Начало Идеи Актуално Смъртта на пишещата журналистика
Актуално

Смъртта на пишещата журналистика

Емил Тонев
06.12.2023
2083

34 години българската недодемокрация, подпряна мощно от продажната журналистика, стигна до най-тъжната си форма: можеш да кажеш всичко и навсякъде, гласността е безкрайна. Но на кого му пука за това, което казваш? Който е измислил формулата за гласност без последствия, е гениален.

Напоследък все по-често попадам на информации, анализи и прогнози за професиите по света, които изчезват, пометени от технологичната революция. Много богатият и очевидно много хитър г-н Илон Мъск даже обяви, че скоро хората въобще ще спрат да работят, заместени от роботи с изкуствен интелект.

Дали ще стане, не смея да гадая. Но по стечение на обстоятелствата имам близък контакт с една от изчезващите професии и за нея мога да споделя впечатления.

Имало едно време, допреди някакви си 15–20 години, големи вестници с големи тиражи, разположени в огромни офиси, с паркирани отпред десетки автомобили – редакционни (по-евтинки), началнически (по-скъпи) и чорбаджийски (от най-скъпите). Във вестниците работели стотици хора – репортери, фоторепортери, редактори, кореспонденти от страната, коректори, дизайнери, страньори, карикатуристи, редакционни шофьори с шефове на смени, както и Ванчето, Мимето и Силвия от кафенето на третия етаж. В някои от изданията имало рекламни отдели от по 20–30 души, разположени на целия мецанин, които дори не мръдвали от бюрата си, защото рекламата сама идвала при тях.

Журналистите ходели по събития, търсели си собствени независими източници, конкурирали се с колегите от другите издания, пишели дописки и забавни репортажи от прованса. Работа имало много, често нервна, изморителна и на ненормиран трудов ден (който включва и нощта), но покрай тази работа трудещите се на вестникарския фронт получавали добри заплати, плащали си данъците и си живеели живота, при това доста охолно. Журналистите бачкали с кеф, а чорбаджиите пушели пури и пиели уиски на възраст колкото любовниците им.

Спомням си, че като редактор в политическия отдел на най-тиражния тогава вестник, получавах заплата колкото министър в правителството на държавата. Вестникът (и няколкото сателитни издания около него) така пращеше от реклама, че се чуваше с просто ухо, а обемът му постоянно нарастваше, за да побере рекламата и да остане място за съдържание. Стигна се до 64-страничен съботен брой (плюс отделна притурка с телевизионни програми), който вървеше като топъл хляб. Викахме му „Дебелия“. Така го и рекламирахме на първа страница през седмицата: „Дръжте се, ИДЕ ДЕБЕЛИЯТ!“, и други двусмислици от този сорт.

Колко бяха заплатите на „висшите чинове“ и печалбите на собствениците, не знам, но бяха огромни.

Вече няма такива работи. От сергиите срамежливо надничат няколко останали вестника със затихващи функции (повечето пенсионерски), офисите отдавна принадлежат на други хора, а Ванчето и Силвия шетат из други кафенета. Даже самите сергии, от които сума ти народ си вадеше хляба и сиренето, изчезват една по една. В издъхващите хартиени издания и купищата сайтове заплатите са под средната, коректори изобщо няма, репортери като такива – също, фоторепортери си позволяват само някои, а отделите се състоят от по един-двама души, ако изобщо има отдели.

Масовата практика е всеки да е редактор, да пише за всичко и да пълни пространството, като копипейства информации от Българската телеграфна агенция, която също едва диша впрочем, но тя е проблем на държавата мащеха.

Пишещият и превеждащ международен журналист е изчезващ вид: първо, защото за престижните световни агенции се плаща абонамент, а пари няма. Второ: защо да превеждаш лично от „Ройтерс“, ако някой (БТА или колегата от друг сайт) вече е свършил тази работа. Дори и да се наложи, изкуственият интелект предлага почти съвършени транслейтърски програми – съвсем безплатно. Копираш чуждестранната дописка (за ивицата Газа или за интимните приключения на певицата Риана, да речем), пействаш я в програмата и след секунди получаваш един съвсем приличен текст. Остава да пооправиш някои дребни грешки на български език, да измислиш по-атрактивно заглавие (ако не те мързи) и пускай по течението – всички го правят, а читателят като правило е всеяден, всичко преглъща.

Българската държава е виновна за много неща, но не и за отмирането на пишещата журналистика. Ние сами и доброволно се сварихме като жаби в постепенно загряваща се вода. Почти без да се усетим, но кой да ти каже.

Пишещата журналистика я захапа интернет, социалните мрежи я дооглозгаха. И понеже в социалните мрежи няма редактори и коректори, а писаното там се разпространява като Ковид 19, много днешни сайтове се държат като потребители в социална мрежа: пишат и хвърлят на прасетата.

Но дори да не се взираш в текста, ако малко от малко познаваш българския език, веднага виждаш безобразните смислови, стилистични, граматически и правописни грешки, плъзнали из сайтовете. Дали младите хора, четящи тази полуграмотна шлака, ще придобият някаква представа за българския език? Ще придобият. Грешна представа.

След всичко това стана много по-лесно и цялата журналистика да бъде купена. От кого? От политиците, естествено. Които, само между другото, не са някакви извънземни от Марс – те, това сме ние, но в по-нахален и пробивен вариант.

