0
4133

Смъкването на маската

Изгледах видеорепортажа за опита на Христо Иванов да стъпи на брега на Росенец от вчера. И си зададох един малко страничен въпрос – заслужиха ли си аджеба надницата охранителите, все едно дали са от НСО, или са частни гардове, или пък гардове от НСО, чукащи частно? Така е, те са там, за да пазят. И формално опазиха поверения им обект. И надницата им не би трябвало да хвръкне. Обаче вижте сега какво се получи – така опазиха охранителите поверения им обект, че видеорепортажът изпълни на сто процента задачата си. Аз дори бих казал – на хиляда процента. А тя, тази задача, беше много проста, пределно проста, свръхпроста – да покаже моментна снимка на „пленената държава”. Или ако се изразим още по-ясно – на разминаването по върховете между думи и дела. И да смъкне маската. Тоест охранителите с поведението си, изпълнявайки буквата на задълженията си, за което им се плаща, срутиха много зрелищно цялата привидност на думите, с които живеят и се хранят вече толкова години абонираните за големите телевизии политици, онези, които, дето се вика, гостуват в домовете ни всеки ден от големия екран и които, когато си помислим за тях, поради тази близост ги наричаме не другояче, а с малкото им име.

Охранителите с един замах „нокаутираха” всички онези приказки за евроценностите, за прозрачността, за спазването на конституцията, пък и за свободата на словото, защото комай повечето телевизии не се избиха да включат кадри от видеорепортажа в централните си новини. Приказки, които съм слушал да се леят толкова красиво и напоително от устата на един Йордан Цонев, да речем, висш кадър в ръководството на ДПС, при многобройните му гостувания в предаването „Панорама”.

Една скоба. Лично съм виждал неколкократно Йордан Цонев да се черкува като ревностен християнин в храма „Св. Александър Невски” и да стои на тричасови служби, без да мигне дори с клепач. И сега си задавам въпроса: дали той си мисли, че Бог не вижда разминаването между думи и дела? Или си мисли, че Бог ще зачете неговата християнска ревност и ще му прости разминаването между думи и дела? Ето това ми се ще да го попита Бойко Василев при следващото му участие в „Панорама”.

Затваряме скобата.

Далеч съм от мисълта да омаловажавам с лека ръка естеството на работата на охранителите и да си мисля, че уменията им, когато няма екшън, включват единствено способността да носят елегантно черни очила. Ни най-малко. Но във видеорепортажа те се провалиха с гръм и трясък. Пристига политик, съпредседател на партия, бивш божем правосъден министър. Не можеш пред камерата хем да го уговаряш да не ти създава проблеми, хем да го буташ. Това издава страховита липса на монолитност в квалификацията, която, силно се надявам, би трябвало да включва не само физзарядка, а и четене на книжки по психология и комуникация.

Какво да кажа още? А, да. Мисля, че господин Ахмед Доган изпусна един от звездните мигове както лично за себе си, така и за ДПС. Разбира се, мога да предполагам, че по-младият Христо Иванов според много вероятната представа на свирепо охранявания като източен хан господин Доган се намира на светлинни години от собственото му историческо величие, но кешки все пак също е, така да се каже, политик, тоест сходен някак си по ранг. И ако господин Доган се беше сетил да спре да наднича иззад завесите на замъка, ами да излезе и да го посрещне, пък дори и, дето се вика, по чехли, това щеше до голяма степен да „нулира” ядрената сила на видеорепортажа. Щеше да е тактическа загуба, слизане от пиедестала, но голяма стратегическа победа.

А сега какво стана? Маските паднаха! И то насред тази страшна политическа пандемия, населена със записи, джуджета и прочие злокобни вируси.

Язък! Направо язък!

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияИзпитанието пред Премъдростта
Следваща статияШахматни етюди (I)