0
1888

Смъртта на егото е цената да си поет

Разговор с испанския поет Рикардо Диаз Пеяхеро

Рикардо Диаз Пеяхеро, фотография Juan Moro

Да започнем от началото. Разкажи ми как твоята учителка по литература те „хвана“, че тайно пишеш стихотворения?

Хехехе, това е добър въпрос. Седях близо до прозореца и под учебника криех листове. От време на време записвах стихове върху тях, учителката усети, че съм разсеян и вместо да следя урока, който със сигурност е бил много важен, аз пишех.

Спомняш ли си това стихотворение, за какво беше?

За съжаление, не си спомням. Спомням си, да, беше прекрасен ден: небето беше наситено синьо и слънцето хвърляше над сутринта щедро одеяло от светлина. Предполагам, че има нещо общо с това. Със сигурност използвах този момент, за да транспонирам чувствата си в него или в най-лошия случай го използвах като контраст.

Как разбра, че поезията е твоят път в живота?

Знаех го и не го знаех. Вече бях разбрал, че има нещо друго, тайна, написана зад пейзажа, жестовете, действията… Така че се учех да ги препрочитам и несръчно започнах да пиша това, което четях. Сега знам, че дори всичко срещу нас е криптирано, и въпреки това чувствам, че имам много да чета, да науча и да разкажа по-късно на хората, които обичам, и на тези, които не познавам… Пишейки – променяш себе си, четейки – променяш света.

Промени ли те писането, в какъв човек те превърнаха думите ти?

Писането ми се разви много. В началото пишех лошо: не предвиждах читателя – другия – и изразът ми беше неясен и формално небрежен. Сега избирам внимателно всяка дума, обмислям нейния ефект върху четящия и се тревожа дали стиховете запазват пълното единство на смисъла. Опитвам се да направя от всяко стихотворение красив и добре оформен камък: тухла за построяване на идеи, диамант, който да пазя като памет или като учение.

В какво ме превърнаха думите ми? Особено много в някой по-осъзнат, по-наясно съм кой съм, помогнаха ми да изградя честността, с която се обръщаме към другия, за това, което трябва да споделя с него, защото е важно и засяга всички нас. Думите ми помогнаха да осъзная значението на участието в полза на красотата, в полза на истината, в полза на близостта. Моите думи ме научиха колко е важно да активирам другите хора, защото винаги другите – преди и, надявам се, по-нататък, са тези, които ме вдъхновяват най-силно. 

Трудно ли е да пазиш поезията си чиста, да не я превърнеш в комерсиален продукт, който да обслужва масовия вкус?

Не и в моя случай. Въпреки че сътруднича като критик в литературно списание и на вестник, където освен да рецензирам книги, публикувам и статии във форума му, аз не изкарвам прехраната си като поет, а като инженер. Така че литературата е моето пространство на свобода, в което не служа на никого. Вярно е, че читателят е неизбежен, той е допълващата част от писането, има и заслужава цялото уважение: затова се опитвам да му предложа най-доброто от себе си, но това не означава, че искам или трябва да пиша по желание. Напротив, опитвам да изненадам, да мотивирам, да повлияя на съзнанието на читателя, а това не става чрез писане по послушен и предсказуем начин… Поезията трябва да е като отместването на чаршафите, за да си легнете и пропаднете в дълбините на непозната гора.

„Да разширим действието и експресията“ е мотото на твоя личен авторски блог. Разкажи ми повече, звучи ми като поетичен манифест. 

„Разширяване на действието и експресията“, да, това беше една от идеите, които се опитвам да запазя, защото вярвам, че поезията трябва да излезе от хартията и да стигне до улицата, да се приближава не само в рецитали, но и да стане достъпна за другите хора: говорете, разговаряйте, преподавайте, споделяйте, помагайте на другите да използват този криптиран и магически език. В същото време се налага да излизаш с някого, да си сътрудничите, да се поставите в услуга на други идеи, за да израснете. Така стигнах до превода и си сътрудничих с музиканти, актьори, балетист, фотографи… Накратко: поетът трябва да бъде поет в своя свят, както заради отношението си, така и заради действието и ангажираността си.

В Испания казвате „Y Dios dijo: Toma lo que quieras y paga por ello“[1]. Каква е цената, която плащаш, за да бъдеш поет?

Цената да си поет е висока: трябва да се самоубиеш (достатъчно е да спреш егото си). Това е нещо, което на пръв поглед изглежда малко, но ни принуждава да се предоставим на другите – като монах или светец, и да измием краката на пътника, да построим къща за онези, които вече не намират друг покрив освен този на словото.

Трябва да загубиш егото си, за да влезеш в поезията на другите и да видиш колко е важно да я превеждаш, да я разпространяваш (да, дори за сметка на собствената поезия), да помагаш на другите да изпълнят своите проекти. Със смирение към онези, които не знаят нищо, с прецизност и отдаденост на старателен занаятчия. Собствената смърт – ето това би било първото плащане на цената да си поет, основното.

За кого са твоите думи на благодарност?

Те са винаги за всеки един читател, за неговото любопитство и осмеляване да се приближи към нова книга (няма цивилизация без читатели, няма бъдеще без тях). Думите на благодарност са и за тези, които са били мои учители или водачи по пътя ми като поетите Анхел Гинда, Алфредо Салданя, Рада Панчовска, издателите Тринидад Руис Марселян и Марина Ередия, всички онези, които са си сътрудничили с мен или са ме поканили в пространството си като журналиста Антон Кастро, танцьорката Ева Рекача, поети като Кики Харболес или Карлос Бозалонго, музиканти като Роберто Гарсия Алгарате, Силвия Соланс или Дейвид Мас… Всъщност трябва да благодаря на всеки, който ми посвети и сподели момент с мен, защото ме научи на нещо, помогна ми да се променя, да еволюирам.

Рикардо Диаз Пеяхеро е роден през 1971 г. в Билбао, Испания. Автор е на книгите Stromboli (Editorial Braulio Casares, 1999), Il viaggiatore nella tempesta (Editorial Lola, 2001), Il cielo del sole cullato (Olifante, 2007), Pornai all’Hostal Roma (I libri del gatto nero, 2019) e MICTLÁN, Odas a la muerte (Olifante, n. 100 della collezione Papeles de Trasmoz. 2020), част от антологията Archipiélago de vozes (Universidad de Zaragoza, 1991), I Borboni in Ballo (Olifante, 2014), Parnassus 2.0: Un mare di terreni agricoli / Antologia della poesia aragonese del 21° secolo (Governo d’Aragona, 2016), Amanti (Olifante, 2017) e Poesía a Miguel (Libri del freddo, 2021). Сътрудничи на Heraldo de Aragón като критик и редактор. Главен редактор на литературното списание Imán. Негова поезия е превеждана на английски, сръбски и български, предстоят преводи на китайски и португалски. Трикратен стипендиант на Дома на преводача в Испания, където заедно с Рада Панчовска работиха по излизането на Антология на съвременната българска поезия. Изданието спечели наградата за превод VI Premio di traduzione Marcelo Reyes (Olifante, 2021). През пролетта на 2022 г. Рикардо Диаз Пеяхеро беше в София по покана на Институт „Сервантес“ и взе участие в организираните конференции за поезия и превод.

––––––––––––––––

[1] „Бог казва: Вземи това, което искаш, и плати за него.“

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Книгата ѝ с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019. Най-новата ѝ книга е сборникът с разкази „Таралежите излизат през нощта“ (2022).
Предишна статияПолитическа безизходица
Следваща статияНобелова награда за френската писателка Ани Ерно