Днес повечето пишещи журналисти могат да правят свободно само едно: да препредават сръчно и по възможност убедително идеите на собствениците на политически сайтове, които после да се отчетат пред спонсорите си с нещо не съвсем дебилно като форма и съдържание.

Факт е, че изцяло свободен, нецензуриран, неманипулиран и честен информационен сайт вече почти няма. Всеки слугува на онзи, който дава заплатата. Много от сайтовете – на даващия заРплатата, ако ме разбирате.

Оцеляващият на ръба човек е лесен за манипулативни издевателства. Лично съм чувал фразата: „Искам днес да напишете един хубав анализ колко по-добре се живее в България, откакто са на власт нашите хора“. Няма да кажа нито кой е сайтът, нито кой и кога нареди това, нито кои са „нашите“. Отказах да пиша подобна глупост, но анализът беше написан (от друг писач с по-висок праг на търпимост и по-малко скрупули) и надлежно публикуван. Кому беше и е нужно това, не ми е ясно. Одата (по-точно одите, защото случаят не е изолиран, а установена практика), та одите се ветреят нейде из мрежата. Търсят своите лайкове, но получават само присмех и нецензурни коментари.

34 години българската недодемокрация, подпряна мощно от продажната журналистика, стигна до най-тъжната си форма: можеш да кажеш всичко и навсякъде, гласността е безкрайна. Но на кого му пука за това, което казваш?

Който е измислил формулата за гласност без последствия, е гениален.

Преди години като действащ журналист в големи издания можех да пиша каквото и както си искам, включително анализи и коментари по политически теми. Никой не ме е цензурирал и дори не ме е насочвал накъде да бия в текста си. Днес трябва първо да мисля кой финансира моя работодател, за да не го засегна случайно. Да си цедя текста не за да го направя по-добър, а за да го направя по-правилен. Е, обикновено работодателят не те оставя да се чудиш, а ти казва директно – така се пести време. Тогава аз напускам терена. За да изпреваря съвета „Като не ти харесва – напусни“, който чух преди години, когато вестникът беше придобит от тайнствени собственици, но всички знаехме кои са. „Мене ме нема във целата схема“, както пееше бившият рапър, а днес професионален политик Ицо Хазарта.

Не искам този текст да звучи като надгробно слово, но фактът си е факт: пишещата журналистика умира. Затова за нея отсега – или добро, или нищо. Читавите останки от нея, които тук-там се появяват из разните сайтове, са като находки от Древен Египет или като новооткрита тракийска гробница. Голяма рядкост на фона на плявата от партийни заклинания и пластмасова ширпотреба.

Представих си следната картина: Български журналисти пишат писмо на султана. Изобщо не изглежда като живописта на Репин. Виждам не запорожки казаци, а едни измършавели и омачкани типове, които се чудят не как да напсуват господаря по-цветисто, а как да му се подмажат по-тънко, за да ги остави на работа в слугинажа. Поне докато не е дошъл изкуственият интелект, който ще ги направи вкупом излишни.

Дали е жалко за професията? Едва ли. Просто много хора останаха без работа или се опитват да оцелеят срещу мизерно заплащане. Но на кого му пука?

На никого, освен на самите пишещи журналисти. На самите давещи се и така нататък.

Специалността „Журналистика“ в университетите е сред най-нежеланите – няма как всички дипломирани да се набутат после в телевизиите. На фронта, на който оръжия са писани и подредени в правилен ред думи, ще оцелеят няколко прилични сайта, поддържани от прилични фондации или хора. И толкоз. Жълтите и просташките няма да ги мисля, те оцеляват по техния си неведом за мен начин. Но и те не цъфтят финансово, не се заблуждавайте – чалгата и простотията също не са така доходоносни, както беше едно време.

Мегамилиардерът Илон Мъск смята да засели Марс в най-скоро време, което е голяма идея. Само едно не разбрах от прогнозата му, че хората вече няма да работят, заместени от ИИ – на полето, в завода, в магазина, в редакцията. Какво по-точно ще прави човекът тогава? Простотии? Политика? Нелогично ми е някак си. Или г-н Мъск се е изпраскал в характерния си стайл, или колегите са предали думите му не съвсем точно, за да е по-атрактивно и да събират трафик, лайкове и коментари.

Така де. Пишещата журналистика е пътник, това е положението. RIP. Но да не правим раздялата мъчителна.

Едно време идеше Дебелият. Днес иде Изкуственият.

Емил Тонев е роден през 1964 г. в с. Шипка. Автор е на книгите „Граница“ (роман и 4 новели, 1992, изд. „Парадокс“), „Цветовете на вълчия сън“ (стихосбирка, 1993, изд. „Домино Прес“), „Омбре“ (роман, 2000, изд. „Летера“), „Понякога ангели“ (роман, „Хермес“, 2014). Сценарист е на игралните филми „Граница“ (1993) и „Сомбреро блус“ (1998), сценарист и режисьор на документалния филм „Имам една идея“ (1997, в съавторство с Илиян Симеонов). Негови творби са издавани в Италия, Германия, Сърбия, Хърватия, Северна Македония. Дългогодишен пишещ репортер, редактор и анализатор в българската преса. В момента работи като бояджия. 

Емил Тонев
06.12.2023

Свързани статии