Начало Идеи Гледна точка Смисълът Божий срещу смисъла шпионски
Гледна точка

Смисълът Божий срещу смисъла шпионски

5930

Когато една черква се превърне от обител Божия в явочна квартира, това превръща и съответната черква, и цялата национална църква като институция в шпионска централа. Така погледнато, днес ние експулсираме от страната си не руски свещенослужители – експулсираме руски шпиони, дегизирани като свещенослужители и злоупотребяващи с каузата Божия в интерес на една задгранична имперска политическа кауза. Така е навсякъде по света, навсякъде по света шпионажът не е търпян, защото е заплаха за националната сигурност, а неговите агенти са преследвани със силата на закона – все едно дали агентурната им дейност е прикрита под расото, под академичната тога или дори под дипломатическия етикет. Друг е въпросът, че, какъвто е случаят с руските свещенослужители в столицата ни, ако расото служи не за богослужение, а за да прикрие пистолета на кръста ти, тази фарисейщина е престъпление и спрямо Господа Бога.

Всъщност фарисейщината по държавна поръчка не е нещо ново в дейността на Руската православна църква – тази църква винаги е била (прикрито, открито или и двете едновременно) филиал на КГБ – неслучайно и днешният руски патриарх е висш офицер от кремълските тайни служби. Така че в настоящия скандал няма нищо ново – става дума за продължаване на една злокобна традиция, за придържането към една историческа практика с вековна давност. Още по време на т.нар. освободителна Руско-турска война, питайки се кого всъщност освобождаваме, Достоевски с учудване отбелязва, че във всяко завладяно (именно завладяно, а не освободено) от настъпващите руски войски българско селище на една джамия се падат по три православни черкви. Руското военно командване обаче не разрешава на бойците си да се черкуват в тях. По указание на офицерите си редовите войници посещават само гръцки православни храмове, а където нямата такива, разгъват на фронтовата линия и в тила преносими полеви олтари. Защо ли? Ами защото руските православни братя не искат да зачетат чрез присъствието си родната ни православна църква, не искат да допринесат чрез мирянството си за нейната легитимация. А не искат да го сторят, защото в онези времена признаването на църквата, на църковната ни независимост по необходимост значи признаване и на националната ни независимост.

Какво следва от всичко това? Изводът може да бъде само един: една имперска сила, настъпваща в страната ни с претенциите, че я освобождава от една многовековна зависимост (османската), още в началото на войната възпрепятства изграждането на националната ни независимост. Прави го, за да разчисти историческата арена за налагане на едно ново, на своето собствено господство над новозавладените български земи. Още първите следвоенни месеци и години илюстрират тези нагли имперски амбиции на Кремъл. Това поставя освободителния характер на войната под съмнение и я превръща във война завоевателна и имперска. При това война, чийто империализъм е въдворяван със съдействието и на Руската православна църква, която и на българска земя се превръща в онова, което е и на руска земя – в част от държавата, в инструмент и на руското вътрешнополитическо мракобесие, и на руската имперска политика – както на Балканите, така и навред по света.

Тази ѝ несъмнено богунеугодна роля на държавен слугинаж проличава с особена сила през Втората световна война, когато Сталин възстановява дейността на хиляди опустошени с комисарска ярост още в зората на болшевизма от него самия из цялата необятна страна православни храмове. Прави го не защото, видите ли, Бащата на народите е преживял катарзис, преосмислил е битието и е потърсил обратен път към поругания от него  Бог и Отец. Не – просто, стъписан от тежките фронтови загуби в началото на германската офанзива, Бащата на народите, Вождът и учителят на цялото прогресивно човечество иска да превърне и Спасителя в червеноармеец, да спечели за нуждите на фронта и многото вярващи руснаци, пръснати по всички руски губернии, да спаси тоталитарната си власт, застрашена от бушуващите сражения. Власт, която след нашествието на Червената армия на родна земя се разпростря пълномерно и върху нашата църква – в  суровите и зли времена на комунистическото мракобесие, като всички останали родни институции, и Българската православна църква е обслужвала най-лакейски руската външна политика. Политика, която е завоевателна, имперска и човеконенавистна. И политика, чието агресивно имперско мракобесие продължава с пълна сила и днес и в четирите посоки на света.

Всички споменати и хилядите други, неспоменати от мен случаи илюстрират злоупотребите със и злоупотребите на Руската православна църква за користни политически цели, сиреч нейното предателство към Бога, нейната противобожия, нейната езическа същност. Развихрилите се тези дни на родна земя вълнения около съдбата на руската черква в София обаче носят и нещо градивно: те демаскират умело прикриваната от руската идеологическа пропаганда антицърковна, антибожия същност и на черквата в центъра на столицата ни в частност, и на църковната институция като цяло. И страната, и Православната ни църква са отровени от едно фанатизирано русофилство, и страната, и Православната ни църква обаче печелят от днешните разкрития и санкции на специалните ни служби много, а губят малко. Всъщност, позамисля ли се, нищо не губят: чрез разкритията на специалните ни служби са разобличени една хищна завоевателна държавна политика и една шпионирала години наред срещу Отечеството ни (пък и срещу много други отечества) чужда църква, която е така далеч от Бога, както здравето от болестта. Що се отнася до черквата на столичния булевард с неподобаващото име „Цар Освободител”, тя е узурпирана, както и цялата ни държава, още в зората на родния комунизъм от Кремъл. Колкото до факта, че се налага тъкмо контраразузнаването ни да брани Божието начало от вражите шпионски набези, той не е болка за умиране – в нашите Джеймсбондови времена и това се случва.

Още по темата: Калин Янакиев, Свещеници или хибридчици в расо

 
Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора