Джуно Диас, роден в Доминиканската република, отраснал и живеещ в САЩ, дебютирал със сборник разкази (Drown), получава за „Краткият чуден живот на Оскар Уао” награда Пулицър. Получава и още доста литературни награди, а отзивите за книгата са наистина впечатляващи.
Възможно ли е една история да преплете семейната история на три поколения с историята на Доминиканската република от епохата на Трухильо (управлява между 1930 и 1961), един от най-кървавите диктатори на ХХ век, да среща миналото и настоящето едновременно по мистичен и по подигравателно недоверчив, ироничен начин, да е колкото драматична и тъжна, толкова и забавна, да е умна и силна, но и лека и ненатоварваща? Да е едновременно история-фуку (фуку – „проклятие или зла орис на Новия свят”) и история-сафа (сафа – заклинание против уроки)?
Е, историята, която тази книга разказва, е точно такава. Не толкова кратка, но със сигурност чудна и майсторски написана. Различни гласове разказват живота на Оскар, дебелото доминиканско момче, после и младеж, все така дебел, маниак на тема компютърни игри, комикси, фантастика и Стивън Кинг, автор на романи, които пише най-вече за себе си, но над всичко страстно желаещ любов, както и историята на сестра му Лола, на тяхната майка, а също и на нейния баща…
Езиците, които говорят героите и разказвачите в романа, са едновременно литературни, „високи” и „ниски” – смесица от английски и испански жаргонни изрази, ежедневния език на улицата. Критици сравняват красноречието на повествователя в романа с монолозите на Цукерман от романите на Филип Рот. Проницателен, остроумен, ироничен, изключително начетен, познавач на масовата култура, познавач на историята и литературата, владеещ блестящо изкуството да разказва – ето такъв е повествователят в „Краткият чуден живот на Оскар Уао”.
На пръв поглед читателят се усъмнява в подготвеността си да разбере всички препратки, които романът прави към комикси като „Фантастичната четворка” например, игри като „Подземия и дракони”, фантастична литература (и нямам предвид „Машината на времето”, „Война на световете”, „Дюн” и разбира се „Властелинът на пръстена”, които, мисля, повечето от нас са чели), киносериали като „Зоната на здрача”. Да не говорим за историческата и литературната култура на автора, които са си истинско предизвикателство. Работата е там обаче, че съмненията бързо изчезват, стават ти някак неважни, дори не винаги се обръщаш към изключително подробните бележки под линия (поздравления и за тези на преводача) или пък се връщаш към тях после, по-късно, защото всъщност има случаи, в които авторските бележки са си цели истории. Но всичко това не подценява читателя, не го кара да се чувства незнаещ или неподготвен. Само събужда любопитството му. А има и още нещо. Диас притежава удивителната способност да превключва от едно към друго ниво в повествованието, разказвачът владее способността да говори толкова много „езици”, че винаги поне един от тях се оказва твоят. Затова просто можем да кажем и така: историята в романа е „една много яка история”, а писането на Диас – абсолютно „маниашко писане”.
„Краткият чуден живот…” е роман за любовта. За възможната и невъзможната любов, за мечтаната и реалната, за съдбовната и случайната. Той е и роман, който независимо че гледа навън, към голямата история, прави това от стаята на едно семейство, от стаята на Оскар Уао – в дома му или тази в колежа.
В една от критическите статии за книгата на Джуно Диас пише: „Краткият чуден живот на Оскар Уао” е удивителен и не твърде кратък роман, който би могъл да се опише като „Марио Варгас Льоса среща „Стар Трек” или „Дейвид Фостър Уолас среща Кание Уест”.
През 1996 г. излиза романът „Безкрайна шега” на Дейвид Фостър Уолас, определян от критиката като един от най-влиятелните романи в съвременната американска, а и не само, литература. През същата 1996 г. излиза първият сборник с разкази на Джуно Диас, определян като събитие и постигнал безпрецедентен успех в САЩ. През 2008 г. Дейвид Фостър Уолас се самоубива. През същата година Джуно Диас получава Пулицър за своя роман „Краткият чуден живот на Оскар Уао”.
