През 1959 г., сиреч година преди да загине в автомобилна катастрофа, в отговор на журналистически въпрос Албер Камю шеговито заявява: „Моето творчество едва започва. Аз съм само на четиридесет и пет години и съм изпълнен с жизненост”. Вече е Нобелов лауреат за литература, написал е „Чужденецът” и „Чумата”, философските творби „Митът за Сизиф” и „Разбунтуваният човек”. Той е един от най-влиятелните интелектуалци в света, хуманист и антитоталитарен мислител, основният опонент на Жан-Пол Сартр и на комунистическата левица. Камю е един от гласовете, в които се вслушват милиони хора, категоричен противник е на революционното насилие и на всяко насилие, дори в името на справедливостта, което всъщност убива свободата.
Ненадейната му смърт на 4 януари 1960 г. идва като гръм от ясно небе и е шок за мнозина. И ето че 60 години по-късно книгата на италианския писател и журналист Джовани Катели „Смъртта на Камю”, излязла през 2019 г. във Франция, разбуни отново духовете. Една рецензия за нея в „Гардиън” предизвика сериозен отзвук и у нас. И мисля, че си струва да се върнем отново шестдесет години назад към случилото се, преобърнало интелектуалната история на ХХ в.
Фактите
С паричната равностойност от Нобеловата награда за литература Камю си купува хубава къща и стара ферма в Лурмарен, във френския Прованс – земя, напомняща по нещо със слънцето и лозята си на родния му Алжир. Тук авторът на „Чужденецът” се чувства далеч от отровните полемики със Сартр и списанието „Тан Модерн”, от интригите в литературния живот и извън него. Често го виждат седнал на масичките пред местното кафене „Олие” да разговаря с младежите за футбол. Ходи на игрището и подкрепя местния отбор, както някога в младежките си години. Дъщеря му Катрин, тогава на 14 години, свидетелства: „той най-сетне сякаш бе умиротворен, намерил себе си. Чувстваше се добре под това небе и на тази земя”.
Пълен е с планове. Работи над „Първият човек”, неговия посмъртен шедьовър, който ще види бял свят чак през 1994 г. Говори се, че Андре Малро, тогава министър на културата, смята да му повери ръководството на голям френски театър. В кожената му чанта, открита след смъртта му, откриват негов хороскоп, в който се твърди, че творбата, която ще го обезсмърти, щяла да бъде написана от него между 1960-1965 г.
Посреща Рождество и Новата година в Лурмарен. Заедно със съпругата си Франсин и двете им деца близнаци – Катрин и Жан. Дъщеря му още си спомня за 13-е десерта от новогодишната трапеза и за подаръка от баща си – часовник, за да бъде винаги точна. Камю обичал „полезните подаръци“. На 2 януари жена му с двете им деца тръгват към Париж и се качват на влака за Авиньон, откъдето ще се прехвърлят. Камю има още малко работа, купува си билет за 3 януари, смята да пътува заедно със своя приятел – поета Рьоне Шар. Билетът му, открит в джоба му, остава неизползван.
Същият ден пристига сутринта в дома му със спортната си кола Мишел Галимар, племенник на неговия издател Гастон Галимар, заедно със съпругата си Жан, тяхната дъщеря и кучето Флок. Камю решава да се върне в Париж с приятелите си, както го е правил много пъти. Взима черната си кожена чанта, пъха вътре паспорта си, ръкописа на „Първият човек“, „Веселата наука” на Ницше и адаптирано издание на „Отело”. На излизане от града зареждат целия резервоар на колата догоре, а бензинаджията се възползва от случая, за да получи автограф върху своя екземпляр на „Чужденецът”, което и става: „На г-н Бома, който съдейства да се връщам често в красивия Лурмарен”. Гувернантката му Сюзан Жине, през 2005 г., малко преди да почине, си спомня пред телевизионната камера как се е простила с писателя с думите: „До следващата седмица, г-н Камю”.
Карат по магистралата към Бургундия, спират в Тоаси, за да пренощуват. И да отбележат едно събитие: Ан Галимар става на 18 години! Говорят цяла вечер за театър и литература.
На сутринта на 4 януари се качват в колата и спокойно потеглят за Париж. Мишел Галимер, противно на онова, което често се пише за него, не е някакъв „луд шофьор”, нито „маниак на скоростта”, твърди биографът на Камю Оливие Тод. Понякога натиска малко повече педала на спортната си кола и тогава Камю го вразумява: „Спокойно, не бързаме заникъде”.
В този последен отрязък от пътя, преди да се разрази трагедията, Камю е седнал до шофьора, но не носи предпазен колан (който не е бил задължителен навремето), а двете дами са на задните седалки. Участъкът е съвсем прав, няма завои. От двете страни на пътя има редици от големи чинари. Изведнъж спортната кола на Мишел Галимар напуска пътя, забива се в едно дърво, а 16 метра по-надолу в следващия чинар, превръщайки се в купчина ламарини.
