0
2793

Смешнострашно

Случаят (или рекламата) си бият понякога шеги: огромният билборд на „Орлов мост“ в началото на „Цариградско шосе“ (посока хотел „Плиска“), е избрал ето такава иронична последователност: минава пред очите ни възпламеняващият лозунг на Костя Копейкин „Възраждане за България“, веднага след него се изтърколва примамващото обещание на Николаос Цитиридис „Нещо смешно всеки ден“. Спонтанно, по волята на Тюхе, фалшивите страсти на продажното „Възраждане“ се преобразяват в платените смешки на лъскавия Цитиридис: шоуто за пореден път сдъвква и поглъща политиката. Макар че, от друга страна, политиката отдавна се е превърнала в шоу. А сред най-смешните са предизборните студиа с разни мераклии за власт и слава: Бойко Василев пита един от тях на какво най-много държи, той чистосърдечно: „Да сме живи и здрави!“ При този отговор дори изпеченият водещ на „Панорама“ не издържа и искрено се разсмя: „Аз Ви питам в политически план“, разясни. Е, в политически план нищо изненадващо – газпромско-путински опорки…

Тук вече не е смешно, а страшно. Отчиташ, че към политиката – една доста комплицирана сфера на дейност, се насочват хора, за които всичко е от просто по-просто: правиш това едно (и само него) и нещата се оправят. Мисленето, тоест, се е симплифицирало почти до границата на не-мисленето, до глупостта и тъпотията. Но за този риск – надвиснал над целия свят, оставаме глухи и слепи: щрауси, заврели главите си в пясъка. И тъкмо това използват по блестящ начин партии като „Възраждане“, за да привличат симпатизанти: не мислете, шоу гледайте, ние ще ви оправим…

Такива опростенчески подходи в днешния сложен свят обаче крият предизвикателства, които неминуемо се видоизменят в гигантски проблеми. Простите каубойски политически възгледи на Доналд Тръмп, концентрирани в пропагандни туити, доведоха привържениците му до щурма на Капитолия; простите блатни исторически възгледи на Владимир Путин, концентрирани в „украинските“ му речи, доведоха до безподобна агресия срещу независим Киев и до най-голямата планетарна криза след края на Втората световна война. Един руски наблюдател отбелязва, между другото, че Путин е работил и като таксиметров шофьор: всеки втори негов български колега е готов светкавично да ви разясни, ако му дадете възможност, как всичко – от икономиката до геополитиката, може да се оправи, но трябва да се извърши това и това. Това и това, нищо друго – толкова било елементарно, толкова било просто, толкова било близко до ума. Лесна рецепта, безпогрешна. Лесните рецепти обаче не изличават несгодите и неприятностите, по-скоро обратното – създават нови, по-страшни. Затова дори подобни „чичовци“ да ни се струват безобидни и смешни, клоуни някакви с червени балони в ръце, тези техни балони са пълни с толкова опасен заряд взривно вещество, че застрашават с неминуема гибел цялата земя.

Да, на днешния човек му омръзна да му е сложно. Той иска леки решения, ако може само с едно махване на ръката. Че и друг да ги вземе. Невероятният успех на фентъзи поредицата на Джоан Роулинг за Хари Потър е красноречив показател: ще му се на човечеството вълшебна пръчица, която като я завърти, всичко да изсветли – облаците по небосвода се разбягват, слънцето грее щастливо, тревата е зелена, морето синьо, „животът е по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден“… Вярно, „Песен за огън и лед“ („Игра на тронове“) на Джордж Р. Р. Мартин е фентъзи-отговорът на бляна за вълшебна пръчица – борбата за власт е оплетена, пресичат се множество интереси, всякакви интриги се кроят: бой на всеки срещу всеки, никой в нищо и в никого не е сигурен… Но и „Песента“ не минава без магическите дракони, които предопределят крайния изход. Тоест един е само инструментът, едничко е средството, което издухва грижите…

Тази е причината човечеството все повече да се доверява на одиозни политически фигури, които му предлагат тъкмо лесни решения, само бързи рецепти. В това отношение се отличихме особено ние, българите: на кого ли не делегирахме отговорност, за да ни оправи и да потекат реките от мляко, мед и масло. И светкавично се разочаровахме: ей го, този също не мисли достатъчно за народа – докопа кокала и му обърна гръб. Но! – когато искаш някой друг да мисли вместо теб, не бива да се сърдиш, че не мисли точно като теб: на този свят няма двама еднакви човеци, дори да са еднояйчни близнаци. А и – още по-важно – мисленето е индивидуално действие, не е колективно (няма колективен разум): предоставиш ли мисленето другиму, ти пропадаш веднага в категорията на не-мислещите, тоест на безсмислието. И така – загубил смисъла, изхвърчаш от планетарното колело на живота, което с все по-голяма скорост лети ли, лети напред, без да чака никого – нито заспалите, нито оклюмалите…   

Умората от засукания глобален свят и от непрестанно настояващите да се полагат и инвестират умствени и волеви усилия демокрация и пазарна икономика е налегнала цялото човечество, включително българите. Най-вече нас, тъй като на тия предявявани ни изисквания реагираме или първосигнално, посягайки към елементарните възвания на разни популистки партии и движения, или пък изобщо не реагираме, отивайки за гъби. Гъбите обаче, които набираме по време на тази наша безидейна и бездейна разходка, често се оказват отровни и доста зле ни влияят на стомаха; разстройваме се. Но отново: понеже нито желаем, нито ни изнася да признаем, че сами сме си докарали тия колики, ругаем демокрацията, която, видиш ли, ни ги била докарала. И пак стигаме до простите решение и газпромско-путинските опорки…

В края на 80-те преживяхме един възродителен процес, стига ни толкова. Затова колкото и билбордът на „Цариградско шосе“ да ни изглежда шегичка – не е. Билбордът на „Цариградско шосе“ е предупреждение. Предупреждение да мислим с главите си, защото това, което ни се струва смешно, изведнъж може да стане страшно. Толкова страшно, че никога повече да не ни е до смях…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияБитие-то и неговата празна тайна
Следваща статияОтново под мотото „За първи път“