграден вече в културното съзнание. Не нов прочит – друг прочит. Мога да предположа – със сигурност, че Волев умишлено се е пазел да препрочита разказа и да гледа първата екранизация.

След проблемите с филма „Маргарит и Маргарита“ през лятото на 1988 г. режисьорът търси нов сюжет, в който да избяга от социалните катаклизми, все по-неконтролируеми и енигматични. Оттласква се от социалната проблематика и търси изход в дълбините на човешката природа.

Търси сюжет за идеите си в историята, скрива се в миналото. Но миналото е само прикритие. Главният въпрос, който го занимава, е изключително актуален – сега и винаги: темата за насилието и отмъщението. Кореспондира пряко с бруталността на съвремието.

Едно странно видение, което въображението на режисьора надстроява над познатия сюжет на разказа, се превръща в ядро и квинтесенция на филма: любимият на Мария, който я връща към женската ѝ природа, всъщност се оказва друговерец. За ужас на баща ѝ, обсебен от неистова жажда за мъст.

Мария гледа с удивени и невярващи очи как нейният любим се моли за опрощение на „греховете“ си, кланя се на някого – невидим и неведом. Залива се в неудържим смях: на кого се кланяш, аз съм до теб – ти си до мен, – ти си моят Бог, пред когото се прекланям… У нас е всичко – цялата вселена. Какви грехове?…

Както възкликва Жени Хайтова, находката на режисьора „извисява трагедията до нивото на сблъсъка между черния мавър Отело и бялата християнка Дездемона“.

Това видение наистина преобръща филма изцяло. И го извисява високо над битово-историческата правдоподобност. Тъкмо от друговереца Мария за пръв път чува думите „Обичам те!“ – като Божия благодат. Думи, които се превръщат в лайтмотив и изместват императивите на гнева и агресията: Убий-Бягай!, Убий-Бягай! – ключови императиви в съзнанието на девойката, превърната в жестока машина за отмъщение от собствения си баща.

Когато се ражда любовта, тя ражда и милостта към всичко живо. „Обичам те“ – като благослов, измества всичко и се превръщат в парола и ключ към другия, човешкия свят, в който основна ценност е любовта, милостта и състраданието.

Волев дръзко разкъсва познатия сюжет. Много силно начало – преплитането на християнската молитва в черквата и призивите на мюезина от минарето – този проглас веднага удря камертона на целия филм. Преподрежда композицията – чисти и концентрира.

Контрастът между черните траурни дрехи, в които е скрита героинята, и живата, ярка и топла красота на актрисата, е много силно въздействащ, поразява всички сетива. Изключително драматична завръзка са сцените на насилието – реализъм „до кокал“. Караиван е заставен да бъде безсилен свидетел на поругаването и умъртвяването на жена му. Пред обезумелите от ужас очи на детето. В първия филм мъжът отсъства, неговото присъствие тук е ключов момент.

Тези кадри са най-силните и драматични сцени във филма. Те обосновават психологически жестоката непреклонност на отмъстителя. Звънтежът на чановете, завързани за шията на унизения роб, остава завинаги знак за приближаваща трагедия, за драмата на поругаването и унижението.

За разлика от елементарния диалог в първия филм, тук още в началото детето онемява от преживения ужас. Мария е безмълвна. Това е една от големите находки на Волев. Безмълвието прави задачата изключително сложна, но дава невероятен шанс на актрисата да покаже дълбоката си вътрешна сила и изразителност.

*

Филмът на Волев е нова, дръзка философско-психологическа интерпретация на насилието и деградиращото му въздействие върху човешката душевност. Както насилието над другия, така и насилието над собствената човешка природа води до самоунищожение.

Отмъщението е друга форма на насилие. Отмъстителят прилича на насилника. Противоположностите се допират. Не е случайно повторена огледалната сцена с убийството на един от турците – аналогично на първата сцена, в нея също присъства дете. Покъртителен в повторението си е моментът, когато бащата крещи „Бягай!“, а детето ляга върху трупа на баща си. Ясно е посланието – човешкото страдание, и от едната, и от другата страна, е еднакво покъртително. И несправедливо.

Жаждата за възмездие се превръща в ужасно насилие над човешката природа. Тя разрушава естествената логика на биологичните пластове в човешката психика. Тази деградация е внушена с особено психологическо проникновение – острието на отмъщението се врязва с особена сила, рекушира в плътта на самия отмъстител.  Превръща се в самоубийствено насилие – към най-близкия и към самия себе си.

Караиван – куц, навъсен, зловещ – стига дотам, че в яростта си крещи на собствената си дъщеря: – Ще те убия! – Синдромът „Аз съм те родил, и аз ще те убия!“ въздига тяхната драма до общочовешки измерения. Прилича на Тарас Булба, на Иван Грозни, който убива сина си…

Опитвайки се да заглуши, да убие поривите на нейната естествена човешка природа, отмъстителят сам се превръща в насилник. Особено се гневи на пораждащата се милост у нея. Ожесточено потъпква всеки нежен кълн на милостта. В първия филм бащата убива козлето, което тя прегръща, ожесточава сърцето ѝ – насилва я да участва в убийството.

Но любовта е неизбежна. С нежните си кълнове тя взривява този жесток свят на насилие и отмъщение. Тя е богът, когото търсят и Караиван, и ахрянина: „Може би Бог е един и ние го наричаме с различни имена“ – казва младият козар, когато Мария за пръв път проговаря думите на Божието благословение: „Обичам те“.