Какво се е случило тогава? Според доклада на жандармите, дошли почти веднага на местопроизшествието, причината за катастрофата е превишена скорост и спукана гума. Има дълъг спирачен път от 63 м. Мишел Галимар е страдал от епилепсия и може веригата от дървета да е отключила у него припадък.
Не е имало друга кола или някакво препятствие в близост. Главата на Камю разбива стъклото и той умира на място. Мишел Галимар е тежко ранен, губи много кръв и си отива шест дни по-късно. Двете жени в колата остават невредими по чудо. Кучето Флок изчезва.
По-късно, изпод отломките на колата, извличат кожената чанта на Камю. Вътре са 146 страници от ръкописа на „Първият човек”… Някои от почитателите на Камю продължават да смятат, че тази незавършена книга, събрала цялата му скръбна нежност по детството, майка му и Алжир, е щяла да бъде неговият шедьовър.
Веднага след катастрофата тръгват и слухове за обстоятелствата около смъртта му. Появяват се различни версии, някои от близки до него хора.
Алжирската версия
Писателят Рене Етиембл, негов близък приятел, е убеден, че „колата на Галимар е била жив ковчег”. Пред американския биограф на Камю Хърбърт Лофтман той заявява, че е проучил внимателно обстоятелствата и че още навремето е искал да публикува изводите си. Но нито едно издание не пожелава да го стори. Етиембл и неколцина други негови съмишленици са убедени, че зад смъртта му се крие „алжирска връзка”.
Албер Камю е силно ангажиран с Алжир, своята родна страна, чиято борба за независимост се разразява в кървав конфликт. Неговата „инициатива за гражданско примирие“ от 1956 г. му навлича омраза от различни страни: от множеството привърженици на „френския Алжир” и техните местни съюзници (т.нар. pieds-noirs), от военните (бъдещите ОАС), но и от Фронта за национално освобождение на Алжир. Камю е принуден, след последното си посещение в родината, да си тръгне оттам под засилена охрана. Получава заплашителни писма до края на 1957 г., но нищо не подсказва, че е станал жертва тъкмо на донякъде утопичния си план за „гражданско умиротворение” на Алжир.
Още по-абсурдни изглеждат по-късните хипотези на крайно леви „конспиролози“, че е бил ликвидиран едва ли не по заповед на генерал дьо Гол. Още повече, че в търсене на решение на „алжирския въпрос” Дьо Гол се е позовавал на Камю, а според спомените на близкия си сътрудник Ален Пейрефит особено се е гордеел с френските нобелисти.
Франкистката версия
Камю има испански корени и винаги се е чувствал свързан със съдбата на Испания. Той е категоричен противник на франкистите и по време на Испанската гражданска война пише следното: „Испански приятели, отчасти сме от една кръв и аз имам чувство за дълг към вашата страна, литература, народ и традиция, който никога не ще се заличи”. През 1956 г. се оттегля от ЮНЕСКО в знак на протест срещу това, че франкистка Испания е приета в тази световна организация. Франко реагира гневно, срещу писателя се води кампания в официозната испанска преса и все пак не съществуват никакви доказателства, че франкистките тайни служби са замесени в смъртта на Камю. А и диктаторът едва ли би се осмелил да извърши един толкова рискован акт във Франция на Дьо Гол, който би му коствал много
Версията за убийство от КГБ
Тази версия е относително нова и нашумя тази година, но датира още от 2011 г., когато италианският писател и журналист Джовани Катели я лансира в статия, публикувана в „Кориере дела Сера”. В основата на неговата хипотеза е едно свидетелство на чешкия писател и преводач Ян Забрана (1931-1984), свързан с „Харта 77”. В своя дневник за 1980 г. Забрана пише: „добре информиран човек с връзки в СССР ми съобщи, че Камю е станал жертва на покушение, подготвено от агенти на КГБ”. Те били повредили спирачната система на колата на Мишел Галимар, така че тя да излезе от строя при вдигане на по-висока скорост, каквато е обичал да развива със спортната си кола. Операцията била наредена още през 1957 г. от Дмитрий Шепилов (1905-1995), сталински хардлайнер, тогава външен министър на СССР. Шепилов бил направо вбесен от статията на Камю „Кадар и неговият ден на страха”, публикувана във в. „Франк-тирьор“, в който писателят открито заговорил за отговорността на Шепилов за кръвопролитията в Унгария.
Намерих тази статия в събраните съчинения на Камю и я прочетох много внимателно. Тя наистина е остра, изключително остра, както и цялата публицистика на автора на „Чужденецът“. Първо е четена като слово, произнесено на събрание в зала „Ваграм”, посветено на унгарския национален празник, а след три дни – на 18 март 1957 г. е публикувана във „Франк-тирьор“. Пропита е с болка към съдбата на унгарския народ, „който е наш“ и е „част от Европа”. Статията е истински антитоталитарен манифест, подобно на повечето от статиите на Камю в онзи период. В нея той саркастично поставя въпроса за отговорността на „учени и късогледи философи на Запад, чиито измамни и илюзорни доктрини се разсипаха на прах (Сартр и неговите съмишленици). Камю пита и „как да бъде наречен този режим в Източна Европа, който задължава бащата да издаде сина си, синът да настоява за най-строгото наказание за баща си, жената да свидетелства срещу мъжа си, който е издигнал доносничеството до висотата на добродетел?”
