Начало Идеи Гледна точка Сметката
Гледна точка

Сметката

6310

Емилия каза на Надя, че се е обадила на всички, които са в наличност. И повечето казали, че ще дойдат.
– Къде ще е сбирката?
– Там. На същото място. Там сега долу на партера има китайски ресторант. Ще се съберем в него.
Надя пристигна с половин час закъснение. Емилия скочи и двете се прегърнаха и запищяха.
Заведението цялото беше затворено заради тях. Бяха им подредили една дълга маса. Надя не беше виждала някои от съучениците си от четирсет години, от завършването на гимназията.

Келнерът китаец беше много любезен, сякаш беше издялан  от захарен блок. Постоянно обикаляше масата и питаше кой какво иска. Момчетата удариха по две-три ракии и се развеселиха. И зад новите им черти на възрастни отпуснати мъже се подадоха онези незабравими физиономии, с които Надя толкова беше свикнала от училище.

Китайският ресторант беше в сградата на момичешкото общежитие. Общежитието на момчетата беше в съседната сграда. Някой се сети за Блашо Лечев, който беше починал. Беше момче от Родопите, от Широка Лъка и гениален математик. Изобщо не използваше тебешир на черната дъска, когато го изкарваха отпред да реши някоя задача. Само си скръстваше ръцете, мълчеше някое време и после казваше отговора. И никога не бъркаше.
Отляха от чашите си за него.

Вечерта напредваше. Някои станаха да танцуват. Но бързо се умориха и седнаха. И изведнъж се сетиха за Киви.
– Абе какво става с Киви? Някой знае ли нещо?
Както винаги, Татяна беше тази, която знаеше.

Киви беше техният несменяем нощен възпитател. Ученици от предишните випуски го бяха кръстили така на името на нощната птица киви. И прозвището му се предаваше като щафета от випуск на випуск. Като капсула от сребро с послание до поколенията.
Никой не знаеше истинското му име.
Киви ходеше с една дълга синя манта до коленете. Джобовете ѝ бяха издути от връзките с ключове от най-различни помещения, шкафове и чекмеджета в общежитието. Той постоянно мъкнеше ключовете със себе си. Но ако потрябваше нещо, например лейкопласт или амидофен, той беше насреща.

Киви бдеше за дисциплината – да не се яде в стаите, да не се маже направо от бурканите с лютеница върху хляба, както правеха повечето момичета; държеше да се гасят навреме лампите по стаите вечер; за другите неща, за пиенето и пушенето, да не говорим. Но понякога имаше провали. Горе например, в таванското помещение под покрива, където момичетата простираха дрехите си, в единия ъгъл имаше дюшек. Кой ли момчак го беше довлякъл там? Киви много пъти го навиваше на руло и го прибираше в склада, но дюшекът винаги се появяваше в ъгъла. И накрая Киви се предаде, вдигна ръце и просто престана да се качва до таванското помешение.

През март момичетата окичваха цялата му манта с мартеници, от горе до долу. И от синя тя ставаше червена и бяла.
В края на всяка година се случваше един ритуал. Обикновено, когато не беше на смяна, Киви прибираше мантата си в едно шкафче с два катинара. Но момчетата редовно я измъкваха в края на годината, нарязваха я на ленти и окачваха лентите върху клоните на голямото дърво във вътрешния двор.

Надя се беше отнесла. Тя гледаше в черното стъкло на прозореца на китайския ресторант и виждаше отраженията на себе си и на съучениците си като под вода. Сякаш гледаше през пластовете време. Тръсна глава и се опита да чуе поне последните думи на Татяна. Но Татяна беше свършила разказа си. Някои от момичетата си бършеха очите. А момчетата бяха станали сериозни. И Надя изведнъж реши да не разпитва за Киви. Нека всичко да остане така за нея – само с прякора и с нарязаната на ленти манта.

Това беше справедливо. И, в крайна сметка, напълно достатъчно. То казваше всичко.
Келнерът китаец се приближи към масата. Носеше сметката.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора