Днес, Велики четвъртък, когато пиша този текст, в Йерусалим, в Гетсиманската градина се случва събитие, което на нас, сегашните хора, ни е все по-далечно, все по-чуждо, все по-невнятно. Иисус и апостолите са се събрали в градината, но вместо следовниците Му да бдят с Него, те спят, „понеже очите им бяха натегнали“ (Матей 26:43), докато Той в същото време, „като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се и думаше: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти“ (Мат. 26:39). И така три пъти – толкова, колкото в същата печална нощ Петър ще се отрече от Учителя си. Знаменателно съотношение: ако Иисус се смирява пред Отца и се отдава в ръцете Му, то Петър не се смирява и не се отдава, а се примирява с безумството на тълпата и предава своя Господ Бог преди да пропеят първи петли. Разликата е колосална: за да се спаси от обвинителния пръст, насочен към него, Петър се свива, три пъти се свива и се сгърчва, превръщайки се в незабележима точица във всемира – той се прибира в границите си, в безопасните си човешки граници като охлюв в черупката си и затова от постъпката му остава една смущаваща следа от слуз, пяна, лига. Иисус постъпва напълно иначе: Той се отдава на Божията воля и по този начин възприема Бог в Себе Си и така границите Му се разширяват – не е вече точка, някакъв си там пункт невзрачен, а придобива мащабите на вселена, на всецялост, на всебитие. Петър се свива от страх, Иисус се разпростира от послушание – послушание пред авторитета на Бог Отец. Да, Той можеше да възроптае, можеше да се опълчи и да наругае, но не: смирено свежда глава и тръгва към Своето Разпятие, защото това е начинът да ни спаси нас, хората, неразумните и слепите, горделивите и невежите…

Две са големите отрицания на смирението – в единия край, миниатюрния, е примирението (което споменах), в другия, грандоманския, е горделивостта. В първия случай слоганът е, че нищо не зависи от мен, аз съм мъничък човечец, кой ли ще ме пита мене за това или онова. Ето защо нека не се навирам там, където се ритат атовете, ами кротичко и незабележимичко да си кретам животеца и да треперя да не ми се случи нещо. А за да не се случи, плюя през рамо, чукам на дърво и кръстосвам пръсти. И се сгъвам, сгъвам, сгъвам, като хартиена салфетка се сгъвам, за да съм незабележим и невидим. По-нисък от тревата, по-тих от водата, нищо не чул, нищо не видял, нищо не казал… „Ей го тоя, беше в градината“ – „Не, не съм, припознали сте се, грешите, няма как да съм бил, аз съм мирен човек и не се опъвам на властите, а слушам ги!… Вижте ми социалните мрежи – само цветенца, кексове, манджички, никаква политика…“

Но сякаш социалните мрежи са повече място – зловонно място, на горделивостта. На горделивостта и високомерието. В тия последните две няма място за съмнение – съмнение, което е обхванало дори Иисус в Гетсиманската градина; напротив, там всяко твърдение е крайно – все едно Божия присъда. Категоричността се съизмерва единствено и само с категоричността, с която Луцифер се възправя срещу Бога. Никакво смирение няма в мрежата, никаква мисъл, че не ти си истината от последна инстанция, че правдата не ти принадлежи по право, че всъщност тази правда не идва от теб и няма как да дойде от теб – неукия и простия, а е много по-високо разположена и нейните основания са там горе, на небето, не в скромните ти и не докрай издържани почвенически претенции за абсолют и непогрешимост, за вся и всё. Превъзходната степен на говорене, така популярна напоследък, е свидетелство, че в този наш свят тъкмо смирението е дефицит, че отстъпва то пред арогантността и глупостта. Луди водят слепи и ги завличат там, откъдето без смирение измъкване няма…

Тъкмо горделивостта е в основата на простъпката на Иуда, на предателската му целувка. Какво смята той? Ами смята, че онова, което върши Иисус, Той не трябва да го върши, а трябва него да слуша, защото вижда по-добре, мисли по-бързо, мускулите му са по-силни. И държи картите в ръката си, докато Иисус няма никакви карти. Изобщо той, Иуда, е можещият и знаещият как трябва да се държи Месията и с кого по какъв начин – едно самомнение, което го довежда до тридесетте сребърника, а после става и по-зле – до примката на шията. В това е голямото изкушение на горделивостта: да си убеден и да не се усъмняваш ни за миг, че твоите думи са най-правите, поради което всеки трябва да ги следва и послушно (примиренчески) да се подчинява на волята ти. Като изворите на тази воля твоя са не от Бога, а от теб самия, най-първия. Най-великият. Най-великолепният и прекрасният. Най-оранжевият, най-накрай (Иуда впрочем го рисуват риж, оранжев). Но и най-несмиреният, най-най-несмиреният…   

За това смирение говори в най-новия си роман „И аз слязох“ („Хермес“, 2025) писателят Владимир Зарев – смирението не е само човешко, а и Господне: „Господи, защо ме изостави? – простенах аз, ала в нечовешкото усилие най-сетне да умра, подобно на странно просветление си повтарях, че на Кръста са разпнати едновременно Човекът, но и Богът, че на непосилното страдание са подложени Човекът, но и Богът, че така, че само по този начин Човекът изкупува цялата си вина към Бога, но като понася раздиращата болка на вбитите в Мен клинци, и Бог изкупва цялата си вина към Човека. Възлязъл на своя вечен Престол, бях обмененото послание между Човека и Бога, бях взаимното осъждане, но и взаимната прошка, само на Кръста и у Мен те можеха истински да се намерят, да се познаят и да си простят“.

Без Кръста, без Разпятието няма Възкресение. Но без смирението, без тихото и кротко съгласие на Иисус в Гетсиманската градина „не както Аз искам, а както Ти“ няма как да се стигне до Кръста, който е изкуплението на човека, неговата надежда за вечен живот. Ето защо твърдя: днес ние, изгубилите смирението, сме изгубили душата си. И в напразни усилия се мятаме като заклани кокошки без ориентир, без мисъл, без вяра. Без всичко онова, което като човеци ни преобразява по-добри, по-мъдри, по-живи…

Мъртви души, безнадеждни и безлюбовни мъртви души… Несмирени мъртви души…