И все пак на Дмитрий Шепилов са посветени два пасажа. Съдете сами:
Когато министър Шепилов, връщайки се от Париж, се осмелява да напише, че „западното изкуство осакатява човешката душа и формира всякакъв вид убийци“, следва да му отговорим, че нашите писатели и нашите художници не само че никого не са убили, но дори са достатъчно великодушни да не обвиняват теорията на социалистическия реализъм за масовите убийства, прикривани и извършвани от Шепилов и подобните нему.
Истината е, че и сред нас има място за всичко, дори за злото, в това число и за писателите на Шепилов, но също и за честта, за свободното дърво на желанието и за приключението на интелекта. Докато в сталинската култура няма място за нищо друго освен за наставнически поучения, за сив живот и катехизис на пропагандата.
Достатъчно ли е било това, за да се издаде смъртна присъда на Камю? Понякога (особено преди) са убивали и за по-малко.
Да допуснем, че Шепилов е бил бесен. Че се е обърнал към КГБ, ръководено от Семичастни, за да ликвидират Албер Камю? Могъл ли е обаче той да издаде такава заповед? В силно централизираната съветска система подобно нещо не би могло да мине без санкцията на Хрушчов.
Би ли прибегнал Хрушчов през 1957 г. към подобна стъпка, която би могла да се разрази в огромен скандал? Още повече, докато се опитва да спечели благоразположението на Дьо Гол, който излиза от НАТО и иска обединена Европа да е междинна сила между САЩ и СССР?
Хипотезата е доста проблематична. А и по онова време Шепилов е във вътрешна опозиция спрямо Хрушчов, минал е в лагера на Молотов, Маленков и Каганович. И на 26 юни 1957 г. тяхната „антипартийна група“ е разобличена, всички те са свалени от постовете. Оттогава датира медийната формулировка за свалените „Молотов, Маленков и Каганович и за „присъединилия се към тях Шепилов“.
След 1957 г. Шепилов е в пълна немилост. Може ли тогава да се допусне, че КГБ би могло да изпълнява дадени от него разпореждания? Съгласно политическата логика, това е просто изключено.
А книгата на Джовани Катели се основава тъкмо на тази хипотеза. И то позовавайки се единствено на дневника на чешкия дисидент Забрана, който пише следното:
Изглежда, че на съветските служби са били потребни три години, за да изпълнят заповедта. Те обаче в крайна сметка успяват. И до ден днешен всички смятат, че Камю е загинал в автомобилна катастрофа. Моят събеседник отказа да разкрие източника си, но твърдеше, че е абсолютно достоверен.
Достоверен ли е обаче този така и неназован източник? Вярно е, че съветските тайни служби са извършвали политически убийства. Това е факт, а и виждаме неговото продължение в наши дни. По времето на Сталин е ликвидиран в Мексико Лев Троцки. А през 1959 г. има две политически убийства в Мюнхен – на публициста Лев Ребет (12 октомври 1959 г.) и на прочутия украински националист Степан Бандера (15 октомври 1959 г.), за които очевидно има заповед, дадена от Хрушчов.
Нищо обаче не доказва, че смъртта на Албер Камю е част от тази поредица.
Писателят Пол Остър, автор на предговора към книгата на Катели, от своя страна е напълно убеден в истинността на хиротезата:
Щом бъдат разгледани внимателно доказателствата, представени от Катели, не можем да не стигне до направеното от него ужасяващо заключение. Така „автомобилната катастрофи“ минава в ранга на „политическо убийство – и по този начин, на 46 години, Албер Камю е бил обречен да замълчи.
Решението на Камю в последния момент да тръгне към Париж с колата на Галимар също не смущава Катели. В своя отговор до биографите на Камю Оливие Тод и Мишел Онфре той настоява на следното:
Ако някой е следял Камю, той е щял да бъде наясно с това негово намерение. Би могъл да го проследи и да повреди колата преди тръгването на 4 януари!
И до днес във Франция Камю е паметник, почитан, но неатакуващ. Той не би искал това. Приживе Камю винаги е бил готов да атакува конформистите и порочните съвести, котериите и разни позиции.
Това е може би последният шанс да се установи истината. А тази негова смърт по друг начин осмисля и придава дълбочина на наследството му, преди времето да е изличило последните доказателства.
Дължим това на паметта на Албер Камю.
Вярно е, че дължим много на Албер Камю – заради творбите му, интелектуалната му честност и неговата антитоталитарна мисъл.
Ала не е необходимо, дори абсурдно е, в името на тази почит да се прибягва до някакви съмнителни героизации.
