При моите скитания из кварталите съм се натъквал на какви ли не сцени. В центъра на града човек е по-напет, почти задължително ще си е облякъл и кат нови дрехи, или дори да са вехтички, ще са най-вероятно чисти, изпрани. В центъра на града човек разхожда не себе си, а представата за себе си. Не че и в центъра не можеш да срещнеш ранени от несгодите си хора, за които осанката е най-малката грижа, но казвам, че в центъра гримасите на несретата са по-редки. Сега усещам, че на устата ви е въпросът – кое наричаме център. Няма категорична яснота по този въпрос, затова ще го подминем. Нали кварталите поне са ясни.
И така – в кварталите хората са по-естествени и оттам някак са ни по-близки. Като казвам по-близки, нямам предвид в онзи, приятелския смисъл. Просто са по-зрими, по-видими. Не ги възприемаме през филтър, през оризовата хартия на условностите, през уловките на модните клишета. Тук смехът не е фабричен. Но и ожуленото от мъката аленее повече.
В този квартал, за който говоря – не казвам името му, за да не се почувстват други квартали ощетени – съм се натъквал, да повторя, на най-различни типажи, на най-различни сцени. Някъде вече разказах за кафенето, което се намира в подножието на една кооперация и където аз години наред прекарвах с часове. До мига, в който започна войната в Украйна. Имаше един мъж, който като мен сядаше сутрин да пие кафето си или чая си. Даже бяхме започнали, след като ден след ден се виждахме, да си кимаме. Беше мъж в силите си, с лице, на което отиваше повече униформа, а не цивилни дрехи, лице като от медальон.
Започна войната, течаха буквално първите ѝ дни. И аз гледам този мъж, през една маса от мен, гледам го, че пие чая си в чаша, на която е изобразен ликът на Путин. Отидох при кафеджийчето, едно момче от Люлин, и му викам:
– Гледай какво става там.
Той не разбра.
– Какво?
– Ами виж! Путин.
Момчето от Люлин пак не разбра.
– Ами клиентът така поиска. Той си донесе и чашата. Каза – ще стои тук и ще ми сипваш чая в нея.
– Аха – казах.
И повече не стъпих в това кафене. Дори ако се случи да минавам понякога край него, извръщам главата си.
Та в този квартал, по уличките, където обикновено се движех, месец след месец наблюдавах как едно момче разхожда с инвалидна количка някакъв старец. Всеки божи ден. Казвам момче, но той си беше мъж, гонещ вече четиридесетте, пълен, с оредяла коса. Старецът постоянно го ругаеше. Със силен каруцарски глас го наричаше с какви ли не думи. Думата „боклук“ беше най-меката. Обиждаше го, хулеше го. Момчето буташе количката. Буташе количката и разхождаше стареца на свеж въздух.
Един ден ги видях, че са се скрили от слънцето в малката колкото носна кърпичка градинка до детската площадка. Там една черница хвърляше сянка в компанията на няколко диви инатливи джанки. Старецът дремеше в инвалидната количка, а момчето седеше на една пейка. Отправих се към тях.
– Може ли? – попитах момчето и седнах до него на пейката. И после рекох:
– Ще те питам нещо.
То ме погледна въпросително, но без напрежение.
– Колко ти плаща този човек? Гледам, че го разхождаш поне два пъти на ден… Как търпиш така да те обижда? Кой е той? Аз разбирам положението му, но… Как го търпиш?
– Той е баща ми.
