В гръцкия език думите за мъченик и свидетел са идентични – μάρτυρας. От историята на Църквата знаем, че мъчените и убивани за Христа са Негови свидетели – свидетели на Бог пред мъчителите си, свидетели на Бог пред наблюдаващите мъченията им (както християни, така и езичници, които нерядко, виждайки издръжливостта на християните, сами стават такива), свидетели пред всички следващи поколения, които четат и слушат за силата на тяхната вяра. Затова в Църквата почитаме паметта на мъчениците, защото те отдават за своята вяра най-ценното, което имат – живота си. В една от молитвите си Църквата възвестява: „На Тебе, Който по целия свят с кръвта на Твоите мъченици, като с багреница и висон Си украсил Твоята Църква…“ Багреницата е връхна пурпурна дреха, обличана от императора, а висонът е скъпа тъкан – чрез тях разбираме, че Църквата Христова се украсява със своите мъченици като с прекрасна дреха; кръвта им е нейната премяна. Както Бог се облича със светлина като с дреха (Пс. 103:2), така Той облича Своята Църква с подвига на мъчениците.
На 16-и октомври в сърцето на Франция – Париж, беше извършено ужасяващо убийство, жертва на което стана 47-годишният учител по история и география Самюел Пати. Учителят, излагайки позицията си за свободата на изразяване в час, посветен на свободата на словото, показал пред своите ученици карикатури на ислямския пророк Мохамед.
В евангелието според св. ап. Йоан Богослов са поместени думите на Спасителя, отправени към учениците Му, с които Той ги предупреждава за бъдещото гонение срещу тях: „Настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба“ (Йоан 16:2).
Убиецът на учителя е 18-годишно момче, чеченец, роден в Москва, който в момента на извършване на убийството, извикал: „Аллах акбар“, сиреч „Бог е велик“. (Чудно е как може човек да смята, че възвеличава Бог, убивайки Неговото висше творение?) Убиецът е ликвидиран малко след извършеното от него престъпление, окачествено от Париж като ислямистки терористичен атентат. Знаем, че това не е първият такъв случай във Франция – през 2015 г. редакцията на френския седмичник Шарли Ебдо публикува карикатури на пророка Мохамед, вследствие на което бяха убити 12 души.
За какво свидетелства този жесток терористичен акт? За това, че в днешния свят има хора, за които човешкият живот е нула. Радикалистите не се замислят за свещения дар на живота (чиито носители са и те самите), те са готови да го отнемат с главозамайваща лекота. Особено трагично е, когато тези хора, са т.нар. бъдеще на обществото – младите.
Вярно, че в историята винаги е имало прояви на човешка жестокост – достатъчно е да споменем двете големи язви на миналия век – сталинизма и хитлеризма, отнели живота на милиони хора. Режими, ръководени от люде, за които чудесно прилягат думите на поета Одън: „лудостта той познаваше като своята длан“[1].
Но ако хората на миналото столетие, примерно, познавайки дадената идеология и нейните жертви (които едновременно са били и палачи), конкретната политическа обстановка в страната, в която живеят, са били донякъде подготвени за страхотиите на тези режими (доколкото е удачно тук да говорим за подготовка), то в случаи като този във Франция се натъкваме на една притаена и скрита злоба, проявяваща се ненадейно. Злоба, която е в основата на двойно престъпление – тя първо убива душата на убиеца, след което тялото на неговата жертва.
Смъртта на учителя е свидетелство и за нещо друго – тенденцията за загуба на мяра у съвременния човек. Защото, съгласете се, никой няма право да се подиграва с вярата на другия. Може да се присмееш на човека за някаква черта на характера му, за някакъв негов външен белег (което всъщност също не е кой знае колко етично), но не и на вярата му. Вярата за всекиго е нещо свято, което намира място в най-дълбинните пластове на човешкото сърце. Би трябвало да има граници, които не бива да се престъпват, например (може би най-важното) чувството за святото. С него шега не бива. Особено когато опитът ни подсказва ответната реакция, която не познава очистителната сила на прошката.
Преди време, минавайки по централна софийска улица, видях върху вратите на едно заведение залепено изображение на св. Богородица, държаща пистолети (чудно откъде им е дошло наум на авторите да изобразят Непорочната, която е родила Царя на мира, държаща оръжие?). Това не е свобода, а затвор за въображението – да въоръжиш Най-издигнатата от творението, тази, която мълчаливо е следвала Божествения си син по пътя Му към Голгота. Не ми стана приятно, а и си помислих – дали собствениците на заведението осъзнават късмета си да живеят сред хора с християнски мироглед, в чиято основа е любовта. Както е казал поетът Бродски: „от всички вери тази [християнската] изглежда най-толерантна; тя заслужава вниманието ви ако не за друго, то поне защото е родила обществото, в което имате правото да оспорвате или отричате ценността ѝ“.
Смъртта на френския учител свидетелства, че:
Палачът му не е имал възможността да се докосне до най-ценното в живота – любовта, защото ако смъртта има антипод, то това е любовта.
Човешката отмъстителност не познава граници.
Граници не познава и днешният свят, поставящ един до друг хора с различна културна и религиозна принадлежност, които трябва да проявяват уважение и търпимост един към друг.
Свободата на словото не се обостря поради това, че си решил да докоснеш най-чувствителната струна на човека – тази на вярата му. Това, което се изостря, е агресията на жестоките.
Словото е свързано и с мълчанието, защото речта и музиката се раждат от тишината.
От 16-и октомври учителите – тези, които ни водят по пътя, сочещ, че животът и проявленията му са богатство, от което всички можем да черпим, станаха с един по-малко. Смъртта на френския учител е свидетелство, че за пореден път злото се опита да надвие живота. Бог, Който е пътят, истината и животът (Йоан 14:6), да прости Самюел Пати и да го приеме при Себе Си!
–––––––––––––––––––––––––––––––––
[1] Уистън Хю Одън, „Епитафия на тирана“ (превод Димитър Калев).