Императивите на гнева, първичният инстинкт да отмъщава е възпрян от „Обичам те“ – като благослов. Любовта поражда човешката милост, милостта към всичко живо. Тя отказва да убива дори с риск за живота си, когато вижда проявите на обич у турците.

Незабравима сцена – бащата става ням свидетел на любовта на дъщеря си с друговереца. Козият рог на отмъщението е изпуснат на земята, ненужен. Невероятно намерен детайл – някакво насекомо лази в окото на Караиван, той не усеща. Насекомо или най-неочаквана сълза, пита се зрителят…

Не могат да се забравят очите на Александър Морфов в този момент. Така обсебен и непримирим, че възприема любовта им като ново поругаване на семейната чест. Това води до още по-жестоко насилие – от гняв и ревност бащата удушава любимия на дъщеря си. Обладана от любов и мъка, захвърлила оръжията на гнева, тя остава беззащитна и уязвима и пада покосена върху трупа на любимия. За жалост, в първия филм никакъв, дори сподавен потрес не личи в съответната сцена. И никаква „правдоподобност“ няма в тези букети за мъртвия…

Финал. Драмата на отмъстителя. Едва пред трупа на мъртвата Мария оръжието пада от ръцете на Караиван. Главните врагове – Беят и Бащата, сякаш се смиряват пред лицето на нейната смърт. Последният куршум срещу турците идва от ръката на Бея, за да запази Мария. Безсмислено е вече да стрелят един срещу друг.

Смъртта на любимите изравнява всичко и всички.

С последни сили Караиван стоваря последния камък над грамадата камъни на гнева. Цял един живот като Сизиф ги е мъкнал непосилно по стръмното на омразата си, трупал ги е пред раззинатата врата на опустелия си дом.

Както има време за хвърляне на камъни, така има и време за събиране на камъни.

Огнището отдавна е загаснало. Турците са накуп – мъртви. Отмъщението е въздадено.

Но какво от това – след като отмъщението е възмездено с нова смърт. Със смъртта на най-скъпото му. Мария става изкупителна жертва за греховете на баща си.

Смертию смерть поправ. Жертвоприношение совершилось!

*

Мария е първата роля на съвсем младата Елена Петрова. Нейното безмълвие е страхотна находка. Единствено със силата на невероятните си очи и изразителност на лицето, с „хореографията“ на жестовете и тялото актрисата изразява внушенията на режисьора. Красотата, съчетана със самороден талант, е невъобразима художествена сила.

Едрите планове на оператора Красимир Костов – особено безмълвните сцени – лица, жестове, „неравнодушна“ природа – възхитително композирани, крият огромен драматичен заряд. Невъобразимите гледки на величествената природа извисяват драмата на някакъв необозрим връх. Действието се развива в пещерата, известна като „Очите на Бога“ – тоест цялата трагедия се развива пред Неговите очи: „О, Бог не види ли!?…“

Костюмите (Мария Сотирова) – стилизирани, изразяващи само същността, без капка елементарен и сковаващ етнографизъм (като одеждата на Катя Паскалева, взета директно от Етнографския музей). Особено затрогваща е прозирната за светлината бяла дреха на Мария – като самодивска риза, толкова красиво внушение за уязвимостта на чистотата и нежността.

Филмът представлява забележителен визуален израз на хуманистичния поглед на режисьора, който взривява света на „вековната злоба на роба“, на робската мъст, извисявайки трагичната тема за любовта, която е другото име на Бог в нас: „Може би Бог е един и ние го наричаме с различни имена“…

А може би името му е Любов. Защото кой е човекът, който е най-близо до Бога? Човекът, изпълнен с Милост, човекът, който обича. И не само това – любовта е неизбежна, животът няма друга алтернатива. Крехките кълнове на любовта ще покълват завинаги и навсякъде, защото животът продължава единствено чрез любовта. 

Какво друго може да ни спаси, освен Любовта?!

ВОЛЕВ: „Нямам визитна картичка. Но пък си измислих визитка: „Обичам да обичам. Обичам да бъда обичан“.

*

Естествено е, че филмът на Волев няма касовия успех на първата екранизация. Внушенията на този филм не са за масовата публика, тя ще се потопи в телесността. „Плюят семки и ядат пуканки“ – повтаря Волев отчаян. Никой не вниква.

„Киното загуби усещането за Храм.“

Откога и кой измерва стойността на един филм с неговата конвертируемост и касов „успех“? Единствено нашето време – на търговците в храма, може да претендира за такъв критерий.

Философската категориалност, до която са извисени образите, превръща творбата в съвременна философско-историческа притча. Притча, която разтърсва и разтерзава. Толкова милост…

Да не повярваш, че филмът е от зимата на нашето недоволство – на стръвното ожесточение и злост в началото на 90-те.. Това е притча, която съизмерва общочовешкия драматизъм на проблемите си с класическата древногръцка трагедия.

ВОЛЕВ: „Участието на моята версия на „Козият рог“ на 22-рия фестивал на европейското кино в Букурещ, посветен на опазването на културното наследство, беше изключителна чест за мен. Филмът беше селекциониран наред със световни филмови шедьоври, сред които „Великата илюзия“ на Жан Реноар, „На западния фронт нищо ново“ на Люис Майлстоун, „Строго охранявани влакове“ на Иржи Менцел, „Момчетата от улица Пал“ на Золтан Фабри, „Капитан Конан“ на Бертран Таверние и „Балът на пожарникарите“ на Милош Форман. След прожекцията в неделя вечерта, обсъждането на „Козият рог“ и разговорът ми с публиката продължи с половин час повече от предвиденото време и така застраши да провали следващата прожекция“.