„Смъртта на татко и други работни материали“, Таня Николова, издателство „Фондация Емили“, 2022 г.
Таня Николова е автор с разпознаваем език и впечатляващо присъствие в съвременната българска литература. Богатият регистър от иронии, характерни за модерния, образован, наблюдателен и мислещ градски човек, наличието на подтекст, скрит на различни дълбочини – всичко това е сякаш обобщеното портфолио на авторката поради всичките ѝ написани книги дотук. А в новата ѝ книга „Смъртта на татко и други работни материали“ откривам поетика, която ми е особено скъпа: поетиката на загубата.
В нейната естетика тъжното е красиво, защото е примирено, омиротворено, философски утаено: когато обичаш, в галериите на подсъзнанието няма разделителна линия за край. След някого не означава без него.
Семейството.
Татковото дърво на живота.
Нищо специално и космическо.
Да останеш безсмъртен.
Да изпълниш предназначението си.
Да създадеш потомство.
Да го отгледаш.
Да чувстваш корените.
Да държиш клоните.
Докато децата ти се разлистват.
Таня Николова успява да ни покаже детайлно загубата, да намери нов език, на който да говори за себе си през смъртта на татко си, да търси и да намира своето място в един осиротял, обезбащен свят. И да го опоетизира. Да теоретизира загубата като флуид, който заема всеки път различни пространства от живота.
Формата на водата
Толкова много плаках на този филм
Не знам защо, може би ми е трябвал повод
Като при стихотворение
Баща ми умря
Много обичан човек умря
А аз гледам филм
За да мога спокойно
Да плача
Биографична ли е тази книга, фактическо ли е осиротяването или непрактичната природа на поезията ни кара силно да се усъмняваме и да търсим обобщения образ на опустошението. Всичко това няма значение, защото стихотворенията винаги говорят с гласа на четящия ги. Затова за мен новата книга на Таня Николова не е опит за самоутеха, не е терапевтично написана, не е некролог, не е паметна бележка за нечий живот. Не е и паметник от думи. „Смъртта на татко и други работни материали“ е книга на изследовател, който се впуска в дълбоките основания на езика за обичта, за да открие думите за прощаване, но и тези на продължението. Да продължаваш някого въпреки конфронтацията на смъртта, въпреки условностите за присъствие. (И си мисля как в автобиографичното на всеки поет някак е заложено фигуративното осиротяване като метафора на неразбирането и смаляването в детството, където започва морталния страх.) Цялата съвкупност от образи и символики в стихосбирката изговаря света, изтръгната от личното въпреки интимната употреба на смъртта. Защото смъртта винаги е интимна констатация. Но книгата на Таня Николова настоява за нещо повече, че смъртта е и продуктивен модел: да съумееш да видиш в загубата работен материал, от който имаш привилегията да строиш.
Да надстрояваш себе си като автор и читателите като рецепция.
